ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2559

гр.София, 21.05.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

деветнадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 326/ 2025 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалба на И. К. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3930 от 01.07.2024 г. по гр. д.№ 8940/ 2023 г., в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр. д.№ 26097/ 2020 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против „Университетска агенция за франкофония“ – международна организация, регистрирана в регистъра на Квебек, Канада с рег. №1141339334 /УАФ/, иск с правно основание чл. 71 ал. 1 т. 1 от Закона за защита от дискриминацията /ЗЗДискр/ за установяване осъществена от служител на ответника дискриминация основана на признаците „увреждане“, „лично положение“ и „обществено положение“ чрез осъществен психически тормоз за периода 2015-2017 г.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателката поставя като основание за допускане на касационното обжалване правните въпроси 1. „Подлежат ли на кредитиране свидетелски показания, които не възпроизвеждат преки възприятия на свидетеля относно факти по делото, а отразяват възприятия на трети лица, станали достояние на свидетеля?“; 2. „Разполагат ли с доказателствена стойност и подлежат ли на обсъждане частни свидетелстващи документи, които не притежават материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд, при спазване на правилата на ограниченото въззивно обжалване /чл. 269, изр. 1 ГПК/, когато във въззивната жалба или в отговора е направено оплакване относно фактическите констатации в първоинстанционното решение, да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и при отчитане на взаимната връзка между тях? Доколко въззивният съд е длъжен да установи точно, респективно да обоснове своя краен акт, по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, само върху установените правопораждащи факти по делото?“; 4. „Какви факти следва да предостави страната, която твърди, че е дискриминирана, за да се направи предположение, че е налице дискриминация и да се размести доказателствената тежест, по смисъла на чл. 9 ЗЗДискр.? Как се разпределя доказателствената тежест по антидискриминационни дела във връзка с оборимата презумпция по чл. 9 ЗЗДискр.? При какви обстоятелства и факти се приема, че ответникът по антидискриминационни дела трябва да докаже, че принципът за равно третиране не е нарушен?“; и 5. „Следва ли лицето, с което се прави сравнение при предположение за евентуална дискриминация да е в абсолютно идентично положение като дискриминираното лице?“. Според жалбоподателката тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.

Ответната страна УАФ оспорва жалбата като поддържа, че жалбоподателката изначално и директно признавала по отношение на поставените въпроси, че никой от тях, разгледан сам по себе си, не е обуславящ за изхода на спора по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Всъщност тя изразявала чрез въпросите недоволството си от начина на обсъждане на доказателствата по делото, довели съда до извод, че исковете са неоснователни. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК всички разсъждения били фактически, свързани с твърдения за неправилност на решението във връзка с обсъждането на доказателствата, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК - такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Евентуално излага съображения по правилността на обжалваното решение.

Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

Въззивният съд е установил по реда на чл. 272 ГПК и излагайки собствени съображения по доводите във въззивната жалба, че твърденията на ищцата за негативно третиране от страна на М. Н., което да е от естество обективно да засегне достойнството на ищцата, не се установявали от доказателствата по делото. С разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр била създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация, като основната доказателствена тежест била възложена на ищеца. Той следвало да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, в който случай законът възлагал доказателствената тежест на ответника да установи обратното - че правото на равно третиране не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест било достатъчно основание за отхвърляне на иска. В конкретния случай доказателства за факти, водещи до обосновано предположение за дискриминиране на ищцата, нямало. Разменените мейли между нея и директора на ВФУАМ М. Н. от началото на месец юли 2017 г. представлявали кореспонденция от работен порядък, между подчинено лице и ръководител, в която се изразявало мнение на прекия ръководител относно работата на лицето. Те не съдържали обидни изрази или словесни нападки, това било единствено интерпретация на ищцата. Като директор на ВФУАМ, където е работела ищцата, Н. единствено давала становище относно вероятната причина за изпитваните от ищцата трудности при работата й, а именно – фактът, че същата се връща на работа след дълго отсъствие. Съдържанието на мейла, изпратен от Н. на 06.07.2017 г. относно предложенията за оптимизация на работните процеси и квалифициран от ищцата като „бичуване“, единствено изразявал несъгласието на директора с направените от ищцата предложения по отношение досиетата на двама студенти. Мейл-кореспонденцията обхващала няколко дни, поради което не можело да бъде възприето и твърдението на ищцата за „системност“ на негативното отношение на директора на ВФУАМ. Данни за такова отношение се съдържали в показанията на свидетелката И. /сестра на ищцата/, но те съставлявали препредадени от нея изявления на самата ищца. Показанията й били производни и не съдържали лични впечатления на свидетеля относно отношението на Н. спрямо ищцата. Те можело да бъдат кредитирани само в частта, в която се отнасяли до емоционалното състояние на ищцата, но това би имало значение само при разглеждането на иска по чл. 71 т. 3 ЗЗДискр, ако бил основателен искът за установяване на осъществен тормоз. Тормоз обаче не се установявал и от показанията на свидетеля Г., които съдът не кредитирал, като приел, че те съдържат само общи съждения за упреци и критики, повишен тон, коментари пред студенти, като изразявали собствената интерпретация на събитията от страна на свидетеля, без обаче да сочели на поведение от страна на Н., което да е конкретизирано по време и съдържание на изреченото. Освен това този свидетел давал показания за период, който бил извън рамките на процесния. В заявения от ищцата исков период свидетелят вече не е работил във ВФУАМ и било обективно невъзможно да възприеме такова поведение от страна на Н.. Съдът не кредитирал и представените от ищцата писма от лицата К. К. и Б. Г., които по същността им приел, че са писмени свидетелски показания, недопустими съгласно правилата на ГПК. От наличните по делото данни за неблагоприятни психически и емоционални преживявания на ищцата не можело да се направи еднозначен извод за причините, довели до съответното негативно състояние. Не се доказвало те да се дължат на осъществено неблагоприятно третиране от страна на Н.. Неоснователен бил и доводът, че ищцата е третирана по-неблагоприятно от друг служител, който в същия период също като нея ползвал продължителен отпуск поради болест. Различният начин на организация и преразпределение на работните задачи при отсъствието от работа на ищцата и на посочения друг служител не можело да е основание да се приеме наличието на различно, по-неблагоприятно третиране на ищцата. Различната организацията на работата била обусловена и от различния характер на ползваните от двете лица отпуски. Посоченото в Одиторски доклад от дирекция „Човешки ресурси“ по отношение на ищцата „… възможността за освобождаване, при спазване на българското трудово законодателство, следва да се проучи в случай, че заинтересованото лице не се върне на работа“, не било от естество да установи твърдяната от ищцата неблагоприятна и унизителна обстановка. Докладът не бил предназначен да бъде сведен до знанието на ищцата, а бил до нейния работодател – Университетската агенция за франкофония - и не изхождал от директора на ВФУАМ, който ищцата претендирала да е осъществявал по отношение на нея тормоз. Ищцата не провела необходимото доказване на фактите, чрез които твърди да е осъществен тормоз от страна на М. Н., нито се установявала по делото наличието на неблагоприятна или унизителна среда, създадена за ищцата.

Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по поставените в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК правни въпроси, тъй като от тях само третият обуславя обжалваното решение, а той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, спазени са указанията в установената практика /виж решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр. д.N 3902/ 2014 г., ІV г. о. и цитираните в него/, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението му, поради което по обуславящия въпрос не е налице допълнителното основание по т. 1 на ал. 1 на чл. 280 ГПК.

Останалите въпроси не отговарят на изискванията, които чл. 280 ал. 1 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол, съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС. В него е изяснено, че правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания останалите четири питания на жалбоподателката не отговарят. Първият въпрос не е разрешаван от въззивния съд, който не е приел, че не подлежат на кредитиране свидетелски показания, които не възпроизвеждат преки възприятия на свидетеля относно факти по делото, а в конкретния случай с оглед данните по делото не е кредитирал показанията на сестрата на ищцата. Вторият въпрос пред въззивния съд изобщо не е стоял, тъй като той не е обсъждал доказателствена стойност на частни свидетелстващи документи, които не притежават материална доказателствена, а е отказал да установява факти от писмено дадени свидетелски показания. Що се касае до четвъртия въпрос, той е формулиран общо и теоретично, без да се установи във връзка с кои правни разрешения на въззивния съд се поставя. По приложението на чл. 9 ЗЗДискр въззивният съд е посочил единствено, че фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, следва да се докажат от ищеца, в който случай се размества доказателствената тежест, както и че такива факти по делото не са установени. Касаторът оспорва с четвъртия си въпрос последното от посочените съображения на въззивния съд, но това е въпрос по правилността на обжалваното решение, който не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Необуславящ е и последният въпрос, тъй като въззивния съд не е постановил, че лицето, с което се прави сравнение при предположение за евентуална дискриминация, трябва да е в абсолютно идентично положение като дискриминираното лице. Той е дал съвсем друго разрешение – че лицето, с което е искала да бъде сравнена ищцата, е било в различно положение от нея, доколкото естеството на функциите им предполагало различен начин на организация и преразпределение на работните задачи при отсъствието им от работа и доколкото естеството на ползвания от другия служител отпуск било различно от този, ползван от ищцата. Затова и последният въпрос не обуславя обжалваното решение и касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3930 от 01.07.2024 г. по гр. д.№ 8940/ 2023 г. в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: