ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1796
София, 10.04.2025 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 2791 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. В. Д. чрез пълномощника му адвокат Х. Р. против решение № 287 от 21.03.2024 г., постановено по гр. д. № 2192 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 73 от 2.05.2023 г. по гр. д. № 127/2022 г. на Районен съд - Девня за уважаване предявените от Д. И. А., Й. А. В. и И. А. В. против Л. В. Д. положителен установителен иск за собственост по отношение на реална част от поземлен имот с идентификатор *** с площ 18 кв. м. с посочени граници и отразена графично със зелена щриховка на изготвената комбинирана скица № 2 към заключението на вещото лице Вл. А. и ревандикационен иск по отношение на реална част от поземлен имот с идетификатор *** с посочени граници и отразена графично с жълта щриховка на изготвената комбинирана скица № 2 към заключението на вещото лице Вл. А., като решението е постановено при участието на В. Л. Д., трето лице-помагач на страната на ответника.
Д. И. А., Й. А. В. и И. А. В. са подали чрез пълномощника си адвокат Д. А. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е оставил исковата молба без движение с указания ищците да уточнят твърденията си досежно вида на предявените искове, като посочат дали твърдят, че е налице несъответствие между пространствените предели на правото им на собственост по отношение на двете реални части от ПИ с ид. *** по кадастралната карта и отразяването на тези права в кадастралната карта (непълнота или грешка в кадастралната карта) и това обуславя правния им интерес от предявените искове, т. е искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР или желаят само да бъде установено правото на собственост по отношение на реалната част от 18 кв. м. и ревандикиране на реалната част от 230 кв. м. спрямо ответника, т. е предявяват искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС. В изпълнение на указанията ищците са уточнили, че предявените от тях искове са съответно с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на реалната част с площ от 18 кв. м. от ПИ с ид.*** по кадастралната карта и искове по чл. 108 ЗС и по чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на реалната част с площ от 230 кв. м. Обосновали са исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР с твърдения за наличие на непълнота и грешка в кадастралната карта по повод отразяването на двете реални части като част от имота на ответника, така и с твърдения за фактически действия, с които се оспорва собствеността им от ответника – касателно исковете за собственост (чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС).
Съдът е посочил, че с първоинстанционното решение са разгледани единствено исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС и липсва произнасяне по кумулативно предявените съгласно уточнителната молба на ищеца искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР и доколкото никоя от страните не е поискала допълване на решението на районния съд, то предмет на въззивното производство остава само уважаването на положителния установителен иск за собственост и ревандикационния иск (решението за отхвърлянето на ревандикационния иск за разликата в площта на реалната част над 230 кв. м. до 246 кв. м. е влязло в сила като необжалвано).
Окръжният съд е констатирал, че исковете са основани на твърденията, че ищците са собственици по наследство от А. В. А. и владеят дворно място от 960 кв. м., включено в имот пл. № * в кв. 79 по плана на [населено място], от които 730 кв. м. заедно с построените в тях жилищна сграда и стопански постройки са урегулирани в УПИ *-* в кв. 79 по плана на [населено място], а останалите 230 кв. м. от дворно място са придадени по регулация към УПИ *.-* без да са уредени сметките по регулация. Югоизточната граница на УПИ *-* не е отразена правилно в кадастралната карта, като площ от 18 кв. м. попада в поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответника. Реалната част от 230 кв. м. изобщо не е попълнена в кадастралната карта и попада в имота на ответника с идентификатор ***. Владели са имота в действителните му граници до 15.03.2018 г., когато ответникът прекъснал водозахранването и ги изгонил от него. Ответникът е оспорил исковете с твърдения, че придобитият от праводателя на ищците имот не е идентичен с процесната реална част от 230 кв. м., която е част от неговия имот и ищците никога не са я владели, като границата между съседните имоти е съществуваща на място ограда, която не е местена повече от 50 г. Спорните реални части са владени от баща му В. Л. Д. през целия му живот, а след 17.02.2017 г. и от него.
Приел е за установено, че с нотариален акт № 157, том 1, дело № 415/1974 г. Д. И. Д. и В. А. В. са признати за собственици по наследство и давност на дворно място в [населено място],[жк]пл. № 497 на кв. 79 с пространство 2460 кв. м., от което в парцел *-* са включени 730 кв. м., в парцел *-* са включени 500 кв. м. и в парцел *.-* са включени 510 кв. м., а 720 кв. м. остават в улична регулация.
С нотариален акт № 77, том 3, дело № 872/1975 г. Д. И. Д. и В. А. В. са прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане на Л. В. Д., внук на първата и син на втория, дворно място от 500 кв. м., находящо се в [населено място], образуващо парцел *-* в кв. 79.
С нотариален акт № 78, том 3, дело № 873/1975 г. Д. И. Д. е прехвърлила на своя син В. А. В. срещу задължение за издръжка и гледане 1/2 идеална част от дворно място с площ от 730 кв. м. в [населено място], образуващо парцел *-* на кв. 79.
С нотариален акт № 79, том 3, дело № 874/1975 г. В. А. В. е дарил на майка си Д. И. Д. 1/2 ид. част от дворно място с площ от 510 кв. м. в [населено място], включени в парцел *.-* на кв. 79.
С нотариален акт № 78, том 2, дело № 430/1993 г. В. А. В. и Й. А. В. са продали на сина си А. В. А. дворно място от 960 кв. м., включено в имот пл. № * в кв. 79 по плана на [населено място], от които дворно място от 730 кв. м. включени в урегулиран парцел *-* в кв. 79 по плана на [населено място], а останалото дворно място с площ от 230 кв. м. от имот № * се придава по регулация към парцел *.-*.
А. В. А. е починал на 5.01.2017 г. и е наследен от ищците по делото.
С нотариален акт № 65, том 1, рег. № 1171, дело № 365/2002 г. В. Л. Д. е признат за собственик по наследство и давност на поземлен имот в [населено място], [улица], съставляващ дворно място с площ 1010 кв. м. ид. части, съставляващ парцел *-* в кв. 79, целият с площ от 1620 кв. м. Със съдебна спогодба от 16.11.2004 г. по гр. д. №335/2003 г. на Районен съд - Девня в дял на В. Л. Д. е поставено дворно място от 1010 кв. м., цялото от 1620 кв. м., находящо с в [населено място], [улица], съставляващо парцел *-* в кв. 79.
С нотариален акт № 76, том 1, рег. № 677, дело № 67/2017 г. В. Л. Д. е продал на Л. В. Д. поземлен имот с идентификатор ***, с адрес [населено място], [улица], с площ 1675 кв. м., с номер по предходен план парцел *-* в кв. 79, заедно с построени в имота сгради.
Въз основа на експертното заключение на вещото лице В. А. съдът е установил, че за района, в който са имотите са действали кадастрален и регулационен план от 1926 г., от 1963 г., изменен през 1970 г., 1976 г. (за парцел *) и 1994 г., а кадастралната карта е одобрена през 2008 г. По силата на изменението от 1970 г. на регулацията от 1963 г. процесната реална част от 18 кв. м. попада в парцел *-*, а площта от 230 кв. м. е придадена към парцел *.-*. С действащото и понастоящем изменение на регулацията от 1994 г. реалната част с площ от 18 кв. м. (посочена в зелен цвят на комбинираната скица № 2) и реалната част с площ от 230 кв. м. (посочена в жълт цвят на комбинираната скица № 2) са включени към УПИ *-*. Между двата съседни имота УПИ *-* и УПИ *-* няма материализирана граница, а същата минава по стените на изградените в имота на ответника сгради. Вещото лице е посочило, спорната реална част от 230 кв. м. е придадена по регулацията от 1970 г. от имот пл. № * към парцел *. –*, но тази регулация по отношение на УПИ *. – * не е приложена на място, тъй като реалната част от 230 кв. м. макар да няма изцяло материализирани граници, има изградена каменна ограда от северозапад към имот № * и от юг, югозапад откъм улицата.
Съдът е възпроизвел и свидетелските показания – на ангажираните от ищците свидетели, че А., а след смъртта му дъщеря му И. ползвали спорната реална част от 230 кв. м., а понастоящем там паркират коли В. и Л., като между братята А. и В. имало спор за този имот и на ангажираните от ответника, че имотът бил ползван първоначално от дядото на ответника, а след смъртта му от майката на В., В. и неговия син Л..
При така възприетите факти съдът е посочил, че към датата, на която наследодателят на ищците е придобил собствеността на парцел *-* и останалите 230 кв. м. придадени по регулация към парцел *.-* за двата съседни имота е действала регулацията от 1970 г. Регулационната граница между двата съседни имота – този на ищците парцел *-* и този на ответниците парцел *-* минава по виолетовата линия между точките 1 и 4 на комбинираната скица № 2, като съгласно констатациите на вещото лице тази регулационна линия отразява и действителната имотна граница между имота на ищците и на ответника минаваща непосредствено по линията на застрояването на сградите в имота с идентификатор ***. Регулацията е приложена на място и спорната площ от 18 кв. м. е заета от ищците Последващата промяна с регулационния план от 1994 г., с която регулационната граница между двата имота в изместена на север в имота на ищците – по синята линия на комбинираната скица № 2 към заключението на СТЕ не е приложена на място, тъй като придадената към имота на ответниицте реална част с площ от 18 кв. м. (шрихованата в зелен цвят) не е заета от тях, не е променена имотната граница, която продължава да минава по сградите в имота на ответника, т. е по регулационната линия по плана от 1970 г. В този смисъл е и изложеното от самия ответник, който не оспорва, а твърди, че оградата на имота му от север откъм имота на ищците не е променяна повече от 50 години. Съдът е направил извод, че на база приложената регулация от 1970 г. границата между имота на ищците УПИ *-* и този на ответниците УПИ *-* минава по розовата линия и по точките 1,2,3 и 4 графично отразени на комбинирана скица № 2 и това е материализираната на място имотна граница, която по общи твърдения на страните не е променяна. Същата е графично изменена с последващото изменение на регулацията от 1994 г. като е преместена на север в имота на ищците, но доколкото тази регулация не е приложена, то тя не е породила право на собственост за ответника независимо, че имотът му по разпоредителна сделка с нотариален акт № 76/2017 г. е индивидуализиран по нея. Съдът е приел за неоснователно и евентуалното придобивно основание, заявено от ответника, а именно придобивна давност с присъединяване на владението на неговия баща, тъй като от една страна са налице ограниченията на чл. 200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от УПИ, а от друга страна не е установено ответникът и неговите праводатели някога да са владели тази реална част.
По отношение на реалната част от 230 кв. м. съдът е изложил съображения, че планът от 1970 г., който я придава към парцел *.-*, не е приложен, тъй като общината е удостоверила, че не са налице данни за уреждане на сметките по регулация и на място реалната част фактически не е присъединена към УПИ *.-*. Именно затова в издаден през 1993 г. констативен нотариален акт трето за спора лице е признато за собственик на празно дворно място от 212 кв. м. с неуредени регулационни сметки, цялото от 445 кв. м., представляващо парцел *.-* по плана на [населено място].
След отпадане на отчуждителното действие на дворищната регулация собственик на реалната част от 230 кв. м. е собственика на имота, от който е придадена. Собственици на имот пл. № *, урегулиран през 1970 г. в три парцела *-* с площ от 730 кв. м.; *-* с площ от 500 кв. м. и *. – * с площ от 510 кв. м. и придадена по регулация част с площ от 230 кв. м. към парцел *.-* са били Д. И. Д. и синът й В. А. В. съгласно съставеният в тяхна полза констативен нотариален акт от 1974 г. С последващите сделки – продажба с нот. акт № 78/1975 г. и дарение с нот. акт № 79/1975 г. двамата съсобственици си прехвърлят притежаваните от тях идеални части от съсобствените парцели, вследствие на което В. А. В. става едноличен собственик на парцел *-* с площ от 730 кв. м., а Д. Д. на парцел *.-* с площ от 510 кв. м. През 1993 г. В. А. В. и съпругата му Й. А. В. продават на сина си А. В. А. 960 кв. м. от бившия имот пл. № * по кадастралния план от 1963 г. на кв. 79 на [населено място], от които 730 кв. м. попадащи в парцел *-* и 230 кв. м. попадащи в парцел *.-*. Следователно и предвид отпадане на отчуждителното действие на дворищната регулация от 1970 г. реалната част от 230 кв. м. се явява собственост на наследодателя на ищците А. А., доколкото са му надлежно прехвърлени с нотариалния акт от 1993 г.
По отношение заявените от ответниците придобивни основания за тази реална част съдът е посочил, че индивидуализираният в констативния нотариален акт № 65/2002 г. имот, съставляващ УПИ *-*, целият с площ от 1620 кв. м. очевидно е различен от процесните имоти и формално не е в състояние да обоснове право на собственост на праводателя на ответника по отношение на имота, който му е продал пред 2017 г., а именно поземлен имот с идентификатор ***. Описанието на имота по граници (УПИ *-* , УПИ *.-* и от две страни улици) и дадените разяснения от вещото лице по СТЕ прави допустимо и обосновано предположението, че в нотариален акт № 65/2002 г. е допусната техничекса грешка и фактически се касае за УПИ *-* по регулационния план от 1994 г. Констативният акт за собственост на праводателя на ответника е съставен през 2002 г., т. е по-малко от 10 години след като наследодателят на ищците А. А. вече е придобил процесната реална част с площ от 230 кв. м. по силата на договора за издръжка и гледане от 1993 г. Горното налага извода, че В. Л. Д. не е могъл да придобие по давност реалната част с площ от 230 кв. м. представляваща част от давностения от него имот поради неизтичане на изискуемият по чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок на трайно, явно и необезпокоявано владение. Следователно поради това, че не е станал собственик по силата на удостовереното в нотариален акт № 65/2002 г. давностно владение, В. Д. не е могъл да прехвърли на ответника Л. Д. правата по отношение на процесната реална част с договора за продажба от 2017 г., а поради това последният не се легитимира като собственик на въведеното от него главно придобивно основание – покупко-продажба.
За неоснователно съдът е приел и наведеното при условията на евентуалност от ответника възражение за придобивна давност чрез присъединяване владението на праводателя му в периода 2002 г. до предявяване на иска на 17.02.2022 г. Спорната реална част попада в урегулирана градска територия и за нея за приложими правилата на чл. 200 ЗУТ, като спорната реална част не може да бъде придобита по давност, тъй като не отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ и не се касае до придобиване на неурегулирани поземлени имоти. Ако тази част е бела придадена по регулацията от 1994 г. към парцела на ответника *-*, то за нея е отпаднало отчуждителното действия на дворищната регулация, поради неуреждане на сметките по регулация.
Допълнително съдът е посочил и че на са събрани категорични доказателства за упражнявано от ответника и праводателя му владение върху тази реална част. Свидетелите на ищците установяват, че техния наследодател е ползвал имота, като св. П. дори е работил за него там. Показанията на свидетелите на ответника установяват, че имотът на В. и Л. е бил засяван с люцерна, но липсва конкретния за коя част от имота говорят и дали се касае именно за спорната реална част. Свидетелят В. И. посочва, че познава В. и Л. от 60 години, но възрастта и на ответника и на баща му е по-малка от посочената, поради което не е ясно дали свидетелят говори за ответника и третото лице-помагач или за някой от техните роднини по възходяща права линия.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Л. В. Д. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Доводът за недопустимост на исковия процес е обоснован с направеното във връзка с указанията на въззивния съд уточнение от ищците, че освен положителния установителен иск за собственост и ревандикационния иск за всяка от процесните реални части са предявили и иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, т. е. правният интерес е обоснован по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, поради което и исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС са недопустими, а е и налице неправилна правна квалификация. Във връзка с тази теза поставят и следните въпроси, по които поддържат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1) допустим ли е и има ли правен интерес собственика на имот, част от който е отнета по силата на дворищно-регулационен план и не са уредени сметките по регулация, да предяви положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу собственика на имота, към който частта е придадена;
2) обуславящ ли е искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение предявен иск по чл. 108 ЗС; при непроизнасяне по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР недопустимо и е самостоятелно разглеждане на иска по чл. 108 ЗС;
3) в случай, че са предявени искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, съединени с положителен установитеен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 108 ЗС, но са разгледани само исковете по чл. 108 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК, налице ли е недопустимост на процеса; какви са правомощията на въззивния съд в тези случаи, ако от ищците липсва своевременно възражение;
4) в случай на предявяване на кумулативно съединени искове, може ли разглеждането на само един от тях да се определи като недопустимо по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК – хипотезата на разгледан непредявен иск; какви са правомощията на съда в този случай.
Застъпената от касатора теза е отречена с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС, с което в т. 4 и т. 5 е разяснено, че е допустим иск за собственост на реална част от поземлен имот, по отношение на която е допусната непълнота или грешка в кадастралната карта, дори и да не е проведен иск по ч. 54, ал. 2 ЗКИР, а при едновременно висящи производства искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР не е обуславящ по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 за производството по предявен иск за собственост на същия имот. Това тълкуване дава отговор и на първите три от поставените въпроси.
Четвъртият въпрос се явява неотносим, доколкото решението е поставено именно въз основа на заявените от ищците факти, от които са извели претендираното вещно право и формулирания петитум още в редовната първоначална искова молба, а незаконосъобразните указания на въззивния съд, които по същество изискват от страната да посочи правната квалификация на иска си, не дават основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение, доколкото с оглед изложеното по-горе в практиката на ВКС е отречена тезата на касатора, че разглеждането на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е условие за допустимост на иск за собственост на същия имот или реална част от имот.
По въпроса: „за предпоставките за придобиване по давност на реална част от парцел (УПИ) съобразно чл. 59 ЗТСУ-отм. и чл. 200 ЗУТ и за служебните задължения на съда, когато страната се позовава на осъществявано владение върху придаваема реална част от имот към съседен парцел по силата на регулацията“ касаторът поддържа противоречие на въздзивното решение с практиката на ВКС по решение № 154 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г., І г. о. на ВКС (че на давност може да се позове само собственика на този имот, към който се придават части от съседен имот, като минималните размери на имотите следва да се преценяват не само по отношение на реалната част, за която се прави възражението за давност, но и по отношение на другите имоти, както и че в случай, че дворищно-регулационния план не е бил приложен и придаваемата площ се владее от собственика, който не е получил дължимото обезщетение, спорът по делото не е свързан с придобивна давност, а с упражнено право на задържане и отпадане на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план). Относно неизследването от съда дали е осъществено право на задържане, касаторът се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г., ОСГК на ВКС в мотивите на което е разяснено, че собствеността върху придаваемите части се връща в патримониума на собственика, от когото са били отчуждени със заварения от ЗУТ дворищно-регулационен план и който е упражнявал право на задържане“, като същевременно счита, че доколкото действието на неприложения дворищно-регулационен план се прекратява автоматично, то това води и до недопустимост на процеса поради липса на правен интерес.
Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. Съдът не е отрекъл допустимостта на заявеното възражение за придобивна давност (както неправилно поддържа касатора), поради което и го е разгледал по същество, но го приел за неоснователно, тъй като върху реалната част от 18 кв. м. не е осъществявано владение от собственика на парцела към който са били придадени, а владението е осъществявано от ищците, към които отново е преминала собствеността с отпадане на отчуждителното действие на дворищната регулация. По отношение на реалната от 230 кв. м. изводите на окръжния съд изцяло съответстват на разясненията в посоченото решение на ВКС относно приложението на чл. 200 ЗУТ, макар съдът да е приел и че ответникът и праводателят му да не са установили да са владяли тази реална част в срока по чл. 79, ал. 1 ЗУТ. В мотивите на Тълкувателно решение № № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г., ОСГК на ВКС ясно е проведена разликата между легитимацията на собствеността с оглед отпаднало отчуждително действие на дворищно-регулационния план и административната процедура по изменение на подробния устройствен план, поради което неясно е как касаторът свързва даденото тълкуване с довода си за липса на правен интерес от исковете за собственост. Неясно остава и с каква теза касаторът свързва довода, че е трябвало да се формират изводи дали ищците са упражнявали право на задържане върху придадени към съседен имот с дворищно-регулационен план реални части, доколкото твърдение за упражнявано право на задържане до уреждане на сметките по регулация имплицитно включва признанието, че тези реални части са принадлежали на лицето, което е упражнило правото на задържане.
Неотносимо е позоваването на практиката на ВКС, разясняваща, че ако тези реални части отговарят на изискванията за самостоятелен парцел, те се обособяват като такъв в следващия регулационен план на населеното място, ако в исков процес е установено, че правото на собственост е придобито по давност и имотът е нанесен като самостоятелен в кадастрален план, доколкото това е допустимо на действащата към момента на позоваването редакция на ЗТСУ с оглед установената в този закон забрана в редакцията до ДВ бр. 34/2000 г. и искането при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК да се даде тълкуване дали тези разяснения важат и в хипотеза когато не е предявен иск, а е направено възражение за придобивна давност, което представлява единствено защитно средство в процеса. Неотносимостта на поставения въпрос следва от безспорното в правната теория и съдебната практика тълкуване, че въведените ограниченията за придобиване на реална част от парцел по чл. 59 ЗТСУ-отм. и на реална част от имоти в урбанизирана територия по чл. 200 ЗУТ са материалноправни, от което следва, че в гражданския процес същите се прилагат еднакво независимо дали са въведени в предмета на спора чрез иск или възражение.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя и следните въпроси:
1) какъв е предмета на делото и какви са служебните задължения на съда в случаите, в които регулацията не е била приложена, но е направено единствено възражение за придобивна давност, към чийто имот е придадена част;
2) следва ли в тези случаи съдът да преценява служебно предпоставките на чл. 200 ЗУТ по отношение на придаваема по регулация част или следва да ги преценява за обща площ от целия имот – реална част заедно с имота, към който се присъединява тя по силата на придобивна давност.
Първият въпрос касае реалната част от 18 кв. м. и е неотносим, тъй като от една страна вече бе посочено, че без значение е дали спорът за придобиване по давност на придаваема с дворищно-регулационен план реална част от съседен имот е предявен с иск или възражение, а от друга страна не може да бъде свързан с мотивите на съда, че нито праводателят на ответника, нито ответника някога са владели тази реална част.
Вторият въпрос е относим към спорната реална част от 230 кв. м., но от една страна практиката на ВКС, включително и тази, на която се позовава касаторът еднозначно е дала тълкуване по приложението на нормата на чл. 200 ЗУТ, а от друга страна дори и отговорът на въпроса да е в насоката, която поддържа касаторът (която теза практиката на ВКС отрича), това не би повлияло на изхода на спора, доколкото въпрос относно извода на съда, че ответникът и праводателят му не са осъществили владение в срока по чл. 79, ал. 1 ГПК не е поставен.
При този изход на производството по чл. 288 ГПК Л. В. Д. следва да възстанови на Д. И. А., Й. А. В. и И. А. В. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 6000 лв., представляващо заплатено възнаграждение на адвокат Д. А..
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 287 от 21.03.2024 г., постановено по гр. д. № 2192 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна.
ОСЪЖДА Л. В. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица] да заплати на Д. И. А., ЕГН [ЕГН], И. А. В., ЕГН [ЕГН], двете с адрес: [населено място], [улица] Й. А. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] разноски по повод касационната жалба в размер на 6000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: