ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2189
гр. София, 30.04.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2639/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 335 от 01.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 237/2024 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 4058 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 7392/2022 г. на Варненския районен съд, с което по предявения от А. Ж. А. и И. Г. Т. против Р. И. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ответницата не е собственик на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-57/05.07.2016 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], [община], с площ от 720 кв. м, при посочени граници, и е отменен констативен нотариален акт № 118/22.12.1998 г. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
По делото е прието за установено, че с решение № 12130 от 13.11.2001 г. на ПК – Аксаково на ищците в първоинстанционното производство /наследници по закон на А. Г. Ж./ е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на няколко недвижими имота, включително по т. 5 – нива с площ от 4,500 дка, шеста категория, находяща се в землището на [населено място], м. „П.“, заявена с пореден № 9 от заявление вх. № 94/08.12.1991 г. Решението е подписано от председател С. Б., секретар Е. Д. и четири члена на комисията. С молба от 27.07.2021 г. ОСЗ – Аксаково е сезирана с искане за изменение на посоченото решение относно възстановяване на имота, описан в т. 5, като е посочено, че при изработването на плана на новообразуваните имоти (ПНИ) за местността, за наследниците на А. Г. Ж. е отреден и записан стар имот № *, който по ПНИ е в землището на [населено място], а решението на поземлената комисия е за землището на [населено място], което обстоятелство съставлява пречка да продължи процедурата по окончателното възстановяване на новообразуваните имоти и за издаване на заповед на кмета на [община]. С решение № 14800 от 17.11.2021 г. на ОСЗ – Аксаково е признато правото на собственост на наследниците на А. Г. Ж. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на отбелязан по т. 5 имот – нива с площ от 4,500 дка, шеста категория, находяща се в землището на [населено място], м. „П.“, заявен под № 9 от заявлението. Изрично е посочено, че решението е преработено на основание чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ във връзка с влязъл в сила ПНИ на с. о. „Ч.“, „П.“, землище на [населено място], одобрен със заповед № РД-12-7706-262/11.09.2012 г. на областния управител на област Варна, като имотът се възстановява в землище [населено място] по разпоредбите на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Постановен е отказ да се възстанови правото на собственост на нива с площ от 4,500 дка, шеста категория, находяща се в землището на [населено място], м. „П.“ по изложените мотиви за приетия ПНИ. С решение № 14801 от 17.11.2021 г. на ОСЗ – Аксаково е възстановено правото на собственост на наследниците на А. Г. Ж. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на нива с площ от 4,500 дка, шеста категория, находяща се в землището на [населено място], в м. „Ч.“. Отразено е, че имотът се възстановява по разпоредбите на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ във връзка с влязъл в сила ПНИ на с. о. „Ч.“, „П.“, землище на [населено място], одобрен със заповед № РД-12-7706-262/11.09.2012 г. на областен управител на област Варна. Двете решения на ОСЗ – Аксаково са подписани от началник Д. Г., председател на ОДЗ Ц. Г. и двама члена, като съгласно представените по делото удостоверения същите са били оправомощени за това. Въз основа на решение № 87-1, обективирано в протокол № 9 от заседание ИК на ОбНС на [населено място], проведено на 21.08.1984 г., и на основание приета въз основа на него докладна записка със списък, съгласно който на Г. П. Д. е предоставено право на ползване върху поземлен имот от 700 кв. м в [населено място], м. „П.“, за което на ползвателката е издадено удостоверение № 1260/13.10.1989 г. С молба от 19.06.1992 г. същата е отправила искане за закупуване на предоставената й за ползване земеделска земя, като е декларирала, че това е единствена земеделска земя, притежавана от нейното семейството. С решение от 24.09.1997 г. по гр. д. № 330/1997 г. на Варненския окръжен съд е отменен отказът на кмета на общинаАксаково за признаване на правото на Г. П. Д. по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ за закупуване на ползваната от нея земя в м. „Ч.“, като е определена цена на земята в размер на 36 225 лв., която е заплатена изцяло от ползувателката. С нотариален акт № 118/22.12.1998 г. е призната собствеността в нейна полза по отношение на имот с пл. № *, находящ се в [населено място], м. „Ч.“, при граници път и имоти с пл. №№ *,* и *, придобит на основание § 4б ПЗР ЗСПЗЗ. Г. Д. е починала на 30.12.2021 г. и оставила като единствен свой наследник дъщеря си Р. И. Д..
От заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза, включително допълнителна такава, е установено, че за територията, в която попада имот с идентификатор *** с площ от 720 кв. м, има изработен ПНИ на местност „Ч.“/„П.“, землище [населено място], одобрен със заповед № РД-12-7706-262/11.09.2012 г. на областния управител на област Варна. В помощния кадастрален план /ПКП/ имот *, район 510, е записан на Г. П. с нот. акт № 82/1998 г., придобит на основание § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, като е посочена площ от 700 кв. м. Имот № * с площ 4505 кв. м е записан на наследниците на А. Г. Ж. съгласно решение на ПК. За територията има одобрен ПНИ, който е интегриран в КККР на землището [населено място]. Имотът се идентифицира с площ от 720 кв. м и е идентичен като контур и площ с КККР, одобрена със заповед № РД-18-57/05.07.2016г. на изп. директор на АГКК. За землището на [населено място] няма изработен ПНИ, свързан с „Ч.“ и в частност с м. „П.“, а е налице ПНИ на селищно образувание „Панорама I, II и III“, одобрен със заповед № РД-07-7706-205/08.08.2007 г. на областния управител на област Варна. По решение № 12130/13.11.2001 г. на ПК – Аксаково не е възможно имотът да попада в землището [населено място]. Решение № 14801 от 17.11.2021 г. на ПК – Аксаково се отнася за имот № * - стар кадастър към ПКП, вписан на наследниците А. Г. Ж. в ПКП с площ 4505 кв. м, имот № * по ПКП и ПНИ на СО „Ч.“ и поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], т. е. за процесния имот, който попада изцяло в имот № *. В заключението е посочено, че е налице пълна идентичност на процесния имот и имота по нот. акт № 118/1998 г. От крайбрежната ивица на плаж „Златни пясъци” пред хотел „Луна“ имот № * отстои на 1880 м, измерена по права и най-близко разстояние от североизточния край на имота. До Катедрален храм „У. Б.“ на [улица]/център/ в [населено място] и табелата за край на [населено място] при[жк], посока Аладжа манастир, имотът отстои съответно на 14 065 м и 6060 м. Населението в община Варна към 1992 г. е било над 300 000 жители, към 31.12.1996 г. - 306 472 жители, а към 31.12.1997 г. – 304 559 жители. Местност „П.“ обхваща територии от землищата [населено място], [населено място] и[жк], общ. В.. За нея има одобрен ПНИ, м. „Ч.“/„П.“, землище [населено място], одобрен със заповед №РД-12-7706-262/11.09.2012 г. на областния управител на област В., на територията на която се намира и процесният имот. На същата територия се намира и основната част на стар имот * по ПКП към съответния ПНИ. Землищата на [населено място] и [населено място] са съседни, като за м. „П.“ не са известни стари планове към 1958 г. и преди това. Плановете за земеразделяне са изготвени въз основа карти по чл. 18г ППЗСПЗЗ, стари топографски карти/едро мащабни топографски карти/ в различен мащаб, ортофотокарти, аерофотоснимки и анкети на заявилите се собственици. За територията на [населено място] е изработена карта по чл. 18г ППЗСПЗЗ, удостоверена с протокол за установяване граници на територии по чл. 18г ППЗСПЗЗ, като се възстановява собствеността на земите на [населено място] от 06.04.1999 г. от председателя на поземлената комисия, който протокол няма печат и негов подпис. Тези карти са основа за изработване на плана за земеразделяне. След възлагане на ПНИ се изработва ПКП /за стари собственици/ въз основа на анкета и дешифриране на аерофотоснимки. Картата по чл. 18г ППЗСПЗЗ е изработена съгласно протокола от 06.04.1999 г. Площта от стар имот по ПКП към ПНИ на СО „Ч.“, която попада в землището [населено място], е с площ от 402,14 кв. м, а частта, която остава в землището [населено място] по ПКП към ПНИ на СО Ч., е 4103,2 кв. м, като цялата площ на имот № * по ПКП към ПНИ е 4505,30 кв. м.
Възражението на ответницата за постановяване на решение № 12130 от 13.11.2001 г. на ПК – Аксаково от незаконен състав е прието за неоснователно по съображения, че към 13.11.2001 г. С. Б. е изпълнявала длъжността председател на ПК – Аксаково, а Е. И. Д. – секретар на ПК, а съгласно трайната практика на ВКС решението е валидно, ако е взето от мнозинството от състава на комисията и е подписано от председателя и секретаря като акт на колективен административен орган. Посочено е, че останалите й възражения се отнасят за материалната му законосъобразност и стоят извън собствените й противопоставими права като наследник на ползвател, поради което съгласно разясненията, дадени с ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, същите не следва да бъдат разглеждани. За пълнота е посочено, че описаният в т. 5 от решение № 12130 от 13.11.2001 г. на ПК – Аксаково имот е заявен за възстановяване със заявление вх. № 94/08.12.1991 г., под т. 9, в която е посочена нива с площ от 4,5 дка в м. „П.“. При изготвяне на ПНИ за м. „Ч.“/„П.“ е констатирано, че имотът описан в решението от 13.11.2001 г. на ПК – Аксаково като нива с площ от 4,5 дка, находяща се в землището на [населено място], м. „П.“, попада преимуществено в землището на [населено място], което е наложило поправка в реституционното решение чрез издаване на две нови решения – решение № 14800/17.11.2021 г. и решение № 14801/17.11.2021 г. на ОСЗ – Аксаково, с които е признат за възстановяване в стари /възстановими реални граници/ поземлен имот, представляващ нива с площ от 4,5 дка, находяща се в землището на [населено място], но същият е възстановен като нива с площ от 4,5 дка, находяща се в землището на [населено място], м. „Ч.“. Посочените две решения на ОСЗ – Аксаково са подписани от Д. Г. и Ц. Г., които са били оправомощени да представляват ОСЗ – Аксаково, съответно със заповед № РД 21-04-139/26.07.2021 г. на директора на областна дирекция „Земеделие“ и заповед № РД-46-184/22.07.2021 г. на МЗХГ, с оглед на което тези решения също са валидно постановени, като е налице идентичност на процесния и възстановения на ищците имот. За наследодателката на ответницата не са възникнали предпоставките за изкупуване по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, тъй като имотът отстои на по-малко от 10 км от крайбрежната ивица. Посочено е, че населението на [населено място], отстоящ на по-малко от 30 км от имота, е било над 300 000 жители както към 1992 г. съгласно информация на страницата на НСИ, така и към 1997 г.- съгласно заключението на вещото лице. С оглед на това е прието, че праводателката на ответницата не е придобила правото на собственост върху процесния имот по силата на трансформация на правото на ползване. За неоснователно е прието и възражението на ответницата за изтекла в нейна полза придобивна давност в продължение на повече от десет години, като е посочено, че по отношение на имоти, находящи се в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, признати за възстановяване след промяната на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ от 1999 г., придобивна давност срещу лицата, заявили за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ, започва да тече от момента на издаване на заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, каквато още не е издадена. Най-ранният момент, от който би могла да започне да тече придобивна давност, е след като имотът е напълно обособен и индивидуализиран, което е станало след приемане на плана за новообразуваните имоти, одобрен със заповед № РД-12-7706-262/11.09.2012 г. на областния управител на област Варна. От този момент до датата на подаване на исковата молба – 09.06.2022 г. не е изтекъл необходимият десетгодишен давностен срок. Наред с това съдът е приел, че от страна на ответницата не е доказано трайно, явно и необезпокоявано владение на процесния имот с намерение за своене в период от над 10 години, тъй като от показанията на свидетеля Б. И. не се установява конкретен период на упражняване на фактическа власт, като същият никога не е виждал имота, а единственото, което знае за него, е от брата на праводателката на ответницата, т. е. от другия свидетел В. Х.. Последният е заявил, че имотът е обработван от сестра му и зет му до 1989 г., като след този период няма лични впечатления и само предполага, че сестра му е продължила да посещава имота. Според заключението на вещото лице понастоящем имотът е ограден от три страни /с изключени на лицето/, но не изглежда стопанисван и не се установяват трайни насаждения, за които да се полагат грижи.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства“; 2. „При наличие на възражение за нищожност или за материална незаконосъобразност на решение на ОСЗ, длъжен ли е въззивният съд да упражни косвен съдебен контрол, ако тази преценка има значение за съществуването или несъществуването на спорното правоотношение“; 3. „Относно избирателното, хаотично, превратно и непоследователно обсъждане на доказателствата, за нарушаване на принципите на формалната логика, научните правила и произволното формиране на вътрешно убеждение, водещи до нарушение на разпоредбата чл. 235, ал. 2 ГПК“; 4. „Кой закон следва да се приложи при извършването на преценка били ли са налице предпоставките за изкупуване на процесния имот от страна на праводателката на доверителката ми по реда на § 4б ПЗР ЗСПЗЗ и към кой момент следва да бъдат преценявани същите“. Поддържат се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответниците по жалбата А. Ж. А. и И. Г. Т. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Този интерес може да се породи от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. В настоящия случай, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с посочената задължителна практика ВКС, като е приел, че след като ищците са доказали изложените в исковата молба твърдения, че са собственици на процесния имот, за последните е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, поради което същият е допустим.
По поставените в изложението свързани първи и трети въпрос, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е налице задължителна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Не е налице противоречие и със сочената от касаторката казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Поставеният от касаторката втори въпрос обуславя изхода на спора, но не налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение на посоченото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание, тъй като не е налице противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и практиката на ВКС. В т. 2 на ТР № 2/1991 г. на ОСГК на ВС са изложени съображения, че доколкото актът на администрацията има значение за разрешаване на възникнал между страните гражданскоправен спор, съдът може да контролира нищожността и с оглед на това да приеме съществуването или не на определено правоотношение по пътя на косвения съдебен контрол. В същия смисъл са и указанията досежно пределите на косвения съдебен контрол върху индивидуалните административни актове, постановени в производството по възстановяване на собствеността, осъществяван в исковото производство по спорове за право на собственост, дадени в т. 4 на ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, като е прието, че косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция. С приложимото в настоящата хипотеза ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС обаче е прието, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на административния орган, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, упражнено в законните срокове. Той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Даденото от въззивния съд разрешение е в същия смисъл, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на четвъртия поставен въпрос е налице константна съдебна практика на ВКС, съгласно която законовото условие за възникване на правото на изкупуване по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ се преценява към момента на влизане в сила на разпоредбата, а именно към 1992 г., към който момент съгласно извършената справка в НСИ за преброяване на населението в посочената година населението на [населено място] надхвърля 300 000 жители.
Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация И. Г. Т. сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. В полза на ответника А. Ж. А. разноски не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 335 от 01.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 237/2024 г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а Р. И. Д. да заплати на И. Г. Т. сумата 1200 лв. /хиляда и двеста лева/ разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: