ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2321

София, 08.05.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 4706 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерство на правосъдието, чрез юрисконсулт Ч. и по касационна жалба на И. Н. Р., чрез адв. А. против решение № 592 от 3.07.2024 г. по в. гр. д. № 622/2024 г. на Окръжен съд Бургас, с което като е потвърдено решение № 446/29.02.2024 г. по гр. д. № 2858/2023 г. по описа на Районен съд Бургас, са уважени предявените от И. Н. Р. против Министерство на правосъдието, искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 1 ЗЗДискр. - за установяване на нарушение по чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. за периода 1.02.2010 г. – 14.05.2023 г., изразяващо се в непряка дискриминация по признак „гражданство“, произтичащо от привидно неутралната разпоредба на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС, издадена от министъра на правосъдието; за преустановяване на нарушението и е отхвърлен предявения от И. Н. Р. против Министерство на правосъдието, иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. за сумата от 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за периода 1.02.2010 г. – 14.05.2023 г., които са пряка и непосредствена последица от извършеното нарушение по чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът-ищец обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е отхвърлен иска му по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр., като поддържа неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпросът „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърденията и възраженията на страните, както и всички събрани по делото доказателства“, като се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по т. д. № 505/2017 г. на II т. о. и в решение по гр. д. № 356/2010 г. на III г. о. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно, т. е. че са налице основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради тежко нарушение на съдопроизводствените правила.

Насрещната страна по жалбата - Министерство на правосъдието не е депозирало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касаторът-ответник обжалва решението на въззивния съд в частта, с което са уважени предявените срещу него искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 1 ЗЗДискр., като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че съгласно нормата на чл. 7, ал. 1 ЗЗДискр. не представлява дискриминация различното третиране на лица на основата на тяхното гражданство или на лица без гражданство, когато това е предвидено в закона или в международен договор, по който Р. Б. е страна. В този смисъл различното третиране на ищеца като лице-български гражданин, което изтърпява наказание лишаване от свобода, доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна в български затвор и на чуждите граждани, изтърпяващи същите наказания по отношение на които е налице възможност за получаване на колети от чужбина с храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си, не представлява дискриминация, тъй като различното третиране на тези лица, на основата на тяхното гражданство, е предвидено в закона - чл. 86, ал. 4 ЗИНЗС и чл. 82, ал. 1 и ал. 4 ППЗИНЗС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си и 3/ В настоящия случай налице ли е пряка дискриминация по признак “гражданство“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. и дали процесния случай е в противоречие с чл. 7, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. Не е посочена съдебна практика на ВКС във връзка с първия сочен допълнителен критерий и не е изложена надлежна обосновка по втория сочен допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване.

Насрещната страна по жалбата - И. Н. Р., чрез адв. А. е депозирал отговор, в която заявява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че изложените в жалбата доводи за неправилност на решението са неоснователни.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че страните нямат спор по фактите, че ищецът Р. изтърпява наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в Затвора – [населено място]; че българските граждани, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“, имат право по време на свижданията да получават храни и предмети, които да ползват и държат при себе си, докато чуждите граждани, изтърпяващи същото наказание, имат възможност да получават по пощата храни и предмети от чужбина, каквато възможност не е предвидена за лишените от свобода български граждани. При съобразяване на изложените от ищеца в исковата молба твърдения и възраженията на ответника, въззивният съд е приел, че релевантните за спора норми са тези на чл. 98, ал. 2 и чл. 86, ал. 4 ЗИНЗС и на чл. 82, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ППЗИНЗС. Според първата норма, лишените от свобода могат да получават една хранителна пратка месечно, а извънредна хранителна пратка освен като самостоятелна награда може да бъде разрешена и при ползването на свиждане и домашен отпуск, а според втората - по време на свижданията лишените от свобода могат да получават храни и предмети, които имат право да държат при себе си. Приел е, че съгласно §12 от ЗИНЗС, изпълнението на закона е възложено на министъра на правосъдието, който издава правилник за прилагането му и че такъв е издаден и е влязъл в сила на 1.02.2010 г. С нормите на чл. 82, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ППЗИНЗС е предвидена възможност за лишените от свобода да получават храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си, само по време на свиждане; извънредна хранителна пратка се разрешава като награда, при ползване на свиждане или домашен отпуск; за новогодишните, коледните и великденските празници, както и за празниците на регистрираните в РБ религиозни общности, обявени с решение на МС за календарната година, лишените от свобода имат право да получат по една допълнителна пратка. Съгласно действащата редакция на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС /ДВ, бр. 14/2017 г./ лишените от свобода чужди граждани-осъдени, подсъдими и обвиняеми, могат да получават и колетни пратки по пощата от чужбина с храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си. В действащата от 1.02.2010 г. до 7.02.2017 г. редакция на нормата, лишените от свобода чужди граждани са можели да получават и колетни пратки по пощата с храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си, т. е. чуждите граждани са можели да получават колетни пратки по пощата с храни и предмети, не само от чужбина, но и от страната. Съпоставяйки правната уредба на лишените от свобода български граждани с тази на лишените от свобода чужди граждани относно възможността да получават храни и предмети в затвора, съдът е приел, че с разпоредбата на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС е предвидено по-малко благоприятно третиране на българските граждани, доколкото на последните не е разрешено да получават с колетни пратки по пощата от чужбина храна и предмети, за разлика от предвидената възможност за това за лишените от свобода чужди граждани. Подобно разграничение в третирането на лицата по признак „гражданство“ не е предвидена в ЗИНЗС, което води до извод за произтичаща от привидно неутралната разпоредба на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС непряка дискриминация. Съдът е посочил, че след като законът не предвижда различен режим за българските и чуждите граждани за получаване на храни и предмети в пенитенциарно заведение по време на свиждане, не е налице изключението на чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. и разпоредбата на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС не е обективно оправдана. Приел е, че както чуждите, така и българските граждани, биха могли да имат близки извън страната, които да не могат да ги посетят, което да налага изпращане на разрешените за притежаване предмети и храни по пощата от чужбина. В тази връзка, за неоснователни са намерени оплакванията във въззивната жалба на ответника, че близките на българските граждани можели да посещават лишения от свобода два пъти месечно, а чуждите граждани нямали тази възможност, поради което с нормата на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС се избягвала дискриминацията между българските и чуждестранните граждани. Този извод съдът е обосновал с разпоредбата на чл. 86 ЗИНЗС, който не предвижда различен режим за българските и чуждите граждани за получаване на храни и предмети. Във връзка с позоваването на въззивника-ответник на нормата на чл. 7, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., според която не представлява дискриминация различното третиране на лица на основата на тяхното гражданство или на лица без гражданство, когато това е предвидено в закон или в международен договор, съдът е посочил, че в случая различното третиране на посочените лица произтича от подзаконов нормативен акт, издаден от министъра на правосъдието – ППЗИНЗС, който е по-нисък по степен от закон и от международен акт, поради което не е налице изключението, предвидено в нормата на чл. 7, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. За неоснователни са намерени и доводите на въззивника-ответник, че ищецът не може да се чувства дискриминиран, тъй като на основание чл. 59, ал. 3 ЗИНЗС чуждите граждани, изтърпявали наказание „лишаване от свобода“ само в Затвора в София, като са изложени аргументи, че забраната за неравно третиране е основно право и нарушаването й представлява дискриминация съгласно чл. 3 ЗЗДискр., тъй като нарушава или застрашава конкретни права на правните субекти.

Във връзка с оплакванията на въззивника-ищец, съдът е приел, че последният не е установил в хода на процеса настъпването на неимуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с допуснатата непряка дискриминация. Последният дори е заявил в първоинстанционното производство неизгодни за себе си факти – че за процесния период е посещаван от майка си, сестра си и други негови близки на свиждания, при които са му носили исканите от него храни и предмети и доколкото отговорността по ЗЗДискр. не е обективна, а е разновидност на деликтната отговорност по ЗЗД, правилата на чл. 45-53 ЗЗД намират съответно приложение. Ето защо, след като ищецът не е установил претърпени от него неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с допуснатата дискриминация, то обезщетение за такива не се дължи.

При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора-ишец и от касатора-ответник основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

В конкретния случай повдигнатите процесуалноправни въпроси от ищеца и от ответника, макар да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК нямат претендираното от тях значение, тъй като по тях не е налице допълнителния селективен критерии – въззивният съд са е процедирал в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл. 269, предл. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. При формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, съдът е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос – налице ли е извършено нарушение от Министерство на правосъдието по чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр., изразяващо се в непряка дискриминация по признак „гражданство“, произтичаща от привидно неутралната разпоредба на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС по отношение на ищеца, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора-гр.Б..

Третият повдигнат от касатора-ответник въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а представлява фактически въпрос. Освен това въззивният съд изобщо не е давал разрешение, че в конкретния случай е налице пряка дискриминация по признак “гражданство“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 вр. ал. 2 ЗЗДискр., а е приел, че спрямо ищеца е осъществена непряка дискриминация по признак „гражданство“, произтичаща от привидно неутралната разпоредба на чл. 82, ал. 4 ППЗИНЗС, т. е. по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда сочения допълнителен критерий. За пълнота е необходимо да се посочи, че този критерий не е и надлежно обоснован част от касатора-ответник съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Противно на доводите на касатора-ищеца, обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост – законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или спорът да е решен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушени са основни правила на съдопроизводствения ред или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на доказателствата, без конкретно посочване кои доказателства не са били обсъдени от въззивния съд, не покрива хипотеза на видимо и „тежко нарушение“ на процесуалния закон и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 592 от 3.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 622/2024 г. по описа на Окръжен съд Бургас.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: