ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 845

гр. София, 24.02. 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: 1. В. П.

2.Десислава Попколева

при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр. д.№ 3000 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. В. против решение № 266/11.03.2024 г., постановено по гр. д.№ 1396/2023 г. от 4-ти състав на САС.

От ответниците по касационната жалба е постъпил писмен отговор от К. Н. П., с която оспорва жалбата.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение е потвърдено решение на СГС, с което е отхвърлен предявения главен иск с правно основание чл. 240 вр. чл. 79 ЗЗД и е уважен предявения евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Решението е обжалвано с касационната жалба в частта, с която се отхвърля главния иск.

Съдът е приел, че с преводно нареждане за кредитен превод от 12.06.2019г. ищецът е посочен като наредител на превод от 30 000 лв., а получател е ответницата по делото. В това преводно нареждане като основание за превода е вписано „ договор 16/12.06.2019“. Не е спорно между страните и е обявено за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответницата е получила посочената сума.

Съдът е приел от правна страна, че не е проведено пълно доказване от ищеца, че страните са били обвързани от договор за заем, сключен с предаването на сумата 30 000 лв., което е една от основните характеристики на договора за заем - ако сумата не е предадена няма сключен договор (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Ищецът не е доказал, че е предал сума в посочения размер на ответницата именно като заем, т. е., че сумата е предоставена срещу задължение за връщането й, доказано е единствено, че ответницата е получила сумата 30 000 лв. от ищеца по банков път с преводно нареждане от 12.06.2019г. Предаването на сумата обаче, както е подчертал и първоинстанционният съд, не означава (няма презумпция), че тя е предадена на основание договор за заем. При това положение, при недоказано получаване на определена сума пари от ищеца в заем, не може да се приеме, че ответницата, съответно ответникът като нейн съпруг, има задължение за връщане на заета сума на ищеца (чл. 240, ал. 1 ЗЗД).

Посочено е, че извлечението от електронна кореспонденция, в която е посочено, че е водена между страните по делото, не доказва факти, от значение за основанието на главния иск, а именно, че сумата 30 000 лв. е предадена като заем от ищеца на ответницата, като твърденията на ищеца, на които се позовава и в тази кореспонденция, подлежат на доказване (т. е. самите твърдения, направени в тази кореспонденция, не са доказателство за твърденията му в исковата молба). Не е доказателство за осъществяване на факти от основанието, на което е основан главният иск, и представената данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, в която се съдържа изгодно за ищеца твърдение, че е предоставил през 2019г. заем на ответницата от 30 000 лв., подлежащо на главно и пълно доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК), което не може да се извърши чрез твърдение на ищеца в други документи.

Съдът е приел, че частните свидетелстващи документи се ползват с обвързваща съда формална доказателствена сила, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от лицата, сочени за техни автори (чл. 180 ГПК). Наистина, както поддържа жалбоподателят, те са годни доказателствени средства, но съдът ги преценява по вътрешно убеждение с оглед на всички други обстоятелства по делото, тъй като те не се ползват с обвързваща го материална доказателствена сила (т. е. производството за проверка на истинността на съдържанието им по чл. 193, ал. 2 ГПК е неприложимо за тях, както неоснователно поддържа жалбоподателят) и при оспорване на фактите, за които се отнасят, на общо основание тези факти подлежат на доказване (чл. 153 и чл. 154, ал. 1 ГПК). Посочено е, че сключването на други договори за заем между страните не е доказателство за съществуването на конкретното твърдяно заемно правоотношение, на което е основан главният иск, разглеждан в настоящото производство. В този смисъл те не могат да бъдат ценени, както иска жалбоподателят, като доказателства за съществуване на спорното правоотношение, които в своята съвкупност да доведат до един единствен извод за осъществяването на правопораждащите конкретния договор за заем факти. Тези договори не установяват, че сумата 30 000 лв. е предадена като заем на ответницата.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 240, ал. 1 вр. ал. 4 ЗЗД не е установен по основание – не е установено твърдението за възникнало заемно правоотношение между страните, ищецът с качеството на заемодател, а ответницата на заемател, по договор за заем, който е реален, поначало едностранен и неформален.

В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Сочи се правен въпрос за доказателствената стойност на частен документ, съдържащ неизгодни за издателя факти, като се твърди противоречие на възприетото то съда по този въпрос, с практиката на ВКС.

Съдът е приел, че липсва доказателствена стойност на частен документ, съдържащ неизгодни за издателя факти, но е приел, че преценени в съвкупност с останалите доказателства по делото липсват доказателства за наличието на заемно правоотношение, което съответства на трайната практика на ВКС по въпроса за преценка на конкретно доказателство, в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. На следващо място, съдът не е отрекъл дължимостта на процесната сума, предвид и възприетото от него, че сумата се дължи, но не и на основанието, посочено от ищеца – договорно отношение по сключен договор за заем, а се дължи на основание неоснователно обогатяване, в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД. В тази насока съдът не е игнорирал изцяло доказателствената тежест на посочените частни документи, но ги е кредитирал по отношение на дължимостта на сумата, не и на основанието като такова по договор за заем, доколкото е приел, че липсва доказване на основанието за даване на сумата, тежестта от които е върху ищеца по делото, за което не се спори, като е приел от фактическа страна, че признанието за дължимостта на сумата не води до доказване на основанието, твърдяно от ищеца по делото. Предвид изложеното, съдът се е произнесъл по правните въпроси относно доказателствената тежест на частните документи в противоречие с практиката на ВКС, напротив, решението и мотивите на съда относно този правен въпроса са в съответствие с практиката на ВКС, в т. ч. и цитираната от касатора.

Правния въпрос относно преценката на доказателствата в тяхната съвкупност и анализ на всички доказателства по делото касаторът обосновава с обсъждане на фактите по спора и доказателствата по делото, въз основа на които прави правни изводи, различни от тези на въззивния съд по отношение на основателността на главния иск, като тези негови доводи не съдържат противоречие с цитираната практика на ВКС. Доводите на касатора са относими към евентуална необоснованост на съдебното решение, предвид възприетата от съда фактическа обстановка, но не представляват доводи за правен въпрос, по който съдът да се е произнесъл при наличието на касационните основания, на които се позовава касатора.

Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответникът по касационната жалба К. Н. П. се присъди сумата 1500 лева, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Водим от горното, състав на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 266/11.03.2024 г., постановено по гр. д.№ 1396/2023 г. от 4-ти състав на САС.

ОСЪЖДА И. А. В. да заплати на К. Н. П. сумата 1500 /хиляда и петстотин/ лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.