ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1510
[населено място], 20.05.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Ц. т. д.№2589/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Уника“АД против решение №799/05.07.2024г. по в. гр. д.№2935/23г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №261035/27.07.2023г. по гр. д.№4663/19г. на Софийски градски съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на И. Н. Ч. и А. Н. Ч. по 20 000 лв., в качеството им на наследници на Т. А. Б. – Ч. /починала в хода на делото/, представляващи по Ѕ част от обезщетение за неимуществени вреди от ПТП,осъществено на 01.11.2018г., в резултат на което е настъпила смъртта на съпруга й Н. И. Ч., ведно със законната лихва.
В касационната си жалба касаторът навежда оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил всички релевантни за настъпването на произшествието обстоятелства и най-вече действията на самия пострадал.Счита, че не действията на водача на камиона са в причинна връзка с настъпването на вредите, а тези на велосипедиста, поради което моли решението на САС да бъде отменено в осъдителната му част и искът отхвърлен изцяло.Претендира разноски.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поддържа, че при осъществяване на решаващата си дейност въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС,в т. ч. задължителна такава /ППВС №7/65г., ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и решения по т. д.№1037/20г. на ІІ т. о. на ВКС и по гр. д.№4744/08г. на І г. о. на ВКС/. Във връзка с това формулира въпроса Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства? Позовавайки се на допълнителната предпоставка по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК касаторът поставя като значими за изхода на делото и за точното прилагане на закона въпросите: Може ли да се приеме от правна страна, че шофьорът на специалния автомобил е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици?; Следва ли водачът на пътното превозно средство да отговаря по реда на чл. 45 ЗЗД,респективно неговият застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, когато опасността, довела до произшествието възниква внезапно и непредвидено?; От кой момент възниква опасността на пътя за участниците в ПТП и отнася ли се тя еднакво до всички тях?
В отговор на касационната жалба насрещните страни И. Н. Ч. и А. Н. Ч. поддържат становище, че не са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол, а по същество излагат доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендират да бъде присъдено на процесуалния им представител възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА.
В срока за отговор И. Ч. и А. Ч. са подали насрещна касационна жалба, с която обжалват частта от решението на въззивния съд, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, искът на наследодателката им е отхвърлен за разликата от по 20 000 лв. за всеки от тях до общата сума от 90 000 лв., ведно със законните последици. Считат формирания от съда извод за драстично увеличаване процента на съпричиняване от страна на пострадалия от 10% на 60% за необоснован и непочиващ на изследвана в пълнота фактическа обстановка, която би могла да обуслови такъв извод. В обосноваване приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК насрещните касатори сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по т. д.№1834/16г. на ІІ т. о. на ВКС по въпроса „относно определянето степента на съпричиняване и подлежащите на преценка обстоятелства за това – чл. 51 ал. 2 ЗЗД“.
Насрещната по тази касационна жалба страна ЗК“Уника“АД е изразила становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от ищците част, а по същество намира извода на въззивната инстанция относно размера на съпричиняването за правилен и обоснован.
Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната и насрещната касационна жалби са допустими, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, респ. чл. 287 ал. 2 ГПК, и при изпълнение изискванията на чл. 284 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл. 288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
Първоинстанционният Софийски градски съд е бил сезиран с предявен от Т. А. Б.-Ч. /починала в хода на делото и заместена от наследниците й Н. Ч. и А. Ч./ пряк иск срещу ЗК“Уника“АД за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 200 000 лв. за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на съпруга й Н. И. Ч., настъпила при ПТП на 01.11.2018г. в [населено място]. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е приел за установен следния механизъм на настъпване на ПТП: на 01.11.2018 г. около 11:30 ч. специален автомобил „МАН 32.364“, управляван от водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ЗК“Уника“АД, се е движил по [улица]в посока към кръстовището с [улица]; успоредно на него от дясната му страна се движил с управляван от него велосипед пострадалият Ч.; на кръстовището водачът спрял автомобила за пропускане на движещи се по пътя с предимство автомобили, след което предприел маневра завиване надясно; в този момент велосипедистът променил посоката си на движение, като се отклонил вляво в посока към товарния автомобил, предприемайки опит да продължи наляво по [улица], при което последвал удар между велосипедиста и предната дясна част на автомобила, след което последвало прегазване на пострадалия от предното дясно колело и провлачване на тялото му. Спорният фактически въпрос по делото дали велосипедистът е бил видим за водача на специалния автомобил преди ПТП, преди и по време на предприемане от автомобила на маневрата завой надясно съдът е намерил за разрешен въз основа на заключенията на експертизите, според които водачът на автомобила е имал време и техническа възможност да възприеме движещия се успоредно на автомобила велосипедист чрез дясното му странично огледало, независимо от неговия ръст.
При така установените обстоятелства, съдът е приел, че водачът е бил длъжен, съгласно чл. 25 ал. 1 ЗДвП, преди да започне маневрата, да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение; че същият не е изпълнил това си задължение, въпреки че велосипедистът от дясната му страна е бил видим за него отпреди началото на маневрата; че същият не е изпълнил и задължението си по чл. 5 ал. 2 т. 1 от ЗДвП да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са водачите на двуколесни пътни превозни средства, както и задължението си по чл. 20 ал. 2 изр. 2 ЗДвП – да спре, когато възникне опасност за движението, каквато безспорно представлява възрастният човек /на 81 г. към датата на ПТП/, управляващ велосипед в непосредствена близост до автомобила и тъй като по делото не е била оборена презумпцията за виновност на деликвента, съгласно чл. 45 ал. 2 ЗЗД /наказателното дело е било прекратенона въззивна инстанция, а постановената оправдателна присъда – обезсилена, поради смъртта на подсъдимия водач/,съдът е приел, че нарушенията на правилата за движение от водача са били виновно допуснати; виновно причиненото ПТП и настъпилата вследствие на това смърт на пострадалия имат характер на застрахователно събитие по смисъла на чл. 394 във вр. с § 1 т. 4 от ДР на КЗ и са основание за възникване на задължение на застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение за настъпилите вреди. Съдът е намерил за справедлива компенсация на причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на съпруга й размер на обезщетението от 100 000 лв.
Направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат с действия на пострадалия, който като водач на велосипед е нарушил правилата за движение, съдът е намерил за основателно, установявайки, че с отклоняването си в посока към предната дясна част на товарния автомобил, велосипедистът е нарушил правилото на чл. 80 т. 2 от ЗДвП за движение непосредствено до най-дясната част на платното за движение, което нарушение е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Степента на съпричиняване е определил на 10%, поради което е намали намереното за справедливо обезщетение от 100 000 на 90 000 лв. и е присъдил на всеки от наследниците на ищцата по 45 000 лв.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, в която са оспорени изводите за наличие на вина у водача на МПС, предвид наличието на оправдателна присъда, постановена в наказателното производство, и за процента на съпричиняване от пострадалия, който въззивникът е счел за крайно занижен, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че всички елементи от фактическия състав на прекия иск по чл. 432 от КЗ във връзка с чл. 45 от ЗЗД - деяние на деликвента, противоправността му, вредоносен резултат, причинно-следствена връзка между деянието и резултата, вина на водача на специалния автомобил и покриване на отговорността му по застрахователно правоотношение между него и ответното застрахователно дружество - са установени в рамките на производството пред СГС с писмени, гласни доказателствени средства и експертни заключения, които е ценил в съвкупност.За да приеме за недоказано оспорването от страна на ответника наличието на предпоставките по чл. 45 от ЗЗД,съставът се е позовал на заключението на приетата в процеса последна, трета поред, техническа експертиза, според което водачът на МПС е имал обективна възможност да забележи велосипедиста преди настъпването на инцидента и да предприеме действия за избягване на злополуката, поради което ПТП е било предотвратимо от негова страна. Приемането на тези изводи на вещото лице съдът е обосновал със съображения, че експертизата е била изготвена, след като по делото вече са били приобщени всички относими към спора писмени доказателства, в т. ч. преписката от приключилото наказателно производство, показанията на водача на МПС, който е бил пряк очевидец на инцидента, констатациите на вече приетите в процеса предходни експертизи /медицинска, авто-техническа и комплексна/, поради което то е разполагало с максимално широк спектър доказателствен материал и е имало възможност да обоснове изводите си при съобразяване на всички релевантни за спора обстоятелства. Същевременно съдът е посочил, че констатациите на тази последна експертиза не са противоречащи на предходните експертни заключения, а ги допълват, изясняват и коригират, като изводи в насока, че водачът на МПС е имал възможност да забележи велосипедиста, се съдържат и в експертизата, която е била приета в рамките на наказателното производство. Отчел е факта, че наказателният процес е останал нефинализиран по същество с влязъл в сила съдебен акт, тъй като делото пред въззивната инстанция е било прекратено поради смърт на водача на ППС, настъпила след постановяване на първоинстанционната оправдателна присъда, поради което последната не би могла да бъде съобразена в случая. В заключение е посочил, че презумпцията по чл. 45 ал. 2 от ЗЗД не е надлежно оборена от ответника, чиято е тежестта.
По отношение на размера на обезщетението съдът е взел предвид, че във въззивната жалба на дружеството са изложени конкретни оплаквания само срещу наличието на предпоставките на чл. 45 ЗЗД и чл. 51 ал. 2 ЗЗД, но не и срещу определения от първата инстанция като справедлив такъв по чл. 52 от ЗЗД, а е заявено само бланкетно във финалната част на жалбата, че то е завишено. Поради това в тази част въззивният съд е препратил при условията на чл. 272 ГПК към мотивите на СГС. Намерил е за основателно оплакването за прекомерно занижен размер на съпричиняването, приемайки, че определеното от СГС в размер на 100 000 лв. обезщетение следва да бъде редуцирано с 60% при условията на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, като в полза на наследниците на ищцата следва да бъдат присъдени обезщетения в размер на по 20 000 лева за всеки от тях. За да обоснове този си краен извод, съдът е приел за категорично и еднозначно установено в процеса от всички доказателства по делото: писмени, гласни и експертни, включително в експертизата, приета в наказателния процес, че пострадалият се е движил в опасна близост - успоредно и попътно до едрогабаритно ППС /камион/ и е предприел изключително рискова маневра - в момент, когато водачът на ППС е започнал маневра надясно и видимостта му вече е била съществено ограничена /поради изместване на ъгъла на наблюдение, големите габарити на камиона и габаритите на велосипедиста, който е попадал в ниска точка на видимост/, е завил в посока пред предницата на ППС, където видимостта на шофьора в този момент е била нулева, поради високото позициониране на кабината на водача, като с тези си действия пострадалият е допринесъл съществено за настъпване на процесния вредоносен резултат.
Съставът на ВКС Второ търговско отделение намира за необосновани предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, съобразно критериите по чл. 280 ал. 1 ГПК, преценявани в съответствие с указанията в Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно т. 1 от посочената задължителна практика на ВКС, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Това изискване е основно, тъй като именно с поставените от касатора въпроси се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и да са свързани с решаващата дейност на съда, т. е. дадените от него отговори да са го мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени/ от него процесуални действия да са в причинна връзка с него. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Процесуалноправният въпрос, формулиран в изложението, принципно осъществява общото изискване за достъп, но само доколкото е поставен в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема, че от разпоредбата на чл. 153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т. 3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т. 13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи, че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т. см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр. д.№922/21г. на ІV г. о., по гр. д.№3656/16г. на ІV г. о., по гр. д.№1298/21г. на ІV г. о. и др.
Въпросът е поставен от касатора във връзка с бланкетно формулираното в касационната жалба оплакване, че съдът не е съобразил всички релевантни за настъпването на произшествието обстоятелства, доразвито в изложението с доводи, че въззивният състав не е изложил мотиви защо кредитира само заключението на последната експертиза, но не и на останалите, като не е направил съпоставка между показанията на свидетелите и констатациите на вещите лица. Това твърдение не кореспондира с мотивите на въззивния съд, видно от които съдът е изложил лаконични, но ясни аргументи защо кредитира приетото именно в това заключение /че водачът е имал физическата възможност да забележи велосипедиста и да предприеме съответните действия за избягване на злополуката, следейки движението му до момента на сблъсъка/ - защото същата е била изготвена при съобразяване на всички събрани до момента доказателства /писмени и гласни – тези на водача на автомобила, разпитан като единствен свидетел/, включително на предходните експертизи, чиито констатации са допълнени, изяснени и коригирани с констатациите на последната експертиза, като в частта им, установяваща, че водачът е имал възможност да забележи велосипедиста, те се потвърждават и от експертизата в наказателното производство. Така изложените от въззивния съд съображения не позволяват да бъде направен извод за допуснато от него процесуално нарушение в сочения му от касатора вид, при отстраняването на което би могъл да бъде обоснован като краен извод такъв за липса на каквато и да било вина у деликвента /шофьора на автомобила/ за настъпването на вредата.
От останалите три формулирани от касатора въпроси нито един не осъществява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Първият от тях е по правилността на извода на въззивния съд за наличие на вина у шофьора на автомобила, обуславяща по-нисък процент на съпричиняване от този на пострадалия, като едновременно с това обективира възприетата и поддържана едва в касационното производство защитна теза на ответното дружество за липса изобщо на такава, поради настъпването на ПТП при внезапно възникнала и непредвидена опасност /пред въззивната инстанция страната е обосновала твърдението си за липса на вина, позовавайки се единствено на обезсилената оправдателна присъда/.
Вторият и третият от въпросите са формулирани отново във връзка с тази теза, която не е била въведена в предмета на спора пред въззивната инстанция, поради което решаващи мотиви в смисъла на поставените въпроси съдът не е излагал. Същият не е приел, че водачът на ППС отговаря независимо, че опасността е възникнала „внезапно и непредвидено“,в какъвто контекст е поставен вторият въпрос, а напротив - позовавайки се на събраните в хода на делото доказателства, съдът е извел, че ПТП е било предотвратимо за водача на автомобила, доколкото същият е имал обективна възможност да следи във всеки един момент за местонахождението на първоначално успоредно с него движещия се вдясно от автомобила велосипедист. По отношение на релевираната с тези три въпроса допълнителна предпоставка по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК касаторът не е обосновал приложно поле по причините и с целите, разяснени в т. 4 на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното налага да бъде отказан достъп за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания от ЗК“Уника“АД въззивен съдебен акт.
С оглед този изход, на основание чл. 287 ал. 4 ГПК подадената от И. Н. Ч. и А. Н. Ч. насрещна касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В полза процесуалния представител на последните следва да бъде присъдено на основание чл. 38 ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. за изготвянето и подаването на отговора на касационната жалба.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №799/05.07.2024г. по в. гр. д.№2935/23г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната от ЗК“Уника“АД част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от И. Н. Ч. и А. Н. Ч., в качеството им на наследници на ищцата Т. А. Ч., насрещна касационна жалба срещу решение №799/05.07.2024г. по в. гр. д.№2935/23г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът по чл. 432 ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до 90 000 лв.
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Уника“АД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на основание чл. 38 ал. 2 ЗАдв в полза на адв.Я. Д. от САК с адрес на практиката [населено място] [улица] ет. 2 сумата 1500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: