ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3007
София, 11.06.2025 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3906 по описа за 2024г. взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба от Д. П. Г., чрез адвокат М. П. А., срещу въззивното решение № 85/14.05.2024 г. на Апелативен съд – Пловдив по в. гр. д. № 125/2024 г. в частите, с които са отхвърлени предявените от Д. П. Г. и Т. И. М. (починала в хода на делото и заместена от Д. П. Г. и Т. Хр. Б.), против А. З. К. искове, както следва: за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №., том, рег.№., д. №./2019г. по отношение на притежаваните от Д. Г. 3/6 идеални части (лично и по наследяване от Т. И. М.) поради накърняване на добрите нрави, евентуално за унищожаването му като сключен поради крайна нужда и при явно неизгодни условия; за унищожаването му по отношение на прехвърлената от Д. П. Г. на А. З. К. 1/6 ид. ч. от недвижимия имот, като сключен при измама, евентуално при заплашване; за прогласяване недействителността на договора за покупко-продажба по отношение на притежаваните от Д. Г. 2/6 идеални части от прехвърления имот, придобити по наследяване от Т. И. М., като сключен без представителна власт, поради липса на воля за упълномощаването, в условие на евентуалност, като извършено под въздействие заплаха, както и в частта за разноските.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост.
Насрещната страна А. З. К. с писмен отговор, чрез адвокат С. К., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставените първи и трети въпрос, а формулираният втори въпрос не е обуславящ правните изводи на съда. Не е налице и очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив в частите, с които са отхвърлени предявените от Д. П. Г. и Т. И. М. (починала в хода на делото и заместена от наследниците по закон – Д. П. Г. и Т. Хр. Б. против А. З. К. искове, както следва: за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №., том ., рег.№., д. №./2019г. по отношение на притежаваните от Д. Г. 3/6 идеални части (лично и по наследяване от Т. И. М.) поради накърняване на добрите нрави, евентуално за унищожаването му като сключен поради крайна нужда и при явно неизгодни условия; за унищожаването му по отношение на прехвърлената от Д. П. Г. на А. З. К. 1/6 ид. ч. от недвижимия имот, като сключен при измама, евентуално при заплашване; за прогласяване недействителността на договора за покупко-продажба по отношение на притежаваните от Д. Г. 2/6 идеални части от прехвърления имот, придобити по наследяване от Т. И. М., като сключен без представителна власт, поради липса на воля за упълномощаването, в условие на евентуалност, като извършено под въздействие заплаха.
Въззивното решение в останалата му част е влязло в сила.
За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни обстоятелствата, че Д. П. Г. и Т. И. М. били съсобственици, заедно с Т. Хр. Б., на процесния недвижим имот, при квоти: 1/6 ид. ч. за Д. Г. и 4/6 ид. ч. за Т. М.. Със сключения на ...г. договор за покупко-продажба Д. Г. и Т. М. продали собствените си идеални части от имота на А. К. за сумата от 30 000 лв. Констатирал, че при сключване на сделката, Т. М. била представлявана от своя пълномощник Д. Г.. Упълномощаването било извършено с пълномощно с нотариална заверка на подписа (положен отпечатък от палец на дясна ръка), с което Т. М. упълномощила дъщеря си Д. Г. да я представлява пред нотариус и трети лица, с право да продаде притежаваните от нея идеални части от процесния имот, при цена и условия каквито прецени, включително и да договаря сама със себе си, да получи в брой или по банков път продажната цена.
Въззивният съд установил още, че по банковата сметка на Т. М. в „Банка Д.” ЕАД, клон К., на 04.09.2019 г. била внесена сума в общ размер от 30 000лв., заплатена на три вноски от по 10 000 лв., с посочено основание покупка на имот, както и че след постъпването им сумите били изтеглени от Д. Г., като пълномощник на Т. М..
Въззивният съд приел за установени и обстоятелствата, че към датата на сключване на процесния договор ищцата Т. М. била с 84% намалена работоспособност, а сина на Д. Г. – В. С. И., с който живеели в прехвърления недвижим имот, бил със 100% трайно намалена работоспособност и потребност от чужда помощ. Д. Г. била определена за негов личен асистент за периода от 01.02.2020г. до 01.01.2022 г.
Съдът кредитирал заключенията по първоначалната и повторна съдебно-технически експертизи, допуснати от първостепенния съд, от които приел за установено, че пазарната стойност на прехвърлените 5/6 идеални части от процесния недвижим имот, към 2019г., била в размер на 76 418лв., според първоначалното заключение, и в размер на 76 330лв., според повторното. Данъчната оценка на прехвърления имот била 32 458лв.
Въззивният съд посочил, че с последващ договор за покупко-продажба от 11.09.2020 г. ответникът/приобретател по оспорената сделка К. продал процесният недвижим имот на трето лице – М. Н. Б..
В хода на производството починала ищцата Т. И. М. починала, като била заместена от своите наследници по закон – Д. Г. и Т. Хр. Б. (дъщери).
По иска за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба поради накърняване на добрите нрави, съдът изложил принципните съображения, че накърняване на добрите нрави поради нееквивалентност на насрещните престации е налице, когато несъответствието в същите е толкова съществено, че на практика сочи на липса на насрещна престация. Посочил, че преценката за наличието му се прави във всеки конкретен случай. С оглед на изложеното, съдът приел, че макар в процесния договор да е уговорена продажна цена под пазарната, близка до данъчната оценка на имота, не е налице нееквивалентност на престациите в посочения по-горе смисъл. Развил съображения, че законът позволява страните свободно да договарят условията на сделката, а в случая те не противоречат на закона. Направил извод, че договорената в договора парична престация за прехвърления имот, макар да е в отклонение от обичайното, не накърнявала нравствените правила и норми.
Въззивния съд посочил, че за уважаване на иска за унищожаване на договора, като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия, е необходимо установяване наличието на крайна нужда – липса или недостатъчност на средства за осигуряване издръжката (лична или семейна), за лечение на лицето или негов близък, погасяване на изискуеми задължения към трети лица и пр., което състояние е въздействало върху лицето и единствено то е мотивът за сключване на договора; явно неизгодни условия, които при договорите за покупко-продажба най-често се изразявали в явна и очевидна несъразмерност на продажната цена спрямо действителната пазарна такава. Приел, че по делото не е установено наличието на посочените предпоставки. Изложил, че липсвала житейска логика единственият мотив на ищците/прехвърлители да се разпоредят с жилището, в което живеели заедно със сина на Д. Г., да е осигуряване издръжката на семейството, доколкото по този начин щели да се лишат от единствения си дом. При преценка причините за сключване на оспорената сделка, съдът се позовал на обясненията на ищцата Д. Г. дадени в хода на образуваното досъдебно производство за престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК, както и на дадени по сл. д. № 111/ 2021 г. на ОСО при ОП-Пловдив, образувано за разследване на престъпление по чл. 323 ал. 1 от НК (самоуправство). Според тях, след запознанството им с Н., той казал, че може да продаде къщата и да купи друга в [населено място], където имотите били по-евтини и така щели да останат пари за издръжка на семейството. Впоследствие ищцата Г. посочила, че мотивът за продажбата на имота, в частност плевнята, бил за получаване на средства, с които да участва в бизнес свързан с внасяне на гуми от чужбина, за да има средства за издръжка. Тези обяснения въззивният съд кредитирал като признание на неизгодни за страната факти, които не били опровергани от останалите събрани доказателства. Въз основа на същите съдът направил извод, че макар по делото да е установено недоброто финансово положение на продавачите, не е доказано те да са имали трайна и драстична нужда от парични средства, която да е била единственият мотив за прехвърляне на собствените им идеални части от процесния недвижим имот и то за сумата от 30 000лв., която те смятат за нееквивалентна на насрещната престация. Допълнително изложил, че в светлината на свободата на договарянето, продажната цена по договора, макар и под пазарната, не е явно и фрапиращо неизгодна, а доводът за липса на получаването е неотносим към сключване на договора, а към неговото изпълнение.
Съдът приел, че за уважаване на иска за унищожаване на договора за продажба на притежаваните от Д. П. Г. 1/6 ид. ч. от процесния недвижим имот, като сключен поради измама и въвеждане в заблуждение относно предмета на сделката, е необходимо по делото да бъде установено въвеждане на ищцата в заблуждение от насрещната страна, което да е предизвикано умишлено и сделката да е сключена именно поради това. Изложил, че при въвеждане на страната в заблуждение от трето лице, е необходимо ответникът да е знаел или да не е могъл да не знае за въвеждането в заблуждение.
При преценка на основателността на този иск, въззивният съд се позовал на обясненията на ищцата дадени в ДП №298/ 2020г. по описа на РУ на МВР [населено място], в които същата заявила, че се съгласила с продажбата, защото искала да купи по-евтина къща в [населено място]; съгласила се да получи сумата от 30 000лв. първоначална цена, а по-късно да получи и останалите 70 000лв., като заедно с Н. отишла до [населено място], където се снабдила със скица на имота и заплатила дължимия данък. Съдът отбелязал и изявлението на Д. Г., че била осъществена връзка между ответника и нейната племенница – Т., която продала собствената си 1/6 идеална част от имота за сумата от 8 000лв., както и че на 04.09.2019г. посетили нотариус Р. К., която прочела нотариалния акт за 5/6 ид. ч. от целия имот, с който Г. се съгласила и подписала. Приел, че тези обяснения са признания на неизгодни за страната факти, дадени пред орган на власт, поради което са надлежно доказателство за посочените в тях обстоятелства. Развил и съображения, че по делото, освен в показанията на св. П. С. И. – дъщеря на ищцата Г., липсвали доказателства за умишленото заблуждаване, че предмет на сделката е само плевнята, а не целият имот. Приел, че показанията на свидетелката И. били опосредени, не почивали на непосредствени впечатления, поради което не ги кредитирал.
Въззивният съд приел, че за уважаване на иска за прогласяване недействителността на договора за продажба на притежаваните от Д. П. Г. 1/6 ид. ч. от процесния недвижим имот, като сключен поради заплашване, е необходимо да бъде установено, че у прехвърлителката е бил предизвикан основателен страх от другата страна по сделката или трето лице за нейните лични или имуществени интереси. Посочил, че по делото не били наведени такива твърдения, нито били посочени конкретни действия на ответника. Отбелязал, че в обясненията си по ДП №298/2020г. Г. заявила, че не е била заплашвана, нито е била принуждавана от Н. за сключване на договора, поради което направил извод, че по делото не са установени действия на ответника или третото лице – С., които да са провокирали основателен страх у ищцата, поради което намерил предявения иск за неоснователен.
По иска за прогласяване недействителността на договора за покупко-продажба по отношение на придобитите по наследяване от Д. Г. 2/6 идеални части от процесния недвижим имот, като сключен от лице без представителна власт, поради липса на воля за упълномощаването, в условие на евентуалност, като извършено под въздействие заплаха.
Въззивният съд отбелязал, че договорът за покупко-продажба бил сключен въз основа на пълномощно, подписано от Т. М. с полагане на палец, с нотариална заверка на подписа и съдържанието, с което М. упълномощила Г. да я представлява пред нотариус и пред трети лица за продажба на притежаваните от нея идеални части от процесния недвижим имот, ведно с намиращите се в него две сгради, при цени и условия, каквито намери за добре. Приел, че по делото е установено (от отразеното в пълномощното и показанията на нотариуса, който го съставил), че то било прочетено на упълномощителката преди подписването му, поради което тя е знаела неговото съдържание. Позовал се и на признанията на Д. Г. по ДП 298/2020 г., според които тя споделила на майка си – Т. М. идеята за продажба на процесния имот и закупуване на по-евтина къща в съседно населено място, където имотите били по-евтини, и получила нейното съгласие. Посочил, че именно последното било мотива за сключване на сделката, което обосновало и извода му за неоснователност на довода за липса на изразено съгласие за упълномощаването, евентуално за заплаха, довела до извършването му. Отбелязал, че за последното по делото не са събрани никакви доказателства. Изложените съображения обосновали крайните изводи на въззивния съд за неоснователност на предявените искове.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Твърди противоречие на решението с пректиката на ВКС в ППВС № 1/1953г.; ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т. о.; решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т. о.; решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о.; решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на I т. о.; 2/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по въпроса за нищожност на сделка, поради противоречие с добрите нрави при обективирано в текста на сключената сделка противоречие, но не е въведено като основание за нищожност от страната? Твърди противоречие на решението с ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2013Г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС. 3/ Нееквевалентността на престациите при сключване на договор за покупко-продажба, като основание за нищожност поради противоречие с добрите нрави или като основание за нищожност поради крайна нужда? Навежда довод за противоречие на решението с решение по гр. д.№2419/2015г. на ВКС, III г. о.
Съдът намира, че поставените от касатора въпроси са свързани с начина, по който съдът следва да изгради фактическите изводи по релевантните за спора факти, във връзка с приложението на чл. 12 и чл. 235 от ГПК; с начина, по който следва да се квалифицира претенция за недействителност на сделка – от релевираните в исковата молба обстоятелства или от използваните от страната понятия, както и за начина, по който се извършва преценката за нееквивалентност на престациите, при предявен иск за недействителност на сделка сключена от пълномощник. Същите са от значение за предмета на делото, обуславящи са правните изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение №24/09.02.2016г. по гр. д.№2419/2015г. на ВКС, III г. о. и решение №117/12.07.2017г. по гр. д.№5654/2015г. на ВКС, IV г. о. Налице е соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
С оглед на изложеното, касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпросите, обобщени и уточнени от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): 1/ как следва съдът да гради фактическите си изводи по релевантните за спора факти; 2/ как следва да се квалифицира предявената претенция за недействителност на сделка – от релевираните в исковата молба обстоятелства или от използваните от страната понятия; и 3/ как следва да се преценява нееквивалентността на престациите, при предявен иск за недействителност на сделка сключена чрез пълномощник.
Касаторът Д. П. Г. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 144, 74 лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивното решение № 85/14.05.2024 г. на Апелативен съд – Пловдив по в. гр. д. № 125/2024 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. П. Г. и Т. И. М. (починала и заместена от Д. П. Г. и Т. Хр. Б.), против А. З. К. искове, както следва: за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №., том ., рег.№., д. №.г. по отношение на притежаваните от Д. Г. 3/6 идеални части (лично и по наследяване от Т. И. М.) поради накърняване на добрите нрави, евентуално за унищожаването му като сключен поради крайна нужда и при явно неизгодни условия; за унищожаването му по отношение на прехвърлената от Д. П. Г. на А. З. К. 1/6 ид. ч. от недвижимия имот, като сключен при измама, евентуално при заплашване; за прогласяване недействителността на договора за покупко-продажба по отношение на притежаваните от Д. Г. 2/6 идеални части от прехвърления имот, придобити по наследяване от Т. И. М., като сключен без представителна власт, поради липса на воля за упълномощаването, в условие на евентуалност, като извършено под въздействие заплаха, както и в частта за разноските.
УКАЗВА на касатора Д. П. Г., в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 144, 74 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, за което да се призоват страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: