ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2206
гр. София, 30.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Иванова
Членове:Даниела Стоянова
Таня Орешарова
като разгледа докладваното от Т. О. К. гражданско дело № 20248002103184 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. И. и С. Г. И., чрез адв. Н. Т., срещу решение №2413/22.03.2024 г. на Софийския градски съд, постановено по гр. д. №9265/2021 г., с което е отменено решение №20087507/06.04.2021 г. на Софийския районен съд, постановено по гр. д. № 61362/2019 г. само в осъдителната му част за солидарното осъждане на касаторите/ответници по делото/, а в останалата част същото е потвърдено и като краен резултат М. Н. И. и С. Г. И. са осъдени да заплатят при условията на разделност на Л. К. К. на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, сумата от 3 750 лева всеки (по 1/2 от 7 500 лева) – платено капаро по предварителен договор от 06.08.2019 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.10.2019 г., до окончателното плащане, както и да заплатят при условията на разделност на И. А. К. на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, сумата от 3 750 лева всеки (по 1/2 от 7 500 лева) – платено капаро по предварителен договор от 06.08.2019 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.10.2019 г., до окончателното плащане.
Касаторите твърдят, че решението е нищожно, недопустимо, неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят същото да бъде обезсилено, а ако бъде прието за допустимо, да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В изложението към касационната жалба се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като във връзка с тях поставят следните въпроси: 1. Валидно ли е решение на въззивен съд по гражданско дело, постановено от състав, в който е бил включен и е бил докладчик младши съдия, значително време след като този съдия е назначен за съдия в районен съд? 2. Допустимо ли е да бъде присъдено връщане на парична сума на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в полза на лице, което е страна по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по който има уговорен и платен задатък по смисъла на чл. 93 ЗЗД, но този задатък не е платен по него и двамата купувачи са обикновени другари? 3. Ако на купувача на недвижим имот е известно, че е налице неприложена улична регулация по план, одобрен преди повече от десет години, основание ли е това той да откаже впоследствие сключване на окончателен договор? 4. Следва ли на неизправна страна по предварителен договор, която се е отказала от него, да бъде върнато платеното от нея капаро? Цитирана е следната практика на която смята, че въззивното решение противоречи: решение №193/2.11.2018 г. по гр. д.№4751/2017 г. на ВКС, решение №298/31.10.2013 г. по гр. д.№1312/2013 г. на ВКС, решение №50119/16.11.2023 г. по гр. д.№1779/2022 г. на ВКС, решение №50057/06.12.2023 г. по т. д.№1337/2022 г. на ВКС, решение №220/18.12.2023 г. по гр. д.№1513/2023 г. на ВКС, Тълкувателно решение №142-3 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решение №26/13.03.2019 г. по гр. д.№234/2018 г. на ВКС, решение №15/31.01.2018 г. по гр. д.№3563/2016 г. на ВКС, решение №133/15.03.2021 г. по гр. д. №3595/2019 г. на ВКС. Твърдят, че са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответниците по касационната жалба Л. К. К. и И. А. К. не вземат становище по подадената касационна жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 06.08.2019 г. между страните е сключен предварителен договор, с който продавачите М. И. и С. И. са се задължили да прехвърлят на купувачите Л. К. и И. К. собствеността на свой собствен недвижим имот, находящ се в с. Я., район К., подробно индивидуализан в решението, чрез окончателен договор за покупко – продажба в нотариална форма. Сумата за покупко-продажбата съгласно представените по делото доказателства е щяла да бъде отпусната на купувачите от “Банка ДСК” ЕАД, като е установено, че на 05.09.2019 г. е бил сключен договор за жилищен кредит и банката е поела ангажимент за превод на кредит, като в становище на юриста на банката кредитоискателите са били уведомени, че първо следва да бъдат представени всички документи, касаещи собствеността на имотите, с оглед проучването и оценката им от банката – бъдещ кредитодател. Съгласно чл. 2 от договора продажната цена в общ размер на 150 00 лева е следвало да бъде заплатенa по следния начин: в деня на подписване на предварителния договор – сумата от 15 000 лева, представляваща капаро /задатък/, от която 7 500 лева е следвало да бъдат преведени по банкова сметка на М. И. при У. Б. и 7 500 лева – по банкова сметка на С. И. при У. Б. a в деня на нотариалното изповядване на сделката – остатъкът от 135 000 лева, от които 67 500 лева е следвало да бъдат преведени по банкова сметка на М. И. при У. Б. и 67 500 лева – по банкова сметка на С. И. при У. Б. Между страните не е спорно обстоятелството, че с 2 броя платежни нареждания от 06.08.2019 г. по посочени в предварителния договор банкови сметки на продавачите са били извършени плащания на суми в размер на по 7 500 лева, при посочени във всяко от нарежданията наредител Л. К. и основание на превода предварителен договор за покупка недвижим имот от 06.08.2019 г. . При анализ на процесния договор въззивният съд е приел, че съгласно чл. 3 от предварителния договор страните са постигнали съгласие окончателният договор да бъде сключен в срок до 07.10.2019 г., при постигната между тях договореност, че следва да се явят най-късно на посочената последна дата в 10 часа при определен от продавача нотариус в гр. София. Също така съгласно уговореното в чл. 3, б. а от договора продавачите са се задължили своевременно да осигурят и предоставят на нотариуса всички необходими документи за изповядване на сделката, като с клаузата на чл. 10 от договора е било предвидено, че при виновно неизпълнение на поетите от тяхна страна задължения и несключване на окончателен договор в уговорените срок и условия по негова вина, последните ще дължат връщане на купувачите на полученото капаро.
Въззивният съд е приел, че с отговора на исковата молба ответниците /продавачи по процесния отговор/ са признали обективното осъществяване на следните обстоятелства: уведомяването им от купувачите относно начина на осигуряване на парични средства за закупуване на продаваемия имот – чрез ипотечен банков кредит, необходимостта от снабдяването им с всички документи, касаещи собствеността на имота, с оглед проучването и оценката им от банката – бъдещ кредитодател, отправената в срока по чл. 3 от предварителното съглашение покана от купувачите до продавачите за среща при избран от банката – кредитодател нотариус, при която до знанието на продавачите е сведена информация за констатирана от нотариуса нередовност в представената документация досежно собствеността на имота, касаеща регулационния му статут, мотивирала купувачите да откажат сключване на окончателен договор, както и предприети непосредствено след срещата при нотариуса действия от страна на продавачите по проучване относно достоверността на изказаното от нотариуса съмнение за регулационния статут на имота, при които е обективно установена нередовност – продавачите установили, че при издаване на скицата на имота неправилно била посочена площта на имота, без да се съобрази, че сметките по регулация са уредени.
Като е обсъдил по отделно и в съвкупност всички събрани доказателства, въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение от страна на продавачите по процесния предварителен договор, поради което същите са неизправна страна. Посочил е, че при така уговореното общо задължение за осигуряването на всички необходими за сделката документи съгласно чл. 3 от предварителния договор и констатираното по делото непредставяне от тяхна страна в срока на посочената разпоредба на документите, удостоверяващи отстраняването на регулационните неуредици на недвижимия имот, както и факта, че към настоящия момент същите са се разпоредили с вещните си права върху процесните имоти в полза на трети за спора лица, са обусловили възникването на потестативното право на купувачите да развалят договора и да получат платеното по предварителния договор капаро, доколкото при тези обстоятелства за продавачите не съществува облигационно основание да задържат същото. С тези съображения въззивният съд е потвърдил изводите на първата инстанция за осъждане на ответниците да върнат получените от тях суми при сключването на предварителния договор при променена правна квалификация - на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. По отношение на солидарното им осъждане от първата инстанция въззивният съд е посочил, че липсва основание за такова, както и доколкото не се установява разлика в квотите на ответниците, е приел, че извъндоговорната отговорност на продавачите следва да бъде ангажирана при условията на разделност и равни квоти от по 1/2 от авансово заплатената на всеки от тях сума от 7 500 лева - т. е. по 1/2 от 7 500 лева.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение във всяко положение на делото, включително и във фазата по селекция на касационните жалби. В изпълнение на задължението си за служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК настоящата инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. В съдебната практика на ВКС е разяснено, че недопустимо е това решение, което е постановено при: липса на право на иск; ненадлежното му упражняване; оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните; по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др. В случая не е налице недопустимост на обжалваното решение.
Първият въпрос е обуславящ, но не е налице допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С. Т. решение № 1/10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК, както и в практиката на ВКС, се приема, че нищожността на съдебното решение е последица от най-тежкия му порок, който е налице в следните хипотези: постановено е от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Когато решението се постановява в състав, то се приема на тайното съвещание с мнозинството на гласовете – чл. 21, ал. 5 ГПК. За валидността на съдебният акт е без значение дали съдията, взел участие при формиране на волята на съдебния състав не може да положи подписа си поради причина от физическо естество (смърт, телесна повреда, психично разстройство); поради причина от правно естество (пенсиониране, напускане на поста съдия) или поради преминаването му на работа в друг съд. Естеството на причината е правно ирелевантно, тъй като волята на съда е надлежно формирана при гласуването в тайното съвещание и надлежно автентифицирана с подписите на двама съдии. В случая не е налице нито една от посочените хипотези на нищожност, решението е постановено от надлежен състав и същото е валидно, поради което липсва основание за допускане до касационно обжалване.
Следващите два въпроса по същество не отговарят на формулирането на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, същите са фактически и изискват преценка на събрания доказателствен материал, което не може да бъде осъществено в производството по чл. 288 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че съгласно установената практика на ВКС /решение № 112/27.02.2025 г. по гр. д. № 1751/2024 г. на ВКС, IV г. о. и др./ обвързването на конкретен договор със задатък, както и определянето на размера му е израз на автономията на волята на договарящите страни. Постигането на съглашение за задатък зависи от свободната преценка на договарящите дали да придадат на определена престация значението на задатък, който да потвърждава сключването на договора и да гарантира изпълнението му. В конкретния случай страните не са придали на авансово платената част от цената на имота характеристиката на задатък, тъй като в предварителния договор, с който поемат насрещни задължения да сключат окончателен, липсва уговорка, че при неизпълнение на това задължение, изправната страна може да се откаже от договора и да задържи сумата, която е получила, или да иска обратно в двоен размер сумата, която тя сама е дала, ако другата страна - в случая ответниците, не изпълнят задължението си. Единствената уговорка между страните е, че ако не се стигне до подписване на договора по причина, за която обещателите отговарят, авансово платената част от цената на имота, ще бъде възстановена на ищците, т. е. на процесната парична сума, платена от ищците не е придадена нито обезпечителна функция – за изпълнение на поетото задължение за сключване на окончателен договор, нито обезщетителна такава - при неизпълнение на това задължение. Не на последно място, следва да се отбележи, че в производството пред първата и втората инстанция не е било оспорено от страна на касаторите придаденото от страните значение на дадената сума с предварителния договор, а едва за първи път пред касационната инстанция се повдигат подобни възражения.
Четвъртият въпрос, както е поставен, не отговаря на приетата от въззивния съд фактическа обстановка. В случая въззивният съд е приел, че продавачите с оглед неизпълнението на поетото общо задължение за осигуряването на всички необходими за сделката документи са неизправна страна, а не купувачите по процесния договор. По въпроса относно възможността неизправният кредитор да развали едностранно договора на основание чл. 87 ЗЗД, е установена практика на ВКС, изразена в решение № 151/09.12.2014 г. по т. д. № 1970/2013 г. на I т. о., решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV г. о. и др, според която при неизправност на двете страни, в хипотеза на настъпила изискуемост на задълженията, при липса на взаимната им обусловеност и при липса на готовност за изпълнение на задълженията и в хода на процеса по двустранен договор, всяка от тях може да развали договора едностранно. Правните изводи на въззивния съд не са в противоречие и с така установената практика, поради което липсва основание за допускане до касационно обжалване.
Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Доколкото касаторите не са посочили актове на Съда на Европейския съюз или на Конституционния съд, то единствено формалното позоваване на това основание с цел да се изчерпят всички възможни позовавания на основания за допускане на касационно обжалване не би могло да обоснове основателност, а при липса на цитирана практика, с която обжалваното решение е в противоречие, това основание не следва да се обсъжда. На следващо място, следва да се посочи, че жалбоподателят и недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, ведно с липсата на обективна необходимост от промяната й, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2413 от 22.03.2024 г. на Софийския градски съд, постановено по гр. д. №9265/2021 г.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:_______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________