ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 707

гр. София, 05.03.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова

Диляна Господинова

при секретаря .............., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 1624 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „П. Г. ООД, [населено място], срещу решение № 94/22.03.2024 г., постановено по в. гр. д.№ 30/2024 г. от Окръжен съд Монтана, с което е потвърдено решение № 466/19.10.2023 г. по гр. д.№ 1211/2022 г. на Районен съд Монтана за изменение на договор за аренда, вписан в СВ Лом, дв. вх. рег.№ 674/02.02.2017 г., акт № 212, т. 2; договор за наем, вписан в СВ Лом, дв. вх. рег.№ 6981/25.11.2019 г., акт № 240, т. 9 и договор за аренда, вписан в СВ Лом, дв. вх. рег.№ 128/ 25.03.2014 г., акт № 1985, т. 5, в частта относно размера на уговореното арендно плащане, като същото е увеличено за стопанската 2021- 2022 година на 85 лв./дка предоставена площ.

Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът Г. Г. Г. оспорва касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Неоснователно е възражението за ответника за недопустимост на касационното обжалване по отношение на договорите от 2014 г. и от 2019 г., тъй като цената на исковете е съответно 5400 лв. и 5250,42 лв.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са сключени договори за временно и възмездно ползване на земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], област Монтана, индивидуализирани в исковата молба. Предявените искове са основани на разпоредбата на чл. 16 ЗАЗ, която предвижда възможност, че при трайно изменение на обстоятелствата, от които страните са се ръководили при сключване на договора за аренда и това доведе до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения, всяка от страните може да поиска изменение на договора. Договорът за аренда от 2017 г. е сключен като безсрочен с договорено арендно плащане 10 лева за декар за една стопанска година за осем от имотите; договорът за аренда от 2014 г. е за един земеделски имот за срок от 10 стопански години с договорено арендно плащане не по-малко от 35 лева за декар, а договорът за наем от 22.11.2019 г. е за четири земеделски имоти, един от които е имотът предмет на договора за аренда от 2014 г. , за срок от 5 години с договорено наемно плащане в размер не по-малко от 50 лева за един декар за първата стопанска година. На 07.04.2021 г. страните по делото са сключили анекси, с които за изменили арендното плащане по трите договора в размер на 60 лева на дка площ за стопанската 2020/2021г., а с нотариална покана, връчена на 19.04.2022 г., арендаторът е поканен за текущата 2021/2022г. да заплаща рента в размер на 85 лева за дка площ. На основание изслушаното заключение на техническата експертиза по делото решаващият състав е приел, че по договорите от 2014 г. и 2017 г. са налице предпоставките на чл. 16, ал. 1 ЗАЗ за изменението им в частта относно дължимото арендно плащане на сумата от 85 лева за декар площ за стопанската 2021/2022 г. По отношение на договора от 2019 г. съдът е приел, че независимо от даденото му наименование (за наем), договорът следва да се квалифицира като договор за аренда на земеделски земи, тъй като има за предмет земеделски земи; придобива се собствеността върху добивите от отдадените имоти от момента на отделянето им; сключен е в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните и е вписан в службата по вписвания; срокът е пет години; наемното плащане се дължи за стопанска година и е определено на декар площ; наемателят е длъжен да извършва за своя сметка текущото поддържане на обекта, наложило се поради обикновеното потребление, както и да плаща данъците и таксите, свързани с ползването, а наемодателят – тези, свързани със собствеността, както и страните са се съгласили за неуредените в него отношения между тях да се прилагат разпоредбите на ЗАЗ. По тези съображения и липсата на постигнато споразумение за размера плащането за стопанската 2021/2022 г., съдът го е определил по реда на чл. 16, ал. 5 ЗАЗ в размер на 85 лева за декар площ.

Настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване.

Недопустимостта на въззивното решение е свързана от касатора с неправилно определената местна подсъдност на спора, за която следвало да се приложи правилото на чл. 105 ГПК.

Пред първоинстанционният съд касаторът, като ответник по исковете, е направил възражение относно подсъдността и е посочил, че неговото седалище е в [населено място]. Районният съд в [населено място] е уважил възражението, но след повдигната препирня за подсъдност от Софийски районен съд, Софийският градски съд е определил, че компетентен да разгледа исковете е Районният съд в [населено място]. По реда на чл. 122 ГПК СГС е приел за приложима подсъдността по чл. 113 ГПК.

Върховният касационен съд не следва да обсъжда правилността на определението на СГС относно подсъдността, предвид обстоятелството, че в случая местната подсъдност на делото няма за последица недопустимост на обжалваното решение. Основание за обезсилване на постановено решение поради липса на местна подсъдност е само нарушение на правилото на чл. 109 ГПК и то ако е било направено възражение от ответника, което съдът не е уважил, докато заявеното от касатора възражение е за прилагане на подсъдността по чл. 105 ГПК. Разпоредбата на чл. 113 ГПК за местната подсъдност по искове на и срещу потребители е създадена за защита на потребителите и насрещната по спора страна не може да се позовава на евентуално неправилното й приложение, като противопоставя подсъдността по чл. 105 ГПК, неспазването на която да е основание за обезсилване на постановеното решение.

Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване е мотивирана от касатора с доводи, че не са обсъдени възраженията му, че два от договорите не са за аренда, а са договори за наем, както и че неправилно е преценено осъществяването на предпоставките по чл. 16 ЗАЗ за изменение на арендното плащане.

Съставът на ВКС намира, че не е налице въведеното основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, според което въззивното решение се допуска до касационно обжалване поради очевидна неправилност, когато въведените пороци на акта могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът излага единствено основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Тълкуването на договорите и приетото разрешение, че сключените договори са за аренда, а не за наем, както и преценката на приетите за доказани факти и обстоятелства по спора и подвеждането им под приложимата правна норма на чл. 16 ЗАЗ се включват в решаващата дейност на съда и не обосновават очевидна неправилност на решението на окръжния съд.

Поставеният по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос: „Коя е съществената характеристика, която отличава договора за наем от договора за аренда на земеделска земя – предметът на договора или неговият срок, респ. определя неговата правна регулация?“ е обоснован с довода, че въззивният съд не е изследвал действителната воля на страните, а е определил вида на договора само според неговия обект – земеделска земя.

Върховният касационен съд намира, че въведеното основание за допускане на касационно обжалване по въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото не е налице поради даденото в Тълкувателно решение № 2/2015 г. от 20.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС разрешение на въпроса за съотношението между договор за аренда и договор за наем на земеделска земя. Обжалваният въззивен акт не е постановен в отклонение от практиката на ВКС, като решаващият състав е изследвал действителната воля на страните с оглед на всички особености на уговорките между страните, подробно изложени в мотивите, а не само на база на предмета на договора, както поддържа касаторът.

По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.

На основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати разноските на ответника за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 лв. по договор от 20.06.2024 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 94/22.03.2024 г., постановено по в. гр. д.№ 30/2024 г. от Окръжен съд Монтана.

ОСЪЖДА „П. Г. ООД, [населено място], да заплати на Г. Г. Г., [населено място], област Монтана, сумата от 1000 лв. (хиляда лева) – адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.