ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2229

София, 05.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2867 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 89 от 02.05.2024 г. по в. гр. д. № 50/2024 г. на Разградския окръжен съд е потвърдено решение № 260013 от 12.12.2023 г. по гр. д. № 864/2018 г. на РС-Исперих, с което са били уважени предявените от З. Г., Ф. Г., И. Г. и Ф. А. срещу Л. А. Н. искове по чл. 108 ЗС и чл. 73, ал. 1 ЗС – признато е за установено по отношение на ответника, че първите трима ищци са собственици на по 1/36 ид. част, а четвъртата ищца – на 12/36 ид. части от две ниви в землището на [населено място], [община], и ответникът е осъден да предаде на ищците владението на посочените идеални части, както и да им заплати сумите от по 231,79 лв. за първите трима ищци и 2781,43 лв. за четвъртата ищца за стопанските 2015/2016 г.; 2016/2017 г. и 2017/2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 05.11.2018 г.

Въззивният съд е приел, че правата на ищците произтичат от възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и наследяване, а ответникът владее имотите въз основа на нотариален акт № 26/06.11.2013 г., с който неучастващата в делото А. О. Е. му дарила 2/3 ид. части от тези имоти. Прието е, че правата на А. Е. върху прехвърлените 2/3 ид. части произтичат от дарение в нейна полза по нотариален акт № 150/30.05.2013 г., извършено от ищците и от други техни съсобственици. С влязло в сила решение № 55/06.04.2020 г. по гр. д. № 791/2018 г. на РС-Исперих, отменено частично с решение № 260025/12.10.2020 г. по в. гр. д. № 168/2020 г. на ОС-Разград, е обявен за недействителен по отношение на ищците в настоящото производство договорът, оформен с нот. акт № 150/30.05.2013 г., с който ищците са дарили своите идеални части от имотите в полза на А. Е., праводателка на настоящия ответник Л. А. Н., тъй като договорът е бил сключен чрез пълномощник без представителна власт и не е бил потвърден. В това производство като трето лице-помагач е участвал и сегашният ответник Л. А. Н..

При тези данни въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел, че ищците са собственици на заявените от тях идеални части от двете земеделски земи. По силата на препращането е прието, че с обявяване на договора за дарение от 30.05.2013 г. за относително недействителен спрямо ищците, той не е проявил своя вещно-прехвърлителен ефект, съответно А. Е. не е могла да придобие права от този договор и не е могла да прехвърли такива права на сегашния ответник Л. А. Н.. Пак по силата на препращането е прието за неоснователно възражението на ответника, че е придобил собствеността върху процесните идеални части с кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, като е присъединил и владението на своята праводателка. Съгласно т. 2 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, висящо недействителният договор, какъвто е бил този по нот. акт № 150/30.05.2013 г., няма вещно-прехвърлителен ефект и владението, основано на него, е недобросъвестно. Дори ответникът да е присъединил владението на своята праводателка, установено на 30.05.2013 г., то към датата на завеждане на исковата молба на 05.11.2018 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок.

Прието е за недоказано възражението на ответника, че единият от спорните имоти не се намира в негово владение. Ответникът не е посочил доказателства в подкрепа на тезата си и не е привлякъл трето лице-помагач на своя страна. Затова са налице всички предпоставки за уважаване на ревандиказионния иск.

По паричната претенция е прието, че правната квалификация е по чл. 73, ал. 1 ЗС, тъй като се претендира обезщетение за период, който предхожда влизане в сила на решението по предходното дело и няма как да се приеме, че отношенията между страните ще се уреждат на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Прието е, че за спорния период ищците са били лишени от възможността да ползват процесните имоти според идеалните си части и затова имат право на парично обезщетение, чийто размер е определен с експертиза.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Л. А. Н..

Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че той, в качеството си на ответник по предявените искове по чл. 108 ЗС, трябвало да доказва кой ползва имотите и да привлича трето лице. Поддържа, че е съсобственик с ищците, тъй като спрямо един от техните сънаследници искът за обявяване на договора за дарение за относително недействителен бил отхвърлен. Позовава се и на обстоятелството, че извън разпоредените 2/3 от имотите, останалата 1/3 била собственост на трето лице – Ю. А. Х., който ползвал своята идеална част не чрез жалбоподателя, а чрез трето лице А. Х. А.. Между жалбоподателя и това трето лице било извършено разпределение на ползването, като А. ползвал единия имот с площ от 19004 кв. м. с идентификатор [№], а жалбоподателят – другия имот с площ от 28007 кв. м. с идентификатор 72578.4.35. Затова по отношение на единия от имотите ревандикационният иск не можел да бъде уважен. Счита, че осъдителен титул срещу него не би могъл да послужи по отношение на третото лице А. А.. Наличието на съсобственост между страните налагало правна квалификация на паричния иск по чл. 31, ал. 2 ЗС и тъй като нямало писмена покана, искът не би могъл да бъде уважен за период преди подаване на исковата молба.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Допустимо ли е, след като и първоинстанционният, така и въззивният съд, в доклада си по чл. 146, респ. чл. 268 ГПК, сочат правно основание по чл. 108 ЗС, да се иска от ответника в процеса да привлича трето лице-помагач за установяване на факта, че не ответникът, а третото лице-помагач владее процесният имот;

2. Изчерпва ли се задължението на ищец по иск с правно основание чл. 108 ЗС единствено и само със заявяване на обстоятелства, на които основава претенцията си, без да носи своята доказателствена тежест, съгласно правилата на ГПК;

3. Допустимо ли е позитивно решение по иск с правно основание чл. 108 ЗС, след като са налице достатъчно данни за това, че ответникът в процеса не владее процесния имот.

Ответниците в производството З. Г., Ф. Г., И. Г. и Ф. А. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно решение.

Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос № 1 не е свързан с решаващ извод на въззивния съд, т. е. той не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. За да уважи иска по чл. 108 ЗС въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответника, че един от спорните имоти не се намира в негово владение. Като допълнителен мотив съдът е изложил, че ответникът не е привлякъл трето лице-помагач на своя страна. Този допълнителен мотив обаче не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като и без него ревандикационният иск би бил уважен по първото съображение, изложено от съда – че ответникът не е доказал възражението си, че не владее един от имотите. С този решаващ мотив е свързан въпрос № 2 от изложението към касационната жалба.

Въпрос № 2 отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не и на някоя от поддържаните специални предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят нито е посочил практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, нито е обосновал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът е свързан с тезата на жалбоподателя, че не е в негова тежест да отрича третата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, т. е. да доказва, че той не владее 15/36 ид. части и от двата процесни имота или на единия от тях. Същевременно фактът на установяване на владение върху тези идеални части е доказан по делото с договора за дарение по нот. акт № 26/06.11.2013 г., а се признава и от жалбоподателя с поддържаното от него възражение за придобиване на идеалните части по давност. Не е доказано твърдението му, че към момента на предявяване на исковата молба той вече не владее 15/16 ид. части от единия спорен имот. Това обстоятелство е в негова тежест на доказване, тъй като е свързано с поддържано от него възражение, основано на факт, който следва факта на първоначално установеното владение върху двата имота. Точно това е приел и въззивният съд. Но дори да е вярно твърдението на жалбоподателя, че между него и друг съсобственик на процесните имоти, който не е ищец по настоящото дело, е извършено разпределение на ползването на двата имота и към момента на предявяване на исковата молба това трето лице ползва един от имотите въз основа на разпределението, то това обстоятелство е без значение за изхода на делото. При разпределение на ползването всеки от съсобствениците владее собствената си идеална част и държи идеалната част на другия съсобственик. Следователно жалбоподателят ще осъществява владение на идеалните части на ищците в имот [№] посредством държането им от това трето лице. В такава хипотеза искът по чл. 108 ЗС, насочен срещу владелеца, а не срещу държателя, също би бил допустим и основателен.

По същите съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос № 3, който е аналогичен на въпрос № 2. От една страна въпросът не кореспондира с данните по делото – няма достатъчно данни, че жалбоподателят не владее лично един от спорните имоти. От друга страна – дори да владее чрез държател идеалните части на ищците в един от спорните имоти след извършено разпределение на ползването с неучастващ в процеса съсобственик, жалбоподателят пак е материалноправно легитимиран да отговаря по иска с правно основание чл. 108 ЗС за този имот.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При прочита на въззивното решение не се откриват груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 02.05.2024 г. по в. гр. д. № 50/2024 г. на Разградския окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: