ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 879

София, 25.02.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3441 по описа за 2024г. взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба от И. Ц. Г., чрез адвокат Г. Г., срещу въззивното решение №257/15.05.2024г. на Окръжен съд – Враца по в. гр. д.№157/2024г. в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу Областна дирекция на МВР – Враца иск за заплащане на сумата от 5 316,12 лв., представляваща допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019г. до 15.07.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2022г. до окончателното плащане.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Насрещната страна ОД на МВР – Враца с писмен отговор, чрез главен юрисконсулт Д. М., оспорва жалбата. Твърди, че поставените въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което по отношение на същите не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването. Излага още, че въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а в изложението не са посочени обстоятелства във връзка с искането. В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Козлодуй, с което е отхвърлен предявеният от И. Ц. Г. срещу Областна дирекция на МВР – Враца иск за заплащане на сумата от 5 316,12 лв., представляваща допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019г. до 15.07.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2022г. до окончателното плащане.

Решението е постановено при участие на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД – трето лице-помагач на страната на ответника.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че през процесния период от 15.07.2019г. до 15.07.2022г. страните по делото били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността „старши полицай” в сектор „Охранителна полиция” в РУ – АЕЦ Козлодуй към Областна дирекция на МВР – Враца и имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗМВР. В този период ищецът работил на смени по график, всяка с продължителност по 12 часа при режим: дневна, нощна и два дни почивка. Полагал труд през нощта от 22.00 до 06.00 часа, при сумарно отчитане на отработеното време, за което били съставени протоколи за всяко тримесечие. За положения от ищеца труд в процесния период, същият получил допълнително възнаграждение, на основание Решение № 282/15.07.1993г. на МС и сключени въз основа на него договори за охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй” ЕАД, в размер на 60% от минималната работна заплата.

Въззивният съд констатирал, че АЕЦ Козлодуй ЕАД [населено място] бил стратегически обект от значение за националната сигурност, съгласно Постановление №181/20.07.2009г. на МС, по отношение на който било допустимо извършване на охрана от полицейски органи, въз основа на сключен договор с Министерството на вътрешните работи. Констатирал, че с представените по делото два договора от 2017г. и 2021г. и допълнителни споразумения към тях, сключени между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОД на МВР – Враца, било договорено осъществяване на охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ Козлодуй. Била изготвена и подписана типова калкулация за услугата по чл. 92, ал. 3 от ЗМВР, уговорен бил начина, вида и периодичността на плащане на допълнителното възнаграждение за осъществената дейност, както и реда за определяне на неговия размер – от работна група, за което били съставени вътрешни правила по Решение № 282/1993 г. на МС, утвърдени със заповеди от 2019г., 2021г. и 2022г. на изпълнителния директор на АЕЦ Козлодуй, по отношение на които ОД на МВР – Враца изразила съгласие.

Въззивният съд установил още, че изпълнителят ОД МВР – Враца ежемесечно, чрез своето подразделение РУ – АЕЦ Козлодуй, изготвял и предоставял на определената работна група списъци на служителите от управлението, които са осъществили охрана на територията на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, както и обобщени доклади за определяне размера на допълнителното парично възнаграждение „поощрение“ по Решение № 282 на МС за физическа защита на стратегическия обект „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, полагащо се на служителите на районното управление за исковия период. Представител на изпълнителя (ОД на МВР – Враца) присъствал и на заседанията на създадената работна група, която приемала обобщените доклади и предлагала изплащане на посочените в тях възнаграждения на служителите на РУ – АЕЦ Козлодуй за съответните месеци. Всички съставени протоколи и изготвени предложения били утвърдени от ръководителите на страните по договора, а именно изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и директора на ОД МВР – Враца. Съдът установил още, че за овъзмездяване на извършената дейност, изпълнителят ОД МВР – Враца издавал фактури, по които било извършвано плащането. Кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза, от което приел за установено, че на ищеца било изплатено в пълен размер дължимото му се за исковия период допълнително възнаграждение, при спазване клаузите на договора и вътрешните правила, а именно 60% от договорения максимален размер по всеки договор (до 70% от минималната работна заплата).

Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд намерил за неоснователно възражението за извършено от първостепенния съд смешение на правоотношението по чл. 92 ЗМВР и по чл. 158 и чл. 159 ЗМВР. Във връзка с това посочил, че разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗМВР урежда особена хипотеза, при която въз основа на сключен договор МВР предоставя услуга по охрана на обекти с особен статут, сред които са стратегическите обекти от значение за националната сигурност (като АЕЦ Козлодуй), за която получава възнаграждение. Приел, че е налице служебно правоотношение между страните по делото, както и облигационно правоотношение по договори за охрана между равнопоставени субекти – страни по тези договори. В изпълнение на поетите задължения, възложителят „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД заплащал възнаграждение за предоставената му от изпълнителя ОД на МВР – Враца услуга. Компонент от общата цена по договора за охрана, дължима от възложителя, било и възнаграждението за служителите, осъществяващи тази охрана, което било с постоянен характер и се заплащало от изпълнителя.

С оглед на така очертаната правна рамка, въззивният съд направил извод, че по отношение на възнаграждението на ищеца за осъществяваната дейност по охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй“, била неприложима разпоредбата на чл. 179, ал. 1 от ЗМВР. На същия, като служител на ОД на МВР – Враца, му се следвало заплащане на допълнително възнаграждение за осъществената от него дейност по охрана в размерите, за които било постигнато споразумение между страните по договора, доколкото той не бил нормативно определен.

Намерил за неоснователен и довода за приложимост на т. 6, б.“в“ от Решение на МС № 282/1993г. (за поощренията на служителите на МВР при изпълнение на възложените им защитни дейности), предвид утвърдените между страните по договора за охрана вътрешни правила за отчитане на работата и определяне на възнагражденията на заетите с охранителната дейност служители на ОД на МВР – Враца, които били спазени, а на ищеца заплатено възнаграждение в пълен размер.

При тези съображения съдът заключил, че предявеният иск с правно основание чл. 179, ал. 4 от ЗМВР е неоснователен. Предвид неоснователността на главния иск, направил извод за неоснователност и на акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и заплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период? Твърди, че въпросът е от изключително значение за трудовите и служебните отношения, касаещи възнагражденията на работниците и служителите, тъй като при установяване на съдебна практика, която да утвърждава тази възможност, ще е налице съществено изместване на правата в тези отношения и ще се наруши чл. 48, ал. 5 от КРБ, тъй като няма да е налице съответстващо заплащане на извършената работа (положения труд по служебно правоотношение); 2/ Може ли в договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР и приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договарят и да въведат неизгодни условия на изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си и задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 3/ Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 4/ Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт?; 5/ Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б.“г“ от РМС №282/94г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаването, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 6/ Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период Договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на АЕЦ „Козлодуй“ между „АЕЦ – Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно Договор № г. и Договор № г.

Поставените в изложението въпроси не са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска. При постановяване на решението съдът приел, че следващо се на ищеца възнаграждение за осъществената дейност по охрана на стратегически обект и неговия размер, било определено в съответствие със сключените по реда на чл. 92, ал. 1 ЗМВР договори за охрана между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОД на МВР – Враца и утвърдените Вътрешните правила. Направил извод, че за процесния период по отношение на ищеца била спазена уговорената процедура за определяне конкретния му принос при изпълнение на възложените задължения, а следващото му се възнаграждение било надлежно изплатено. Въззивният съд не е разглеждал въпросите дали органът по назначаване е длъжен или не да уведомява служителите си с критериите, по които се определя и изплаща процесното възнаграждение, респ. имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с тези критерии и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения. Не е разглеждал и въпроса дали възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да договарят и въвеждат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни възнаграждения на държавни служители в МВР, и длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението, с което определя допълнителните възнаграждения по чл. 6 от РМС № 282/1993 г. Макар съдът да е приел, че процесното възнаграждение има постоянен характер, този мотив не е основен, нито се е отразил на крайния извод на съда за получено от служителя възнаграждение за осъществената от него дейност в пълен размер, при спазване клаузите на договора за охрана и вътрешните правила. Искането е обосновано с оплакванията за неправилност на решението и несъгласие с изводите на съда по приложение на разпоредбата на чл. 179 от ЗМВР и чл. 6 от РМС № 282/1993 г., поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице и специалната такава, сочена от касатора – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в изложението не са посочени съображения по отношение на значението на искането за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като необосноваността на решението е касационно основание по чл. 281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност на решението, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При този изход на спора и с оглед направеното искане, на ответника ОД на МВР – Враца следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №257/15.05.2024г. на Окръжен съд – Враца по в. гр. д.№ 157/2024г. в частта, с която е потвърдено решението на първостепенният Районен съд – Козлодуй за отхвърляне на предявения от И. Ц. Г. срещу Областна дирекция на МВР – Враца иск за заплащане на сумата от 5 316,12 лв., представляваща допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019г. до 15.07.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2022г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА И. Ц. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на Областна дирекция на МВР – Враца сумата от 200лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: