ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1675

Гр. София, 30.05. 2025г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ПЪРВО Т.О. в закрито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като изслуша докладваното от съдия Кацарска к. ч.т. д. № 865 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД чрез процесуалния й пълномощник – юриск. Х. П., срещу въззивното определение № 359/16.10.2024г., постановено по в. ч.т. д. № 511/2024г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 35/30.01.2024 г. по т. дело №3/2023г. на Смолянския окръжен съд за прекратяване на производството поради некомпетентност на съда да разгледа и се произнесе по предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу В. А. гражданин на Република Л., искове за осъждането му да заплати по договор № 313-647/28.07.2008 г. за предоставяне на ипотечен банков кредит за покупка на недвижим имот, дължими към 26.01.2023 г. суми в общ размер на 36 993, 41 евро.

Жалбоподателят поддържа, че постановеното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че международно компетентен да се произнесе по спора е българският съд. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е разгледал всички представени доказателства по делото. Твърди, че въззивният съд не е съобразил, че в чл. 7, ал. 1, б.“б“, тире 2 от Регламент №1215/2012 е уредена компетентност на съда по дела, свързани с изпълнение на задължения по договор, като в случай на договор за предоставяне на услуги, това е съдът на държавата – членка, където услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени. Поддържа, че в съответствие с практиката на Съда на ЕС, ипотечният договор за кредит не попада в изключението на чл. 17, т. 1, б.“в“ от Регламента, тъй като няма основание да се счита, че думата „стока“ обхваща и недвижимите имоти. Сочи, че следва да се възприеме задължителното тълкуване, дадено от СЕС с решение по дело С-249/16г., и да се приеме, че предоставянето на услугата е там, където е седалището на кредитната институция, в случая банката, и че компетентен е българският съд. Сочи, че определението е неправилно и поради това, че не е налице изключението по чл. 19 от Регламента. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на определението, отмяната му и присъждане на сторените по делото разноски.

В изложението на частния жалбоподател се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди разрешаване в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /решение по дело С-249/16г./ и се поставят следните въпроси:

1. „Попада ли договорът за ипотечен кредит, сключен между кредитна институция и заемател, в категорията на договори за предоставяне на услуги по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. б“, тире 2 от Регламент №1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета?“;

2. „Кой е международно компетентният съд да разгледа спор между потребител – европейски гражданин по договор за заем?“

Ответникът по жалбата – В. А. е получил препис от нея, връчен по реда на Регламент №2020/1784, на 21.03.2025г., и не е подал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба, подадена срещу определение, постановено от Окръжен съд – Смолян, с което е прекратено производството по делото поради липса на компетентност на сезирания съд. Апелативният съд е приел, че след като се сочи, че ответникът е гражданин на Република Л., член на Европейския съюз, и се сочи негов адрес в Л., то е приложим Регламент №1215/2012 относно компетентността на съда. Приел е, че се претендират суми от изпълнение на договор за предоставяне на ипотечен кредит, като е безспорно, че ответникът е потребител, тъй като няма данни при сключването на договора да е действал в рамките на търговска, стопанска или професионална дейност. С оглед на това е заключил, че искът съгласно чл. 18, т. 2 от Регламента може да се предяви само в съдилищата на държавата по местоживеене на потребителя. Приел е, че липсват данни ответникът да има местоживеене на територията на Р. Б. като за преценка на това е счел приложимо съгласно чл. 62 от Регламента вътрешното право, и конкретно дефинициите по чл. 48 от КМЧП. Посочил е, че вписването в регистър Булстат към 2008г. не означава, че ответникът към момента на предявяване на иска се е установил трайно и преимуществено да живее в България, напротив, налице са данни, че е намерен на адреса в Л.. Въззивният съд е счел, че противното не следва от посочения адрес за кореспонденция чрез пълномощник в България, с оттеглени пълномощия, както и че не е налице хипотезата на чл. 19, т. 3 от Регламента за дерогация на предвидената с него компетентност по потребителски договори. С оглед така изложените мотиви е потвърдил обжалваното определение.

ВКС, състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2 , пр. 1 ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може да го конкретизира и доуточни, но не и да го извежда от изложението.

Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси са свързани с предмета на спора, но не е обоснована сочената от касатора допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. И двата въпроса са във връзка с оплакването в жалбата, че при преценката за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора въззивният съд се е отклонил от практиката на Съда на ЕС, обективирана в решение по дело С-249/16. Такова противоречие не се установява, доколкото цитираното от касатора решение няма за предмет съотношението между разпоредбите на чл. 7, т. 1, б. б) от Регламент №1215/2012, на която се позовава касаторът, и разпоредбите на чл. 17 и чл. 18 от Регламента, уреждащи компетентността на съда при потребителски договори за заем. Решението по дело С-249/16 е постановено в хипотеза на спор между две физически лица, които са били солидарни длъжници по договор за кредит, във връзка с разпределението на отговорността за изплатените по договора суми. Именно поради факта, че спорът е между двама солидарни длъжници, а не между тях и банката, Съдът на ЕС изрично е посочил, че изявлението на всяка от страните в главното производство, че и двете страни имат качеството на потребители и поради това би следвало да се ползват от правилата за компетентността, предвидена за дела във връзка с потребителски договори в членове 17 и 18 от Регламент № 1215/2012, не е релевантно. Цитирано е решение от 5 декември 2013 г., Vapenik, C-508/12, EU:C:2013:790, т. 34, в което Съдът е приел по отношение на членове 15 и 16 от Регламент № 44/2001, че посочените правила не биха могли да се прилагат към отношенията между двама потребители. Предвид изложеното Съдът на ЕС е дал тълкуване, че член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент №1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че когато кредитна институция отпуска кредит на двама солидарни длъжници, „мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени“ по смисъла на тази разпоредба, освен ако не е договорено друго, е седалището на тази институция, включително и с оглед на определянето на териториалната компетентност на съда, който следва да разгледа регресния иск между тези съдлъжници. По тези съображения даденото с Решението по дело С-249/16 тълкуване е неотносимо към настоящата хипотеза, при която спорът е между банка и кредитополучател.

Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с установената практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 17 пар. 1, б. Б, пр. 1 от Регламент № 1215/2012, обективирана в определение №171/11.05.2021г. по ч. гр. д. №678/2021г. на ВКС, ГО, ІV г. о.; определение № 60287 от 30.09.2021г. на ВКС по ч. гр. д. №3086/2021г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др./, съгласно която договор за заем, изплатим на вноски, сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, е потребителски. Разпоредбата на чл. 17 от Регламента не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б. а), б. б) и б. в) за да се определи договорът като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях. Буква б) на чл. 17 пар. 1 от Регламента съдържа две хипотези, а именно договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза или, трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори - тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 359/16.10.2024г., постановено по в. ч.т. д. № 511/2024г. на Апелативен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/