ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2056

гр. София, 24.04.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

изслуша докладваното от съдията Д. К. гр. дело № 3678/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 1010 от 09.02.2024 г., подадена от името на П. П. П., Л. П. и П. П. П. чрез адв.А., срещу решение № 377 от 22.12.2023 г. на Окръжен съд – Добрич, постановено по гр. д. № 582/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване по отношение на П. П. П., Л. П. и П. П. П., че ищцата М. П. Б. е собственик на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, както и за осъждане на П. П. П. да предаде на ищцата владението на спорната част; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативният нотариален акт, с който П. П. е признат за собственик на имота за частта над 1/2 идеална част, придобита от него по наследяване.

Касаторите сочат, че въззивното решение е недопустимо поради участие на съдия А. В. при разглеждането на първоинстанционното и въззивното дело; неправилно поради нарушения на процесуалния закон при обсъждане на гласните доказателства и поради необоснованост. Считат за необоснован и постановен при нарушение на съдопроизводствените правила по обсъждане на доказателствата извода на съда, че ответниците П. П. и Л. П. не са придобили наследствената част на ищцата по давност.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивното решение е недопустимо; с него съдът се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: Длъжен ли е въззивият съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по тях? Въпросът е поставен във връзка с касационните оплаквания за нарушения при обсъждане на свидетелските показания. По поставения въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация М. П. Б. изразява чрез адв.И. становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основание за допускането й до касационен контрол.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по следните съображения:

На първо място, неоснователно е касационното оплакване за недопустимост на съдебното решение. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай не се открива порок от сочената категория. Следва да се посочи, че основанията по чл. 22 ГПК не водят до нищожност или недопустимост на постановения съдебен акт. С решение № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса „Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК“. В мотивите е посочено, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК може да представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. В случая не е било налице основание за отвод на съдията А. В. от въззивния състав, а освен това тя не е взела участие при решаване на делото нито в първата, нито във въззивната инстанция.

Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. М. П. Б. е предявила срещу касаторите ревандикационен иск за признаване установено спрямо ответниците, че е собственик на 1/2 идеални части от недвижим имот, представляващ едноетажна жилищна сграда с площ 90 кв. м, състояща се от три стаи, кухня и салон, лятна кухня с площ 16 кв. м и стопанска постройка с площ 48 кв. м, всички построени в общинско дворно място, представляващо УПИ * в квартал 16 по плана на [населено място], с площ 1030 кв. м., на основание наследяване от П. П. Д., починал през 2018 г., и за осъждане на ответника П. П. П. да предаде на ищцата процесните идеални части от имота. Твърди, че нейният брат П. П. П., който също е наследник по закон на бащата на двамата, се снабдил с констативен нотариален акт за право на собственост върху целия имот и впоследствие заедно със съпругата си Л. П. го продал на третия ответник П. П. П..

Ответниците поддържали, че имотът е бил собственост на родителите на ищцата и първия ответник. След смъртта на майката на тези страни през 2004 г. между тях и баща им П. Д. била постигната неформална договорка за прехвърляне частите от наследствената къща в [населено място] в полза на П. П., който се ангажирал да полага грижи за баща си. От 2004 г. ответникът П. П. владеел имота като свой, поддържал го и живеел в него. През 2021 г. бил съставен констативен нотариален акт относно правото на собственост на П. П. върху имота. При така очертания спор районният съд приел, че правоотричащото възражение на ответниците не е основателно и уважил предявения срещу тях ревандикационен иск.

С обжалваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Прието е за установено, че ищцата и ответникът П. П. са деца на М. Д., починала през 2004 г., и П. Д., починал през 2018 г., които са притежавали право на собственост върху процесните сгради в [населено място]. Съдът констатирал, че не е доказано П. П. да е установил владение върху имота само за себе си и да е отблъснал владението на ищцата, с която са сънаследници, преди смъртта на бащата през 2018 г., а до предявяването на исковата молба през 2021 г., с която е прекъсната давността, не е изтекъл десетгодишният срок за придобиване на имотите по давност.

При тези фактически констатации въззивният съд приел от правна страна, че процесният имот е бил завладян от П. П. едва през 2018 г., поради което установеното право в констативния нотариален акт за право на собственост, са оборени в процеса. Съдът обсъдил показанията на всички разпитани по делото свидетели и изложил съображения кои от тях кредитира и защо.

С оглед мотивите на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол.

Поставеният въпрос е общозначим и е обща предпоставка за допускане до касация по всяко дело. В случая той не удовлетворява допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по него е налице практика на касационната инстанция, с която въззивният съд се е съобразил. В нея се приема, че при решаване на спора съдът е длъжен да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви във връзка с тях като въз основа на тази комплексна преценка обоснове изводите си. Възприемането на извод, че определен правнорелевантен факт е недоказан, без да са взети предвид всички събрани доказателства, касаещи този факт, обуславя неправилност на съдебния акт поради нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд е съобразил е обсъдил всички правнорелевантни факти и твърдения, имащи отношение към фактическия състав на иска по чл. 108 от ЗС. Въпросът е зададен във връзка с касационното оплакване, че не били обсъдени и подложени на анализ показанията на водените от ищцата свидетели. Твърдението е невярно – анализирани са всички свидетелски показания. При този анализ въззивният съд изложил, че не са установени обстоятелства, които да обосновават извод за завладяване на имота от ответника П. П. преди 2018 г. Посочил е, че за да се установи такова завладяване, е необходимо демонстрирането му пред другия съсобственик промяна на намерението, което следва да е явно и категорично. Тъй като наследяването от майката е през 2004 г., е необходимо ответниците да установят отблъскване владението на останалите съсобственици, за което доказателства по делото не са събрани.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. В полза на ответницата следва да се присъдят направените от нея разноски в касационното производство, доказани в размер 1200 лева.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 377 от 22.12.2023 г. на Окръжен съд – Добрич, постановено по гр. д. № 582/2023 г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА П. П. П., Л. П. и П. П. П. да заплатят на М. П. Б. разноски в размер 1200 (хиляда и двеста) лева.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: 1.

2.