ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2351
гр. София, 10.05.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
М. Х.
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 190 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Г. И. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Ц. И. срещу решение № 139/05.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2024 г. на Търговищкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 80/03.06.2024 г. по гр. дело № 270/2023 г. на Омурташкия районен съд (ОРС), е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 417, ал. 1, т. 9 от ГПК, съществуването на вземането на ищеца „Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност) против (към) касатора-ответник, в общ размер 96 403.34 лв., от които: 65 904.05 лв. – главница, 4 503.80 лв. – законна лихва за периода 04.04.2018 г. – 05.12.2018 г., 25 995.49 лв. – законна лихва за периода 06.12.2018 г. – 25.10.2022 г. и законната лихва върху главницата от 25.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, дължими на основание акт за начет № ...../05.12.2018 г., съставен от главен финансов инспектор при Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ), и издадените въз основа на него заповед № 191/29.12.2022 г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист № ..../29.12.2022 г. по ч. гр. д. № 362/2022 г. на ОРС; в тежест на жалбоподателя е възложена и държавна такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ответник А., също чрез адв. И., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) действат ли районният съд и окръжният съд като контролно-отменителна инстанция по акт за начет, ако той противоречи на закона и няма друг способ за неговата отмяна; 2) следва ли да се приеме, че липсват стоково-материални ценности, след като задълженото лице не ги е приело като количество и стойност; и 3) възможно ли е да се установи липса на стоково-материални ценности без да е извършена инвентаризация на тези стоково-материални ценности. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречало на решение № 425/07.06.2010 г. по гр. д. № 1360/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 97/22.07.2019 г. по гр. д. № 2437/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че същото било явно необосновано.
Насрещната страна – ищецът „Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност), представлявано от синдика Д. Г., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е установил, че съгласно отразеното в представения по делото акт за начет № ..../05.12.2018 г., ответникът-касатор, в качеството му на управител на ищцовото дружество, за времето 01.12.2014 г. – 04.04.2018 г. е причинил вреда на същото, допускайки липса на гориво към 04.04.2018 г., в това число: бензин – 29 777.599 л. и дизел – 2 440.82 л., на обща стойност 65 904.05 лв., произтичаща от доставено и заплатено гориво по фактури и разходни касови ордери към тях, осчетоводено, изписано и признато за разход, без наличие на първични счетоводни документи, доказващи извършения разход. Изписаното гориво – бензин, използван за служебния автомобил на дружеството „дачия дъстър“, в размер 11 413.12 л. е фактически изразходван, без отчитане на разхода, като по счетоводни данни в периода 01.01.2015 г. – 04.04.2018 г. в дружеството е била извършена доставка на бензин в размер 41 204.325 л., и при налично количество към 04.04.2018 г. – 13 606 л., то неотчетеното гориво е в размер на 29 777.599 л. х 2.05 лв./л., или общо на стойност 60 915.54 лв. В дружеството са извършени и разходи за доставка на дизелово гориво в размер 2 538.645 л., а наличното количество по счетоводни данни към 04.04.2018 г. е 97.825 л., като към 04.04.2018 г. неотчетеното дизелово гориво е 2 440.82 л., на стойност 4 988.51 лв.
Въззивният съд е приеил, че съгласно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и ал. 5 от ЗДФИ, по презумпция фактическите констатации по акта за начет се ползват с доказателствена сила, ако са подкрепени с доказателства, т. е. са надлежно обосновани – документирани с обективни, точни и коректни справки, таблици, констативни протоколи, обяснения на съответните лица и заключения на вещи лица – по аргумент от чл. 44, ал. 1 от ППЗДФИ. Окръжният съд е установил, че в случая констатациите по акта за начет са направени въз основа на представени справки с изх. №№ 84/10.07. 2018 г., 83/10.07.2018 г., 82/10.07.2018 г. и 81/10.07.2018 г. относно закупено гориво (бензин и дизел) по отчетни периоди, като е извършен анализ на представените първични счетоводни документи за доставено гориво за периода 01.01.2015 г. – 04.04.2018 г., отразени в регистрите на дружеството по дебита на счетоводна сметка 302 „материали“; посочени са конкретни дати и доставчици на гориво по описаните фактури, количества, начин на плащане и цена; направена е съпоставка по партиди и е направена нарочна таблица с корекция на неправилно осчетоводените и заведени фактури. Взети са предвид наличните автомобили, периодът им на експлоатация и съответният вид гориво за всеки автомобил. Направен е извод за нарушение на принципа на документалната обоснованост на стопанските операции, т. е. – без да се спазват изискванията за съставяне на документите, според действащото законодателство – първични счетоводни документи – фискални/системни бонове, пътен лист/пътна книжка. Установено е също, че в дружеството такива не са налични; не са издавани заповеди на управителя относно определяне разходните норми на горива на МПС на 100 км. пробег; липсват утвърдени в организацията разписани вътрешни актове, счетоводна политика и др. документи, свързани с експлоатацията на МПС; липсват документи, удостоверяващи разхода на гориво на 100 км. пробег за МПС, собственост на дружеството, в това число – писма от лицензирана изпитвателна лаборатория, протоколи за установяване/замерване на реалната норма на разход на гориво на МПС, техническата документация на служебния автомобил, в която да е посочена основната разходната норма за съответния вид МПС. Съдът е установил още и че в дружеството не са въведени с вътрешен акт контролни процедури, регламентиращи отчитането на разходваното гориво, за което е съставен констативен протокол № 3/31.07.2013 г.
На следващо място окръжният съд е установил, че при финансовата проверка са взети предвид оборотните ведомости и счетоводните справки на дружеството за наличното гориво към 04.04.2018 г. – по счетоводни данни; финансовият инспектор е взел предвид и обясненията на главния счетоводител на дружеството С. Д. и касиера К. Ю., както и заповеди №№ 1/05.01.2015 г., 1/04.01.2016 г., 1/03.01.2017 г. и 1/02.01.2018 г., с които управителят (ответникът) е наредил служителите на длъжност „горска стража“ да използват личните си автомобили при изпълнение на служебните си задължения – охрана, маркиране и експедиция на дървесина, за което да представят фактури за закупено гориво. Съдът е посочил, че в акта за начет е прието, че тези заповеди не са вписани или регистрирани, което е потвърдено и с констативен протокол от 12.09.2018 г., а са предадени от ответника едва след освобождаването му от длъжност.
Въззивният съд е установил още, че относно служебния автомобил „дачия дъстър“ за периода 10.02.2015 г. - 04.04.2018 г. липсват съставени и попълнени пътни листи/пътни книжки, месечни отчети и други подобни документи, доказващи извършения от автомобила разход на гориво. Служебният автомобил е осъществил общ пробег от 142 914 км. и изразходваното количество гориво е 11 413.12 л., като в предоставения му срок управителят (ответникът) не е представил на финансовата инспекция писмено становище във връзка с доставеното и отчетено за разход количество гориво и причините, поради които същото не е изписано с надлежно съставени разходнооправдателни документи.
Окръжният съд е посочил, че в акта за начет е отразено, че всички суми по посочените там фактури са заплатени с разходни касови ордери, т. е. – в брой, от касата на дружеството. Съдът е установил от обясненията на касиера и счетоводителя на дружеството, че ответникът, като управител на дружеството е осъществявал контрола на паричните средства в касата на дружеството, той е теглил пари в брой от банковите сметки, приемал е пари в брой от клиенти при осъществени продажби, за което е водил и подписвал книгите за регистриране и отчитане на продажбите от фискално устройство; ответникът е оперирал с наличните парични средства в брой; именно ответникът е разпореждал и изплащал стойността на доставеното гориво, както за фактурите, по които има положен подпис на лицата-получатели на средствата, така и по фактурите, към които приложените разходни касови ордери (РКО) не са подписани от получател.
Въззивният съд е установил също, че пред първата инстанция ответникът не е оспорил, по която и да е от фактурите, описани в представения по делото доклад по акта за начет, да не е било извършено плащане. Установил е и че ответникът не е довел за разпит допуснатите му двама свидетели, които да установят твърденията му, че горските стражари използвали собствените си автомобили за осъществяване на задълженията си по охрана и маркиране. Въззивният съд е посочил и че пред него не е имало искания за събиране на доказателства.
При така установените факти, окръжният съд е намерил, че формалната доказателствена сила на акта за начет, по отношение на констатациите за количествата на доставеното и заплатено гориво не е опровергана; не са опровергани и констатациите относно това, че в дружеството, чийто управител е бил ответникът, не е имало действащи правила по отношение на начина, по който следва да бъде ползван служебния автомобил, разходването и отчитането на горивото – норми за разход, необходими документи за доказване на пробега, както и това, че със съответния автомобил е извършвана дейност в полза на дружеството. Въззивният съд е приел и че не е имало и какъвто и да било ефективен контрол върху тази дейност, като е изтъкнъл, че именно управителят на дружеството – ответникът е лицето, което е било длъжно да създаде и утвърди подобни правила и да следи за финансовата дисциплина; в случая той е и лицето, което пряко се е разпореждало с паричните средства в брой, като е съставял и съответните разходни документи и лично е заплащал сумите на клиентите. С оглед това, съдът е приел, че ответинкът на практика е бил, освен материално-отговорно лице, и отчетник, защото лично е оперирал с паричните средства, а не чрез касиера. Съдът е намерил за безспорно, че посочените в акта за начет суми са били платени за гориво, известно е и кои са получателите на паричните суми, т. е. известно е къде са похарчени паричните средства, но не е доказано обаче по какъвто и да е начин, че това гориво е изразходвано за осъществяване на дейността на дружеството по законосъобразен начин.
Окръжният съд е обсъдил и представените по делото заповеди за това, че горските стражари е следвало да осъществяват служебните си функции с личните си автомобили и горивото да им бъде заплащано. Отново е посочил, че в акта за начет е прието, че тези заповеди не са заведени в заповедната книга на дружеството, т. е. ревизията е приела, че те са били съставени с оглед на проверката. Въззивният съд е приел, че не може да направи категоричен извод в това отношение, но е намерил за съществено друго – ако се приеме, че действително е имало редовна заповед в това отношение и тя е била известна на всички горски стражари, то това не е достатъчно, за да се докаже документалната обоснованост на разхода. Ако действително дружеството не е имало друг начин да осъществи дейността си, за документалната обоснованост на разходите е било необходимо много повече – управителят (ответникът) е бил длъжен да посочи поименно всички свои служители, които ще осъществяват служебни функции с личните си автомобили; следвало е да посочи номерата, марката и модела на автомобилите и да установи какви са разходните норми за всеки един личен автомобил, който ще се използва; следвало е освен това да се попълват пътни листи от самите стражари и да се посочват точно изминатите километри и по какъв маршрут, в кои дни. Съдът е изтъкнал, че това е абсолютно необходимо предвид характера (собствеността) на съответните автомобили и това, че те се използват от служителите за лични нужди, като е приел, че няма друг начин, по който да се установи колко от изминатите километри са свързани със служебните им функции. Приел е, че същото се отнася и за единствения служебен автомобил на дружеството. Приел е също, че това са елементарни действия и именно управителят (ответникът) е този, който е следвало да управлява и контролира този процес; той е следвало да създаде съответните вътрешни правила. В заключение съдът е приел, че бездействието на ответника и липсата на контрол са довели и до липсите на горивото.
Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите в жалбата на ответника, че дружеството никога не е съхранявало подобни количества гориво и няма съответните съдове за това. В тази връзка съдът е изтъкнал, че подобни констатации и твърдения в акта за начет няма. Приел е и че е ясен механизмът на причиняването на липсата – горивото е зареждано на бензиностанции от автомобилите, а не е получавано на място в дружеството, за да бъде съхранявано там. Достигнал е отново до извода, че след като липсва документална обоснованост за това как е било изразходвано и от кой автомобил, то това гориво липсва. За неоснователни окръжният съд е намерил и оплакванията във въззивната жалба на ответника за съществени процесуални нарушения на пръвата инстанция при разглеждането на делото и при събирането на доказателствата, като е изложил подробни съображения и за този свой извод.
В заключение въззивният съд е приел, че процесната липса е доказана и че ответникът носи пряка отговорност за нея. С оглед на това е намерил иска за основателен както по отношение на главницата, така и по отношение на лихвите, като е посочил, че по отношение на тях няма изложени доводи за незаконосъобразност, както и че те са изчислени от момента на откриване на щетата. Като е констатирал, че първата инстанция е достигнала до същите изводи, въззивният съд е намерил решението й за правилно и го е потвърдил.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, по следните съображения:
Първият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора, е в значителна степен неясен и неразбираем – от изложението не става ясно какво разбира жалбоподателят под това съдът (районният или окръжният) да действа „като контролно-отменителна инстанция по акта за начет“. Във въззивното решение такъв въпрос не е и обсъждан по отношение на районния съд – като каква първа инстанция е действал той, респ. – дали е действал като контролно-отменителна инстанция, а и това е без никакво решение за допускането на касационното обжалване, предмет на което са единствено дейността и решението на въззивната инстанция. Що се отнася до окръжния съд, видно от гореизложеното, той е действал изцяло именно в качеството си на въззивна инстанция по делото (а не като контролно-отменителна), включително и при мотивирането на решението си. В него въззивният съд не е обсъждал и дали има друг способ за отмяна на акта за начет, нито е приемал последният да противоречи на закона (както се сочи в последната част на въпроса), а напротив – след обсъждане на доказателствата и обстоятелствата по делото е приел, че формалната му доказателствена сила относно констатациите в него, не е опровергана, като в тази връзка е обсъдил и е намерил за неоснователни и доводите на ответника, а преди това в мотивите се е позовал и на законоустановената оборима презумпция по чл. 22, ал. 5, във вр. с ал. 2 от ЗДФИ. По така изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че първият процесуалноправен въпрос стои извън предмета на делото, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без никакво значение за изхода на спора по делото, поради което не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по двата материалноправни въпроса, формулирани от страна на касатора, тъй като и те не кореспондират по никакъв начин с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение. Въззивният съд е установил и изяснил механизма на причиняването на процесната липса на гориво – то е било зареждано на бензиностанции в служебния автомобил на дружеството и в лични автомобили на служителите му, а не е получавано на място в дружеството, за да бъде съхранявано там, като липсва документална обоснованост с първични счетоводни документи – фискални/системни бонове, пътен лист/пътна книжка – за това как е било изразходвано това гориво, за кой/кои автомобил/и във всеки отделен случай и за какви (служебни или лични) цели. При така установения механизъм, логически е невъзможно „задълженото лице“ (ответникът-касатор) да е „приемало“ физически горивото „като количество и стойност“ и „стоково-материална ценност“, логически е изключено и „извършването на инвентаризация“ (физическа проверка за наличност) на място в дружеството на горивото като стоково-материална ценност, каквато е постановката на двата материалноправни въпроса – вторият и третият в изложението. Поради това въззивният съд не е обсъждал и тях, респ. – не е давал разрешение на такива въпроси, които също стоят извън предмета на делото и са без значение за изхода му. Следва да се отбележи, че и посочената от касатора практика на ВКС е неотносима както към настоящия казус, така и към поставените от самия него правни въпроси.
Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни и ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, респ. – не е налице и твърдяната от касатора явна необоснованост, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи и че също съгласно константната практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 139/05.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2024 г. на Търговищкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: