ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 925

София, 26.02.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 2205/2024 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. М. П., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Л. С., срещу въззивно решение № 13 от 13.02.2024 г. по в. гр. д. № 332/2023 г. на Окръжен съд - Видин, с което е потвърдено решение № 43 от 12.06.2023 г. по гр. д. № 155/2022 г. на Районен съд - Кула. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора против Т. Б. М., П. М. П. и Н. М. П. иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарение, обективирано в нотариален акт № ...., том II, peг.., нот. дело № 234/2021 г. на нотариус В. Б., с което касаторът е прехвърлил на сина си М. П. М., наследодател на ответниците, земеделски земи и гори. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и че е необосновано.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Т. Б. М., [населено място], чрез адвокат В. Д., с който оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество счита същата за неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски въз основа на представените фактура № [ЕГН] от 03.06.2024 г. и касов бон за сумата от същата дата. Останалите ответници не са заявили становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че e сезиран с иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарение, обективирано в нотариален акт за дарение на имоти № ..., том II, peг. № ...., нот. дело № .../2021 г. на нотариус В. Б., вписан вх. рег. № 882 от 30.06.2021 г, акт ..., том II, дело № 230/30.06.2021 г. на Служба по вписвания - [населено място], с който ищецът е прехвърлил на сина си, впоследствие починал на 28.03.2022 г., недвижими имоти, представляващи земеделски земи и гори. Установено е от представените доказателства, че ответниците по иска са наследници на починалия – преживяла съпруга и деца от предходен брак. Съдът е приел, че изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на иска е правилен, препратил е на основание чл. 272 ГПК към мотивите му, след което е изложил собствени по наведените от страните възражения. Посочил е, че предметът на доказване на иска са обстоятелствата дали е сключен договор за дарение, възникнала ли е трайна нужда от издръжка за дарителя ищец след сключването на договора, отправено ли е искане от дарителя до надарения за даването и има ли отказ от страна на надарения и оправдан или неоправдан е той. Издръжката се дължи само за периода, за който е поискана такава от ищеца. Доколкото между страните не се спори по наличието на първата предпоставка – сключен договор за дарение, съдът е пристъпил към преценка дали е налице втората – възникнала трайна нужда от издръжка след сключването на договора. Позовал се е на практиката на ВКС, включително и ТР № 1/2013 г. от 21.10.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че договорът за дарение е едностранен и не създава никакви правни задължения за надарения, като надареният има само морално задължение да бъде признателен на дарителя за направеното дарение. При настъпването на нови юридически факти - наличие на възникнала трайна нужда от издръжка, отправено искане и неоснователен отказ от надарения, моралното задължение се трансформира в правно задължение за даване на издръжка. „Трайната нужда“ е налице, когато дарителят не е в състояние сам да се издържа от притежаваните от него средства и имущества, като тя не трябва да е инцидентна, а да е с траен характер за определен период. От изложеното от самия ищец, подкрепено от показанията на посочените от него свидетели, е установено, че същият боледува от диабет от дълги години, като влошаването на здравословното състояние е започнало след прекарания вирус през февруари 2021 г. преди сключването на процесния договор на 30.06.2021 г. През декември 2021 г. не е могъл да си вдига ръката и да си свива пръстите. Тези обстоятелства не водят до извод за наличие на трайна нужда от издръжка, за която предпоставка дарителят следва да проведе пълно и главно доказване. Съдът е взел предвид, че спорът по делото е между дарителя и наследниците на надарения, който е починал преди предявяване на иска. За да имат задължение последните, потестативното право за отмяна на дарението за дарителя, включващо всичките елементи, следва да е възникнало докато надареният е бил жив, което в конкретния случай означава, че моралното задължение за признателност на надарения следва да се е трансформирало в правно в периода след 30.06.2021 г., когато е сключен договорът за дарение, до 28.03.2022 г., когато е починал надареният. По отношение на следващата предпоставка – искането за издръжка – съдът е приел, че периодите, за които се твърди от ищеца, че е искана издръжка и се съдържат в периода от сключване на договора 30.06.2021 г. до смъртта на надарения 28.03.2022 г., са месеците юли и декември през 2021 г. Аргументирал се е, че ако издръжката е поискана след смъртта на надарения, неговите наследници не дължат издръжка, тъй като нямат морално задължение към дарителя да са му признателни за дарението, защото не са страни по облигационната връзка. Съдът е установил, че за посочените периоди се твърди само, че е налице трайна нужда от издръжка, но не са ангажирани доказателства за конкретна, отнасяща се за ищеца. Искането на ищеца да бъде заведен на преглед не обосновава трайна нужда, като не е установено нито увеличение в обичайните разходи на ответника като последица от трайно влошено здравословно състояние в тези месеци или поради възникване на други специфични нужди, нито намаляване на доходите на същия. Липсват доказателства за сочените твърдения, а изложените от свидетелите факти и обстоятелства не са относими към спора. Като неоснователни са отхвърлени и доводите за съществуването на трайна нужда след смъртта на надарения, тъй като тя не може да обоснове отмяната на дарението. Поради тази причина съдът е приел за законосъобразно отхвърлянето на доказателствените искания за назначаване на медицинска и икономическа експертиза с поставените от ищеца задачи.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Допустимо ли е да се приеме, че само месецът от отправената покана за даване на издръжка от дарителя към надареното лица съвпада като времеви период с възникналата „трайна нужда“ на дарителя?“.

2. „Следва ли съдът да допусне доказателства след отправената покана от дарителя до надареното лице и за периода от смъртта на надарения до предявяване на иск и до устните състезания за установяване на наличието на „трайна нужда“ на дарителя?“.

3. „От значение ли е за правилния анализ на доказателствата по делото и формирането на обективно вътрешно убеждение на съда, ако решението по делото е постановено от съдия, неучаствал в производството по делото до устните състезания? От значение ли е изискването на чл. 12 ГПК за вътрешно убеждение на съда, ако всички писмени и гласни доказателства по делото са събрани пред първоинстанционния съд от един съдия, а решението по делото е постановено от друг съдия, нямащ преки впечатления и неучаствал в производството по събирането им?“.

В изложението е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в която връзка са цитирани и представени множество решения на ВКС, без обаче да са поставени конкретни въпроси. Твърди се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 13 от 13.02.2024 г. по в. гр. д. № 332/2023 г. на Окръжен съд - Видин.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване. Съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По първата група въпроси липсва надлежна в горепосочения смисъл аргументация за значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението не е посочена нито грешна, противоречива или остаряла съдебна практика, обусловила изводите на съда, нито пък противоречива, неясна или непълна правна норма, която съдът е приложил. В допълнение, въззивният съд е дал аргументирани отговори на първите два въпроса кои са релевантните периоди, за които следва да се ангажират доказателства, че е била налице трайна нужда на дарителя, обусловила направено от него искане за издръжка, поради което същите касаят правилността на изводите му, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Третият въпрос е неотносим към изхода на делото, тъй като подобни твърдения за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция се въвеждат за пръв път в изложението, поради които въззивният съд изобщо не ги е разглеждал.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на второто соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в тази връзка са не поставени конкретни въпроси. Съгласно мотивите на горецитираното ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Изложените от касатора твърдения касаят правилността на обжалваното решение и са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и подлежат на проверка едва след евентуалното допускане на касационното обжалване по същество

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касационната жалба Т. Б. М. следва да се присъдят разноски в размер на 3360,00 лв.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 13 от 13.02.2024 г. по в. гр. д. № 332/2023 г. на Окръжен съд – Видин.

ОСЪЖДА П. М. П., със съдебен адрес [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Т. Б. М., [населено място], 3360,00 лв. деловодни разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.