ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2185

София, 30.04. 2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 23.04.2025 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 3289/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на М. М. К., чрез адв. С. С., срещу решение № 94 от 30.04.2024 г. по в. гр. д.№ 84/2024г. на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено решение № 199/14.12.2023 г. по гр. д. № 54/2023 г. по описа на Районен съд - В. П. с което е отхвърлен искът на М. М. К. срещу К. Д. Т., И. Д. Д. и А. Н. Д. за признаване за установено, че ищцата е собственик на реална част с площ от 18 кв. м. (повдигната в зелен цвят, заключена между т. 1, 2, 3 и 4 от Приложение № 9 на съдебно - техническата експертиза), отразена в действащата кадастрална карта на [населено място] като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответниците, находяща се на границата между УПИ *** и УПИ *** по регулационен план от 1958 г. и имотната граница между ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор *** по действащата кадастрална карта на [населено място] и е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че кадастралната карта на [населено място], общ. В. П., одобрена със Заповед № РД-18- 88/20.05.2022г. на Изпълнителния директор на АГКК съдържа грешка, изразяваща се в неправилно заснемане на реална част с квадратура 18 кв. м. (повдигната в зелен цвят, заключена между т. 1, 2, 3 и 4 от Приложение № 9 на съдебно - техническата експертиза), находяща се по границата между имота на ищцата ПИ с идентификатор *** и имота на ответниците ПИ с идентификатор ***, заснета като част от ПИ с идентификатор *** – собственост на ответниците, вместо като част от ПИ с идентификатор *** – собственост на ищцата .

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. При спорове по кадастралните карти на дадено населено място и по-точно, промените в тези карти, следва ли в процеса да вземе участие и съответният административен орган с оглед изясняване на спора от фактическа и правна страна? Тъй като по настоящото дело тези органи не са конституирани, основание ли е това за отмяна на решенията на по-долните инстанции?

2. Защо, ако заповед №492/23.11.2018г. на община В. П. е била валидна и по дата тя предхожда скиците, издадени от същата община, за нотариалните сделки по нот. акт №87/18.06.2020г. на ищцата, по нот. акт №72/03.05.2019г. на ответниците и по договор от 15.06.2020г. между праводателите на ищцата и св.К. П., и ако наистина с тази заповед се извършват промени, защо тези промени не са били отразени в самите скици? Кой акт е меродавен - по-късно издадената скица, или една непълна и неточна заповед на същата община с по-стара дата на издаване? И все във връзка с това - тази заповед влязла ли е в сила?

3. Следва ли при произнасянето си съдът да съобрази издадените официални скици от общината с последващи дати или да приеме, че с една заповед на същата община, без необходимите реквизити, се извършва промяна на имотни граници?

4. Действителна ли е заповед №492/23.11.2018г., след като тя няма необходимите реквизити от външен вид за промяна на кадастрални и имотни граници - включително липсват данни за имотите, от които се взема, и към които се придава, липсва оценка на евентуално придаваемата се част: заповедта не е връчена на заинтересуваните и практически поради липса на предмет и нередовности от външна страна в цитираната заповед, тя не е произвела никакъв ефект?

5.Има ли право вещо лице да дава отговор по правен въпрос или е ограничено да опише фактическото състояние, без да посочва личното си мнение чрез разсъждения върху индивидуален административен акт и тълкуването на този акт по аналогии?

6. Длъжен ли е съдът да представи или да изиска такова писмено съгласие между страните, за да може да го разтълкува, и ако няма такова споразумение - решението, почиващо на твърдения за наличие на писмено споразумение, води ли до необоснованост и явна неправилност и несправедливост на същото решение?

Постъпил е писмен отговор от К. Д. Т., И. Д. Д. и А. Н. Д., чрез адв. С. С., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко - продажба, оформен с нотариален акт № 87, том I, дело № 66/2020 г., ищцата М. К. е придобила правото на собственост върху дворно място с площ 548 кв. м., представляващо УПИ *** по регулационния план на [населено място]. С нотариален акт № 72/2019 г. Д. Т. и В. Т. са прехвърлили на ответниците К. Т. и И. Д. собствеността върху УПИ *** срещу задължението на приобретателите за издръжка и грижи. Към момента на сключване на договора И. Д. е имала сключен граждански брак с ответника А. Д..

Съдът е приел, че от представените скици, издадени от СГКК [населено място] е видно, че УПИ *** е идентичен с поземлен имот с идент. ***, а УПИ *** е идентичен с поземлен имот с идент. *** по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-88/20.05.2022 г.

Въззивният съд е посочил, че спорно между страните е дали е налице грешка в КК, изразяваща се в неправилно заснемане на 15 кв. м. като част от имота на ответниците с идент. ***, вместо като част от имота на ищцата с идент. ***.

Въз основа заключението на съдебно - техническата експертиза е прието за установено, че за [населено място] е имало утвърдени два дворищнорегулационни плана - от 1920 г. и 1958 г. По плана от 1920г. спорните имоти са нанесени като парцел *** от 1000 кв. м. и *** от 885 кв. м., които по плана от 1958г. са съответно парцел *** и парцел *** с площ от и ***. В двата плана регулационната граница между тези имоти е изчертана върху северната стена на сграда с идент. ***, находяща се в имота на ответниците. Имайки предвид констатацията на вещото лице, че двата плана са напълно идентични и отразяват по един и същи начин регулационните линии, съвпадащи с имотните граници, въззивният съд е приел, че въпросът относно прилагането на регулационния план е неотносим.

Съдът е посочил, че със заповед № 492/23.11.2018 г. на Кмета на община В. П. на основание заявление № 94-К-90/13.11.2018 г., чл. 129, ал. 2 и чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ и протокол № 12/15.11.2018 г. на общински експертен съвет, е одобрено изменението на дворищната регулация и действащия ПУП, като: *** се разделя на два имота: УПИ *** от483 кв. м. и УПИ *** от 548 кв. м. Регулационните и имотните линии на УПИ *** и УПИ *** минават по имотните кадастрални линии, материализирани със сгради и трайни огради. Според заключението на съдебно техническата - експертиза с одобреното през 2018г. изменение на рег. план, рег. граница между имотите се премества на 1,30 м. на север от северната стена на сграда с идент. ***.

Предвид постановената заповед от 2018г. за изменение на дворищната регулация, въззивният съд е изложил мотиви, че в заповедта като основание за изменението е посочено заявление и чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ, според който влезлите в сила общи устройствени планове могат да се изменят при съгласие на всички собственици на имоти. Когато дворищнорегулационният план е изменен по искане и със съгласието на заинтересованите собственици, имотните граници стават граници на парцелите по волята им и не се касае за приложение на регулация по смисъла на ПР на ЗУТ. В този случай, съгласието на собствениците е основа за предвижданията на устройствения план. В ЗУТ са уредени хипотези, при които по взаимно съгласие на собствениците на съседни имоти може да се променя имотната и регулационна граница - чл. 15, ал. 3 и чл. 17, ал. 3 от ЗУТ, като те уреждат помежду си и въпросите за собствеността, възмездно или безвъзмездно ще премине част от имота към съседен имот. Кадастралната карта, към която има изискване да е актуална, следва да отразява измененията в правото на собственост, вкл. и по съгласие на собствениците, а тя е основа за предвижданията на устройствените планове. В случая, по силата на взаимно съгласие между заинтересованите собственици, имотната и регулационната граница е променена, като спорното място с площ 15 кв. м. е включено в имота на ответниците. Съдът е приел, че заповедта е влязла в сила и не е правено искане за инцидентно произнасяне по валидността й, а и то би било недопустимо, предвид участието в административното производство на праводателите на ищцата.

В заключение въззивният съд е посочил, че в кадастралната карта границата между ПИ съвпада с границата между *** и УПИ ***, изменена със заповед № 492/23.11.2018 г. и не е налице грешка в кадастралната карта. Така ответниците са придобили правото на собственост на 15 кв. метра.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място не се констатира поддържаното от касатора произнасяне по непредявен иск /евентуално по нередовна искова молба/ - основание по чл. 280,2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Предявен е иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като ищцата е поискала да се признае за установено, че е собственик на реална част от 18 кв. м., погрешно заснета като част от имота на ответниците. Исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК -ищцата /сега касатор/ ясно е изложила фактическите си твърдения и заявеният петитум съответства на тези твърдения, като предявената претенция е разгледана и отхвърлена от съда. Обстоятелството, че диспозитивът на съдебното решение не възпроизвежда дословно петитума на исковата молба, не сочи на произнасяне извън предмета на спора. Разпоредбата на чл. 236 ГПК урежда задължителните реквизити на съдебното решение, като съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК то трябва да се съдържа какво постановява съдът по съществото на спора, но няма въведено изискване съдът буквално да преповтаря заявения петитум. Следователно формулировката на диспозитива на съдебното решение по конкретния спор, е предоставена на преценката на съда и щом съдът се е произнесъл по спорния предмет, какъвто е настоящият случай, то не може да се приеме, че съдът се е произнесъл извън петитума на исковата молба и съответно, че е налице основанието за допускане на касционно обжалване по чл. 280, л. 2, предл. второ ГПК.

Неоснователно се поддържа, че решението е недопустимо и защото съдът се е произнесъл по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, вместо по действително предявения иск по чл. 109а ЗС. Искът по чл. 109а ЗС е за установяване граница на неурегулирани и незаснети с кадастралната карта недвижими имоти, какъвто не е настоящият случай.

Що се отнася до искането, направено от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, делото да се прекрати поради недопустимост на решението и поради липса на интерес и други доводи, изложени в касационната жалба, където пък се твърди, че решението е недопустимо в частта за решаване на спор за материално право, поради липса на материалноправен спор, то и въз основа на него не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. За допустимостта на производството съдът следи служебно, като преценката относно наличието на интерес от търсената защита се прави въз основа на фактическите твърдения в исковата молба. В случая ищцата /сега касатор/ е навела фактически твърдения, обосноваващи правен интерес от търсената защита, като не се твърди, а и не се установява, в хода на производството да са настъпили факти, довели до отпадане на този интерес, предвид на което и на основание чл. 2 ГПК съдът е длъжен да разгледа спора, с който е сезиран. Ако ищцата не е желаела спорът да бъде разгледан от съда, то е могла да го десезира по реда на чл. 232 или чл. 233 ГПК, което не е сторила, а в срок е подадена касационна жалба.

Не следва да се допуска касационно обжалване по първия поставен въпрос относно надлежното конституиране на страните в производството. Трайно и безпротиворечиво е разбирането в практиката на ВКС , че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е положителен установителен иск за собственост и с него ищецът, който твърди, че е собственик на недвижим имот, който не е заснет или е заснет погрешно като част от имота на ответника, защитава правото си на собственост. В случая твърденията в исковата молба са, че 18 кв. м., собственост на ищцата, са заснети като част от имота на ответниците по делото. Твърдения, че част от имота на ищцата е заснет като общински имот, не са въведени и съответно и съдът не се е произнасял по въпроса за конституиране като ответници и на други лица /физически и юридически/, за които се твърди, че са собственици на имот, като част от който неправилно е заснета и спорната част от имота на ищцата. Следователно по поставения въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът е поставен в контекста на разбирането на касатора, че в производството по предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР следва да вземат участие и административните органи, издали административни актове, касаещи спорния имот. С издаването на административния акт /заповедта за изменение на регулационния план/ общината не заявява свои самостоятелни права върху имота и съответно не възниква спор за материално право между общината и ищцата, който да подлежи на разрешаване по исков ред.

Вторият и третият въпрос, касаещи издаваните скици от община В. П. не са правни по смисъла на приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

В случая поставените въпроси относно издаваните скици от община В. П. са изцяло неотносими към предмета на спора. Каква е причината, поради която община В. П. е издавала скици, несъобразени с изменението на регулационния план от 2018г., е без значение за разрешаването на спора по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, тъй като тези скици нито създават, нито прекратяват вещни права /правото на собственост се придобива въз основа на някой от способите, посочени в чл. 77 ЗС и се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него -чл. 99 ЗС/.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория и третия въпрос в частите им, касаещи заповед №492/23.11.2018г. на община В. П. както и по четвъртия и шестия въпрос. По съществото си поставените въпроси се свеждат до приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК , както и дали заповедта е влязла в сила.

По въпросите относно влизането в сила на заповедта не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивната жалба се основава на твърдения, че липсва уреждане на регулационните сметки относно частта от имота на ищцата, придадена към имота на ответниците по силата на изменението на дворищно - регулационния план със заповедта от 2018г., както и че доводите на ответниците, че са придобили по давност спорния имот, са неоснователни, защото спорната част от имота на ищцата е придадена към имота на ответниците със заповедта от 2018г., от който момент не е могло да се придобие по давност имотът.Т.е. пред въззивната инстанция въпросът относно влизането в сила на заповедта не е поставян, а касационно обжалване може да се допусне само по въпроси, включени в предмета на спора пред въззивния съд.

Въпросите, касаещи законосъобразността на заповед №492/23.11.2018г., също не могат да обусловят допускането до касационно обжалване. Според практиката на ВКС по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК /решение № 208 от 9.04.2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г. на ВКС, IV г. о./, за законосъобразността на административния акт съдът следи само ако страната, на която актът се противопоставя, направи искане за това и изложи конкретни твърдения за неговата незаконосъобразност. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика, като е посочил, че искане за инцидентен съдебен контрол върху заповедта не е направено от ищцата, а дори и да е било направено, би било недопустимо, доколкото праводателите на ищцата са участвали в административното производство. Касаторът не обосновава въпроса си с твърдения, че при надлежно направено искане, съдът е отказал да упражни контрол за законосъобразност на заповедта по чл. 17, ал. 2 ГПК, а за първи път пред касационната инстанция се оспорва законосъобразността на заповедта.

По петия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е изведен от мотивите на обжалваното решение. В последното съдът е посочил каква е фактическата обстановка, която намира за установена и въз основа на кои доказателства и с оглед установеното по делото е направил и правните си изводи. Видно от обжалваното въззивно решение, съдът не е основал решението си на правни изводи, направени от вещото лице.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода от спора в полза на ответника по касация К. Д. Т. следва да се присъдят направените от него разноски за касационното производство в размер на 1 250 лева.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 94 от 30.04.2024 г. по в. гр. д.№ 84/2024г. на Окръжен съд – Шумен.

ОСЪЖДА М. М. К. да заплати на К. Д. Т. на основание чл. 78 ГПК сумата 1 250 лв. /хиляда двеста и петдесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: