ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1363

гр. София, 20.03.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3792/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А. чрез адв. Г. - назначен негов служебен адвокат против решение № 203 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 301/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) при Министерство на правосъдието чрез юрк. Р. в отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за отсъствие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по жалбата на ищеца (страната погрешно счита, че това обуславя процесуална недопустимост на сезирането и налага жалбата да бъде оставена без разглеждане, а не свързва последиците им с недопускането на касационен контрол). По същество намира жалбата за неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 172 от 12.02.2024 г. по гр. д. № 1520/2023 г. на Районен съд – Пазарджик за отхвърляне на предявения от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място] против ГДИН иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., за периода от 25.04.2021 г. до 25.04.2023 г., от нарушение на ответника на забраната за дискриминационно третиране на ищеца на основата на признаците „лично и обществено положение“, изразяващо се в унижение, тормоз, изтезаване, беззаконие и физически дискомфорт от липсата на възможност за физическа активност и спорт извън времето на престой на открито, ведно със законната лихва върху главницата от 25.04.2023 г. до изплащането.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на ищеца е наложено наказание „доживотен затвор“ и в периода от 25.04.2021 г. до 25.04.2023 г. той го е изтърпявал в затвора в [населено място] в „зона с повишена сигурност“ – т. е. обособено отделение в затвора с повишена сигурност. В посоченото място за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ нямало фитнес зала - съществуващата такава била превърната в килии за настаняване на лишените от свобода. Тренировките и физическата активност на настанените в зоните за повишена сигурност лица в този затвор се провеждали в 3 - то и 4 - то „каре“ (обособени пространства на открито), определени за физически упражнения и спорт. Установено е, че затвора в [населено място] местата на открито били оборудвани с подходящи уреди за спорт и поддържане на физическа форма. Посочено е, че според данните от затворите във Враца, Белене, С. З. и София, в първото място имало обособена фитнес зала, както и в столицата, докато в останалите нямало изградено нарочно помещение за спорт. При горните факти е направен извод за неоснователност на предявения осъдителен иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. за обезщетение от неравно третиране по лично и обществено положение на ищеца (да е в по – неблагоприятно положение спрямо останалите затворници, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в същото място за лишаване от свобода) поради невъзможността му да има физическа активност и да спортува извън времето за престой на открито. Инстанцията по същество е приела, че основанието на иска е сочения от ищеца тормоз (чл. 5 ЗЗДискр.) на основата на предвидените дискриминационни признаци по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр като е мотивирала съображения, че в случая е без значение различното третиране, а специалната цел или резултат от поведението. Изяснено е, че релевантното дискриминационно поведение има за цел или резултат накърняване на достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Развити са доводи, че разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр създава изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация, като законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника; основната доказателствена тежест е възложена на ищеца и именно той е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Второинстанционният съд е аргументирал становище, че ищецът не е установил твърдяното от него неравно третиране, основано на лично положение (за дискриминационния признак „обществено положение“ е прието, че отсъстват дори твърдения), нито пък наличие на специална цел от поведението на конкретната затворна администрация. Разяснено е, че признакът лично поведение може да включва различни характеристики на личността (местоживеене, ръст, цвят на косата и очите, тегло, професионален опит, акцент или диалект, хранителни навици и много др.) в конкретното място за лишаване от свобода. При съобразяване с нормата на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. е изтъкнато, че дискриминационното поведение по признаците по ал. 1 на този текст се определя при съпоставката между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Направено е съждение, че по - неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или друг закон защитени признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. В тази връзка е обоснован извод, че не може да се приеме наличие на „сравними сходни обстоятелства“, при които са поставени да изтърпяват наказанието си лицата от един затвор с изтърпяващите същото наказание в друг затвор. Съдът е съобразил, че в законодателството липсва легална дефиниция на защитения признак „лично положение“, както и на „обществено положение“ и ги е определил съответно според установения конкретен случай на значим, обективен, съществен за личността белег, респ. според личностното положение на ищеца в обществото (мястото му в структурата на даден социум въз основа оценката на обществото за това лице във връзка с неговото поведение и функции). В тази насока е изтъкнато, че тъй като ищецът е с наложено наказание „доживотен затвор“, той търпи значителни ограничения, които са установени в обществен интерес. Прието, че не са събрани доказателства за осъществен тормоз на ищеца именно поради това му положение. Ограниченията, които той търпи е счетено да са резултат на оценката на обществото за неговото поведение. Отречено е също поведението на затворната администрация да осъществява специалната цел на чл. 5 от закона или да има релевантния резултат – да накърнява достойнството на лицето и да създава враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Поради отсъствието на дискриминационно поведение спрямо ищеца – т. е. не е установено да са нарушени негови права по ЗЗДискр. или по други закони, уреждащи равенство в третирането - е прието, че не са възникнали претендираните за обезщетение неимуществени вреди в причинна връзка с това действие.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които счита да са обусловили правната воля на въззивния съд по предмета на делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите са следните:

1. „Следва ли въззивния съд да се произнесе по всички доводи в жалбата за неправилност на първоинстанционното решение?“;

2. „Задължен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения и доводи на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора?“;

3. „Налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица притежаващи личностно качество са подложени на по – неблагоприятно третиране?“;

4. „Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение за да бъдат третирани неравно?“

По първото питане се сочи отклонение с практиката на ВКС, опредметена в решение № 815/15.02.2010 г. по гр. д. № 1713/2009 г. на IV г. о., решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на III г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т. о., а по второто – с решение № 248/07.01.2022 г. по гр. д. 4193/2018 г., решение № 193/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г., решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., решене № 60150/29.11.2021 г. по гр. д. № 2080/2020 г., всичките по описа на IV г. о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. По последните два въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 948/18.12.2009 г. по гр. д. № 3097/2008 г. на I г. о., решение № 231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на IV г. о., решение 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на III г. о., решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. №534/2012 г., решение № 101/02.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г. и решение № 244/14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., последните три по описа на ІV г. о.

Процесуалноправните въпроси за задължението на съда, вкл. и въззивният съд да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото за релевантните за спора факти в тяхната съвкупност и да направи собствени фактически и правни изводи по предмета на спора като изложи всичко това в мотивите на решението си, са принципно относими към всяко исково производство и обуславят процесуалната активност на въззивния съд при постановяване на решението му. Така те удовлетворяват общия селективен критерий по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях обаче не е осъществен допълнителния критерий на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява поддържаното противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава. Напротив, въззивният съд е постановил решението си, действайки като инстанция по съществото на спора, обсъдил е завените твърдения, доводи и възражения на страните, произнасяйки се в предметните предели на въззивната проверка, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК. Изложил е мотиви при направен обоснован логически извод, че в случая няма неравностойно третиране по твърдения от ищеца защитен признак по съображения, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на горния текст - не е налице дискриминация. Решаващият състав е развил подробни съображения, че по - неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗДДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение, чието съдържание е определил и отграничил. С това е даден отговор на оплакванията в жалбата и в заключение е обобщено, че не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор (каквито са твърденията на ищеца) – т. е. че е налице сочената дискриминация по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр., поради което и исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди от това неравно третиране, е отхвърлена.

Не може да се допусне обжалването и по последните две питания, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по тях - съобразно изложеното в предходния пункт - е в съответствие с установената съдебна практика на ВКС. Наличието на такава практика, вкл. и тази, която страната сочи и прилага, и постановяване на обжалваното решение в унисон с нея, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и обуславя неоснователността на искането за селектиране на жалбата по горните питания.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което достъп до касация не може да се осъществи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 203 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 301/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: