ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1989

гр. София, 17.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2549/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. К. срещу въззивно решение № 221 от 28.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1649/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1581 от 10.04.2024 г. по гр. д. № 2425/2023 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против О. М. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. *, обл. П., одобрени със зповед № РД-18-36/06.03.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: [населено място], [улица], с площ от 823 кв. м, на основание давностно владение, продължило от 1991 г. до предявяване на исковата молба.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 17.04.1970 г. в полза на С. А. К. е отстъпено право на строеж върху държавно дворно място от 1630 кв. м, съставляващо парцел * от кв. 60 по плана на [населено място], на жилищна сграда съобразно одобрен план. Част от поетите задължения според договора са ограждане на дворното място и засаждане на овощни и декоративни дръвчета. На 07.08.1970 г. е съставен протокол за дадена строителна линия и определено ниво, а на 08.08.1970 г. е издадено разрешение за строеж на жилищна сграда върху 53 кв. м от посочения парцел. Същият е актуван като държавна собственост с АДС № 200/14.02.1974 г., а след обособяването на два самостоятелни имота – като частна общинска собственост с АЧОС № 151/16.08.2004 г. за УПИ * с площ от 830 кв. м, и с АЧОС № 152/16.08.2004 г. за УПИ * с площ от 860 кв. м, които са идентични с парцел *-общ. от кв. 60 по обезсиления план на [населено място] и имат идентификатори *** и *** по КККР на [населено място]. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 178/14.11.1991 г., С. А. К. и съпругата му Л. А. К. са продали жилищната сграда, построена в имота въз основа на отстъпеното право на строеж, на сина си А. С. К.. А. С. К. е продал сградата на Л. А. К. /нот. акт № 200/2006 г./, а впоследствие последната я е продала на сина й А. С. К. /нот. акт № 6/2008 г./. С. А. К. е починал на 17.09.1995 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си Л. А. К. и синовете си А. С. К. и А. С. К.. Л. А. К. е починала на 23.12.2011 г. и е наследена от същите низходящи. На 30.07.1998 г. ищецът в първоинстанционното производство А. К. е декларирал пред О. М. че е собственик на УПИ * в кв. 1, находящ се в [населено място], [улица] подадена от него декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 16141234/30.07.1998 г. През 2004 г. Л. К., А. К. и А. К. са инициирали административно производство за изменение на ПУП-ПРЗ на кв. 1 чрез сливане на УПИ * и УПИ * по плана на [населено място] и образуване на един нов УПИ * в кв. 1 от плана на [населено място], което не е приключило. На 29.08.2022 г. от Общински съвет Марица е взето решение за учредяване на право на строеж в полза на В. П. П. върху процесния поземлен имот с идентификатор ***, а на 27.09.2022 г. между О. М. и В. П. П. е сключен предварителен договор за учредяване право на строеж. Пред първата инстанция са разпитани свидетели, които са установили кой е живял в имота и го е обработвал през годините от построяването на жилищната сграда, а ищецът е дал обяснения по реда на чл. 176 ГПК.

Въззивният съд е приел, че в случая фактическата власт върху процесния имот е установена от наследодателя на ищеца на облигационно основание – по силата на договор за възмездно отстъпване на право на строеж върху държавна земя. На основание отстъпеното право на строеж наследодателят на ищеца е имал правото да се ползва и от незастроената част от терена, т. е. от целия имот. Позовавайки се на практиката на ВКС съдът е посочил, че правото на ползване върху държавен (общински) парцел на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него, и съгласно чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС и чл. 130, ал. 4 ЗТСУ (отм.) се разпростира върху цялата незастроена част от имота, за който е учредено правото на строеж. Правилото на чл. 15, ал. 3 ЗС е приложимо при всички случаи на суперфициарна собственост на граждани върху държавен терен, включително когато правото на строеж е придобито преди изменението на чл. 15 ЗС, обнародвано в ДВ, бр. 87/1974 г. С това изменение е установен нов режим за държавните имоти, върху които е отстъпено право на строеж на граждани, като е разширен обемът на правата им, включително и при вече придобито право на строеж. Следователно в случая упражняваната фактическа власт е на основание правото на ползване на държавна земя, което означава, че наследодателят на ищеца, а след това и самият ищец, се явяват държатели, а не владелци на имота, като държат вещта не за себе си, а за другиго. Ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота, и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани. В тежест на този, който се позовава на придобивната давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Същото разрешение следва да намери приложение и в хипотеза, при която суперфициарният собственик упражнява фактическа власт върху незастроената част от терена – правното основание за упражняването на такава фактическа власт е изрично предвидено в чл. 15, ал. 3 ЗС (ред. ДВ, бр. 87/1974 г.). В случая първият момент, в който може да се приеме, че ищецът е демонстрирал открито на собственика на имота, че е преобразувал държането във владение, е подаването на данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с която е декларирал имота като негова собственост. По този начин ищецът ясно и недвусмислено е заявил намерението си да свои имота и с това е отрекъл правото на собственост на ответната община. Декларацията е адресирана до О. М. която е собственик на имота, с оглед на което следва да се приеме, че същата е надлежно уведомена за промяната в упражняваната върху собствения й имот фактическа власт от ищеца. Без значение е дали декларацията е достигнала до знанието на кмета на общината като неин законен представител, след като за това е информирана данъчната служба на същата община. До влизането в сила на ЗОбС на 01.06.1996 г. процесният имот е бил държавна собственост, а след това на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОбС – частна общинска собственост. Давността за придобиване на имоти, частна държавна или общинска собственост започва да тече на 01.06.1996 г. с влизане в сила на ЗДС и ЗОбС и тече до 31.05.2006 г., когато е спряна по силата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС. Течението на давността е възобновено от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. съгласно мотивите на решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд, а след това от датата на постановяване на решението на Конституционния съд, с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС и § 2 ЗР на ЗИЗС – 24.02.2022 г. насетне. Като се вземе предвид времето, през което давност не е текла по силата на закона, за периода от 30.07.1998 г., на която дата е подадена от ищеца данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ, до 16.02.2023 г., сочена от ищеца изрично в молба с вх. № 36649/07.11.2024 г. като крайна дата на погасителната давност, е изтекъл период от 8 години, 10 месеца и 15 дни. През този период от време от ищеца е осъществявано явно, непрекъснато, спокойно и необезпокоявано владение върху имота, което е установено от показанията на свидетелите И. и Д., чиито показания съдът е кредитирал като непосредствени, непредубедени, логични и последователни, но доколкото към сочената от ищеца дата десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл, е направен решаващ извод, че фактическият състав на придобивната давност не е осъществен, респ. за неоснователност на предявения иск. За ирелевантно е прието обстоятелството, че с действащия регулационен план на [населено място] от първоначалния парцел *-общ. в кв. 60 са обособени два самостоятелни имота, единият от които е процесният УПИ *, доколкото двата имота са ползвани като един още с отстъпване на правото на строеж в полза на наследодателя на ищеца, както и извършените през 1991 г., 2006 г. и 2008 г. прехвърлителни сделки, тъй като същите имат за предмет единствено построената въз основа на учреденото право на строеж жилищна сграда, но не и процесния имот.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Подаването на декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ за конкретен недвижим имот, което е действие само по изпълнение на едно административно задължение, без това да се свързва с признаването и удостоверяването на право на собственост, следва ли да е критерий за приемане от съда за начален момент на променено и демонстрирано преобразуване от държане на имота за другиго във владение за себе си - т. е. задължително ли е собственическото намерение да бъде адресирано по конкретен начин и до конкретен орган на общината (кмета), за да достигне до собственика; 2. Относим ли е фактът на публичното оповестяване в нот. акт № 178/1991 г., вписан на 14.11.1991 г. в Служба по вписванията при Районен съд – Пловдив, че наследодателят на ищеца е собственик на процесния имот и доказателствена индиция ли е това за наличие на записвания и на данни за знанието на ответната община за промененото му отношение към имота - т. е. предадена ли е на ищеца от наследодателя (след смъртта му през 1995 г.). фактическата власт като владение за себе си, а не като държане на имота за другиго.

Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като ако се приеме, че подаването на декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ за конкретен недвижим имот не представлява действие, с което неговият държател демонстрира намерението си да владее имота за себе си, това би означавало, че той е продължил да държи имота за неговия собственик и крайният извод на съда за неоснователност на предявения установителен иск за собственост пак би бил същият.

Отделно от това във връзка с този, както и следващия поставен въпрос не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. По отношение на втория въпрос в допълнение следва да се отбележи, че е налице богата практика на ВКС относно начините, по които държателят на един имот манифестира пред неговия собственик, че е престанал да го държи за него и е започнал да го държи за себе си с намерение за своене, като извършването на акт на разпореждане на суперфициарния собственик с построената в имота сграда не е сред тях.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се и релевират от касатора.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1800 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 920,33 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение № 221 от 28.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1649/2024 г. на Пловдивския окръжен съд.

О с ъ ж д а А. С. К. да заплати на Община „Марица“ сумата 920,33 евро /деветстотин и двадесет евро и тридесет и три цента/ разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: