Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Б. Ц. Членове: Р. Л. К. С. при секретар М. Н. и с участието на прокурора В. Й. изслуша докладваното от председателя Б. Ц. по административно дело № 3675 / 2022 г. Производството е по гл. ХІІ на АПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Й., представен от адв. Р. Д., срещу решение № 96/03.02.2022г. на Административен съд Варна по административно дело № 1681/2021 г., с което е отхвърлена жалбата му против акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК /АУЗ/ № МД-АУ-2456-1/26.11.2020 г., издаден от длъжностно лице с функциите на орган по приходите от Д. М. данъци при О. В. в частта относно установените задължения за данък върху превозните средства и за лихви за забава за данъчни периоди 2018 2020 г. Доводите на касатора са за неправилност на решението заради нарушение на материалния закон и съществени нарушения насъдопроизводствените правила. Според него съдът е пропуснал да придаде правно значение на факта, че не е бил собственик на превозното средство, за които са определени задължения за местен данък и за лихви за забава, в данъчните периоди по АУЗ. Твърди опущение на първостепенния съд да задължи насрещната страна да представи оригинал на завереното копие на договор в квалифицирана писмена форма и да се произнесе по оспорването на автентичността на договора, като с непредставянето на оригинала на документа да скрепи последиците на изключването на преписа от доказателствата. Изразява убеждение, че данните от Автоматизираната информационна система на С. П. полиция към ОД на МВР Варна сочат друго физическо лица за собственик на превозното средство, с чието притежаване е обвързано съществуването на публичните задължения по АУЗ. Иска отмяна на обжалваното решение и на АУЗ. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по касация директорът на Д. М. данъци при община Варна отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство.

Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата.

Обсъждайки доводите на страните и извършвайки проверка на оспореното решение в обхвата на чл. 218 от АПК, съдът прие за установено следното:

Пред АС Варна е оспорен АУЗ в частта, с която са установени в тежест на Т. Й. задължения за данък върху превозните средства за 2018 - 2020 г. в общ размер 2 115 лева с лихви за забава в размер 265.74 лева. Задълженията са обвързани с притежаването от Йоргакиев на товарен автомобил марка Камаз, модел неуказан с рег. № [рег. номер] и посочени номера на рама и на двигател.

По констатациите на първостепенния съд жалбоподателят е собственик на товарния автомобил с рег. № [рег. номер] , регистриран за движение на територията на страната, като на 01.06.2006 г. регистрацията му е пракратена служебно на основание 3, ал. 3 от ПЗР на Наредба № I-45/24.03.2000 г. За същия автомобил Йоргакиев подал декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ в звеното за местни приходи на община Варна.

С позоваване на разпоредбите на чл. 52, т. 1 и чл. 53 ЗМДТ съдът е определил обекта на облагане и данъчно задълженото лице. Приел е, че като собственик на превозно средство Йоргакиев е субект на задължението за плащане на местния данък върху превозните средства. Правото на собственост на жалбоподателя върху автомобила се установявало от декларацията му по чл. 54 ЗМДТ, съдържаща твърдение за придобиването на правото и от съпоставката на посочения в декларацията титул за собственост с данните от договора от 18.11.2004 г. с посочения в него номер от регистъра на нотариуса. На правото на собственост не противостояло отразяването на друго лице като собственик в националния регистър на пътните превозни средства. Отрекъл е да е изключено задължението за данък върху превозните средства от факта на прекратяването на регистрацията на превозното средство на 01.06.2006 г. предвид основанието за прекратяване на регистрацията наличието на регистрационни табели, които не отговарят на българските стандарти. Приел е за осъществено ограничението по чл. 58, ал. 5 ЗМДТ от недължимостта на данъка по ал. 4.

Според съда е възникнало правомощието на органа по приходите да установи публичните вземания по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК, като размерът на данъка не е спорен и е определен от длъжностно лице от общинската администрация с възложени по реда на чл. 4, ал. 4 ЗМДТ правомощия.

С решението е разрешен в полза на общинската администрация спорът за съществуването и размера на публичните вземания и за законосъобразността на акта за установяването им. Съдът е отхвърлил оспорването и е присъдил на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лева.

Първоинстанционното решение е правилно.

При действието на чл. 52, т. 1 и чл. 53 ЗМДТ обект на облагане с данък върху превозните средства са превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа на РБългария, а задължени за данъка са собствениците на превозните средства. Вземането за данъка е на общината по чл. 61 ЗМДТ. Принципът на чл. 60, ал. 1 ЗМДТ е, че данъкът се дължи за годината. За придобити и регистрирани в хода на текущата година превозни средства данъкът се определя в размер 1/12 от годишния данък за месеците до края на годината, включително месеца на придобиването, съответно на регистрацията за движение. Прекратяването на регистрацията е правопрекратяващ юридически факт за задължението за данъка от месеца следващ този на прекратяване на регистрацията за движение чл. 58, ал. 4 ЗМДТ, освен ако регистрацията не е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 ЗДвП, и за превозните средства със служебно прекратена регистрация поради това, че са с табели с регистрационен номер, които не отговарят на изискванията на българските държавни стандарти - БДС 15980 и БДС ISO 7591.

Във всички данъчни периоди в обхвата на АУЗ касаторът е собственик на превозно средство, чиято регистрация е служебно прекратена заради несъответствие на регистрационните му табели с изискванията на БДС, и за него е възникнало задължението за местния данък. Подаването на декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ не е условие нито за възникване на качеството данъчнозадължено лице на собственика на превозното средство за данъка по чл. 52 ЗМДТ, нито за установяването на задължението по реда чл. 107, ал. 3 ДОПК. Задължението за подаване на декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ е съществувало до новелата на закона от ДВ бр. 105/2014 г., в сила от 01.01.2015 г. Значението ѝ е на информационен източник за фактите и обстоятелствата от значение за определяне на данъчното задължение, като това не е ограничавало възможностите на длъжностните лица от общинската администрация да събират и други доказателства /вж. чл. 54, ал. 4 ЗМДТ в обсъжданата редакция/. След 01.01.2015 г. източник на данните за определяне на данъка е регистърът на пътните превозни средства, поддържан от МВР. Доказателствената стойност на декларацията по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ се определя от значението ѝ на информационен източник за факти, от чието осъществяване настъпват неблагоприятни за декларатора правни последици задължение за данък върху превозните средства. Декларациите са писмено доказателствено средство, което е допустимо за установяване на фактите от значение за решаване на отнесения пред администрацията въпрос /вж. чл. 39, чл. 43 и 6 от ПЗР на АПК/.

При действието на чл. 4, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 и ал. 4 от Наредба № I-45/24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства е мислимо с акта на регистрацията да се свърже легитимиращо действие за правото на собственост върху МПС. Доколкото в административното производство не се решават спорове за материални права /арг. чл. 14, ал. 1 ГПК/ за администрацията е недопустимо да зачете права на трето за производството лице, които са от значение за установяването на публичните вземания. Дължимо би било зачитането на загубата на правото на собственост в хипотезите на чл. 99 от Закона за собствеността ако правото е придобито от другиго или собственикът се е отказал, тъй като с него отпада качеството данъчно задължено лице за данъка върху превозните средства. Затова и отразяването на лице различно от адресата на акта като собственик в регистъра на пътните превозни средства не е основание да се определи като несобственик подалия декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ Йоргакиев за посоченото в декларацията превозно средство, което да дисквалифицира възникването на задължението за местния данък за това превозно средство.

Първостепенният съд не е допуснал опущения при прилагането на разпоредбата на чл. 183 ГПК. По хипотеза в административното производство се представят заверени от страната или от неучастващите в производството граждани или организации копия от намиращите се у тях собствени или чужди документи /вж. чл. 41, ал. 1 и ал. 2 АПК/, а при съдебното оспорване на административния акт органът, който го е издал, изпраща жалбата или протеста със заверено копие от цялата преписка по издаването на акта /чл. 152, ал. 2 АПК/. Изпълнението от администрацията на публичноправното задължение по чл. 152, ал. 2 АПК не представлява прилагане на документ по смисъла на чл. 183, ал. 1 ГПК за документи, които не са създадени от самата администрация. За представените от страните документи с преписката се представят заверени копия на заверените от страната копия на документи. Оригинален документ е само извършената от страната заверка на представеното от нея копие. Непредставянето на оригинала при поискване би имало за последица изключването на преписа само в частта за заверката.

Вън от горното, установяването на елементите от фактическия състав, пораждащ задължението за данък върху превозните средства се установява от изхождащия от касатора частен свидетелстващ документ декларацията по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ.

Актът за установяването на публичните общински вземания е законосъобразен в обжалваната част, а решението за отхвърляне на оспорването правилно.

При този изход на спора на община Варна /арг. 1, т. 6 от ДР на АПК/ се следват деловодни разноски в размер 538 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното, Върховният административен съд, Първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 96/03.02.2022г. на Административен съд Варна по административно дело № 1681/2021 г.

ОСЪЖДА Т. Й. да заплати на община Варна разноски за касационното производство в размер 538 лева.

Решението не може да се обжалва.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ БИСЕР ЦВЕТКОВ

секретар:

Членове:

/п/ РУМЯНА ЛИЛОВА

/п/ КАМЕЛИЯ СТОЯНОВА