ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1925

София, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2557 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 135 от 13.03.2025 г. по в. гр. д. № 56/2025 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 353 от 04.11.2024 г. по гр. д. № 931/2023 г. на Петричкия районен съд, с което е уважен предявеният отрицателен установителен иск – признато е за установено по отношение на ищците И. В. К., М. В. М., К. Р. К., А. К. Д., Х. О. Д., К. О. М., Е. В. Д., Е. В. Д., Р. А. А. и И. А. А., че ответникът Р. Л. Ш. не е собственик на 23/32 ид. части от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място] с площ от 3255 кв. м., и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариалният акт по обстоятелствена проверка № 123/2022 г., с който ответникът се легитимира като собственик, до размер на притежаваните от ищците 23/32 ид. части от имота.

Въззивният съд е приел, че ищците имат правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като са наследници на И. А. М. и спорните идеални части от процесния имот са им е били възстановени с решение № 1026 от 14.01.2000 г. на ПК-П..

Прието е, че ответникът не е придобил по давност идеалните части на ищците, тъй като не е бил владелец на имота. Този извод е направен след обсъждане на писмените гласни доказателства по делото:

Според писмо на ОСЗ - П. след извършена справка в публичния сайт на ДФЗ за имот с идентификатор [№] в землището на [населено място] няма данни същият да е деклариран по Директни плащания за периода преди 2020 г.

Според писмо № 1106-88/24.10.2023 г. на Министерство на земеделието и храните, Дирекция „Идентификация на земеделските парцели“, за района на землището на [населено място] МЗХ разполага с цифрова ортофото карта, изготвена по самолетно заснемане от 2013 г., 2017 г. и 2021 г. От снимките е видно, че през 2013 г. имотът е представлявал затревена площ, през 2017 г. е разоран/угар, а през 2021 г. е зает от лозови насаждения.

Според писмо изх. № 02-010-1100/802 от 03.10.2024 г. на Държавен фонд Земеделие, кадастрален имот с [№] не е заявяван за подпомагане по директни плащания за периода от 2000 г. до 2020 г.

Свидетелят Д. М., съпруг на ищцата К. М., знае процесния имот отдавна, тъй като дядото на съпругата му - Х. Д., отглеждал праскови в него до 2005 г. - 2006 г. Пояснява, че до имота се стига по главния път за [населено място], преди Сондата, местността се нарича „И.“ или „Айдарски даб“. Имотът е с площ около 3 дка, съседи били Щ. Т. на юг, на изток - главния път и отдолу - М.. Твърди, че до 2005 г. - 2006 г. в имота имало праскови, някакви хора изрязали дръвчетата и след това дълго време стояли само изрязаните дръвчета. До 2018 г. -2019 г. имотът бил пустош, след 2020 г. имало лозови масиви. Доколкото знае, лозето е собственост на П. Т., който имал и други имоти в същата местност, имал и работници, които обработвали и процесния имот. Сочи, че „там всичко е негово“.

Свидетелят К. А. сочи, че познава Х. Д. и К. М. от ученическите години, заедно учили. Пояснява, че е земеделец. В течение на годините Х. му казвал, че има три декара и двеста или триста, засадени с праскови. Нивата се намирала в местността „Айдарски даб“. Свидетелят имал имот под Сондата, в който имало оранжерия и вила. От 2000 г. свидетелят минавал покрай имота на ищците. Знае, че в имота на ищците до 2018 г. - 2019 г. имало засадени праскови. Сега имотът бил засаден с лозе, което се говорело, че е на свидетеля П. Т.. Освен този имот, П. Т. имал и други имоти, оранжерии. Ответникът Р. Ш. бил работник на П. Т. от 2000 г. Свидетелят е виждал в имота П. Т., не е виждал никой от наследниците на Д. и да го работи.

Свидетелят П. Т. сочи, че знае за процесния имот от около 1999-2000 г., когато се възстановявали имотите, тъй като неговото семейство също притежавало поземлен имот от около 12-13 дка в близост до спорния. Проучили собствеността на имота и установили, че е на семейство М., които са роднини на свидетеля. Свидетелят разговарял с Д. М., с И. М. и с Т. М. дали може да засажда имота и да го гледа. Пояснява, че около 1999-2000 г. започнали да засаждат имота със зеле и патладжани, като свидетелят твърди, че около 8-9 години лично той отглеждал зеле и патладжани върху спорния имот - от 1999 г. до 2009 г. Твърди, че през 1999 г. започнали да дават субсидии и тъй като свидетелят не можел да кандидатства, предоставил имота на Р. Ш., за да го гледат заедно. Това било едно общо място от около 20 дка и имотът на М. бил вътре в нивата. Никой от М. не е идвал в имота, даже не знаели къде се намира. Сочи, че праскови в имота не е имало, ако е имало, то били засадени от свидетеля от около 2000 г. През 2010 г. с Р. Ш. засадили грозде и тогава свидетелят отишъл при М. М., Т. М. и брат им, като им предложил да закупи процесния имот. М. казали, че имотът струва три хиляди лева, свидетелят предал сумата, представляваща продажна цена, на М. М.. Последният казал на свидетеля, че не може да се състави нотариален акт на негово име, тъй като нямали документи за имота. Посъветвал го да се снабди с нотариален акт чрез свидетели, по давност, като му станал свидетел пред нотариуса. Сочи, че от около 15 години спорният имот се владее от ответника Ш.. Изтъква, че от 25 години никой не е идвал при него да предявява претенции по отношение на процесния имот, както и че от 1999 г., откакто върнали имотите на собствениците от държавата, свидетелят е в този имот. Пояснява, че ответникът Р. Ш. му е приятел, като в момента не работи за него, но преди е работил за него като шофьор. Ш. бил в Италия преди 10-12 г., отивал по един месец и се връщал, в останалото време работел при свидетеля. Твърди, че от 2010 г. - 2011 г. са получавали субсидии за имота.

От правна страна е прието, че във всички случаи този, който твърди, че владее един имот, следва да докаже и двата елемента на владението - упражняване на фактическа власт и намерението за своене, а нормата на чл. 69 ЗС осигурява законовото предположение, че установеното владение е за владелеца, а не за другиго, до установяване на противното.

Прието е, че ответникът Р. Ш. не е доказал осъществено от него давностно владение върху процесния имот. Показанията на тримата свидетели са еднопосочни относно това, че след 2020 г. имотът се владее от П. Т.. Именно П. Т. е осъществявал владение върху процесния имот, а не ответникът Р. Ш., който е бил работник на Т.. Неоснователни са възраженията, че свидетелят П. Т. помагал на ответника в засаждането на лозето, но не е владял имота. От показанията на свидетелите, ангажирани от ищцовата страна, се установява, че свидетеля Т. е упражнявал фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене, а ответникът е бил негов работник. Не са кредитирани показанията на свидетеля Т., че през 2010 г. предоставил имота на Ш., за да го гледат заедно, тъй като не можел да кандидатства за субсидии и че през 2010 г. засадили в имота лозе. Тези показанията се опровергават от писмените доказателства по делото, от което се установява, че през 2013 г. процесният имот е представлявал затревена площ, през 2017 г. е разоран/угар, а през 2021 г. е зает от лозови насаждения, както и че имотът не е заявяван за подпомагане по директни плащания за периода от 2000 г. до 2020 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Р. Ш..

В изложението към жалбата се разясняват отделните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и какво се приема в доктрината за това кой е същественият материалноправен и процесуалноправен въпрос.

Поставя се следният въпрос: При отказ от въззивния съд на направено доказателствено искане да бъде преразпитан свидетел с оглед уточняване на изнесените от него факти и обстоятелства, който е изслушан от първоинстанционния съд, представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила. Въпросът не е свързан с конкретно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК.

Отделно от това се сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с пояснението, че при условията на очевидна неправилност въззивният съд превратно е извършил едностранчив и необоснован анализ на събраните по делото доказателства, като не съобразил нито един факт, изложен от жалбоподателя. Съдът дал приоритет на показанията на свидетелите на ищците и игнорирал показанията на свидетеля на жалбоподателя. Гласните доказателства не били обсъдени в тяхната съвкупност. Изцяло необоснован бил изводът, че свидетелят П. Т. е демонстрирал собственическо поведение по отношение на имота. Свидетелят е помагал на жалбоподателя да засади имота, а не владял същия за себе си. Това, че имотът не бил деклариран за директни плащания или че е зает от лозови насаждения едва през 2020 г., не означава, че жалбоподателят не е владял еднолично имота с намерение за своене.

Ответниците Х. О. Д., К. О. М. и Е. В. Д. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Останалите ответници не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не са налице обаче основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

В настоящия случай жалбоподателят е поставил само един процесуалноправен въпрос, свързан с предпоставките за преразпит на свидетел, но не е свързал този въпрос с някое конкретно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК, т. е. не е обоснована специалните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не е посочена практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос, на която въззивното решение противоречи, нито практика на Конституционния съд или на СЕС по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито е мотивирано с какво разглеждането на конкретното дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по този въпрос, съгласно изискването на т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Практиката на ВКС приема, че когато не са обосновани специалните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, касационно обжалване не се допуска - определение № 188 от 14.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6883/2014 г., II г. о., определение № 301 от 23.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7007/2014 г., III г. о., определение № 395 от 26.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2010 г., I г. о. и др.

Не възниква съмнение, че въззивното решение може да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, затова касационното обжалване не може да се допусне и на това основание. Очевидната неправилност не съвпада с неправилността по чл. 281 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която се установява от самия му прочит, когато се констатират груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика. В настоящия случай жалбоподателят свързва очевидната неправилност с оплакването, че въззивният съд превратно е извършил едностранчив и необоснован анализ на събраните по делото доказателства. Това оплакване обаче не съответства на мотивите на въззивното решение, от които се вижда, че съдът е обсъдил в съвкупност както гласните, така и писмените доказателства, като е основал решението си не само на показанията на свидетелите на ищците в тази тяхна част, в която сочат свидетеля П. Т. като владелец на имота след 2018 г., но и на казаното от самия свидетел П. Т. за неговото отношение към имота. Крайният извод, че не е доказано ответникът Р. Ш. да е осъществявал давностно владение върху процесния имот /фактическа власт с намерение за своене/ съответства на цялостното обсъждане на доказателствата по делото. Ето защо не възниква съмнение за очевидна неправилност на въззивното решение и то не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

При този изход на делото на ответниците Х. О. Д. и К. О. М. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв. или 613,55 евро, съгласно договор за правна защита и съдействие от 13.06.25 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 от 13.03.2025 г. по в. гр. д. № 56/2025 г. на Благоевградския окръжен съд.

ОСЪЖДА Р. Л. Ш. от [населено място], [улица] да заплати на Х. О. Д. от [населено място], [улица] К. О. М. от [населено място], [улица], сумата от 613,55 евро /шестотин и тринадесет евро и петдесет и пет евроцента/ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: