ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2004

гр. София, 17.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 1166/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от Т. Ц. Д., подадена чрез пълномощник адв. В. В. – САК, срещу въззивно решение № 6314/18.11.2024 г. по в. гр. д. № 109/2023 г. на Софийски градски съд /СГС/.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Отправя се искане въззивното решение да се отмени и предявените искове да бъдат отхвърлени, ведно с разноски за трите съдебни инстанции. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Насрещната страна Д. К. М., оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощника си адв. Р. Д. - САК, претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното:

С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 10372/25.09.2022 г. по гр. д. № 55267/2021 г. на СРС, 33 състав, са уважени предявените от Д. К. М. против Т. Ц. Д. искове, като е признато за установено на основание чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, че завещателно разпореждане, направено със саморъчно завещание на В. М. Д. от 14.08.2020 г. в полза на Т. Ц. Д., обявено с протокол на нотариус Н. Д., с рег. № * и вписано с рег. № 7311/12.02.2021 г., акт № 166, т. II на Служба по вписванията гр. София, е нищожно, и на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Д. К. М. е собственик по силата на наследствено правоприемство на имот с идентификатор ***** по КККР за [населено място], представляващ апартамент № *, намиращ се [населено място], район К. с., [жилищен адрес]. Съобразно този резултат, ответницата е осъдена да заплати на ищцата разноски по делото за двете инстанции.

Въззивният съд е споделил като правилни и е препратил към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК, съгласно които, според приетото по делото доказателство - саморъчно завещание, съставено на 14.08.2020 г., В. М. Д. се е разпоредила с цялото си имущество, в това число притежаван апартамент в Б. и спестявания, след неината смърт, в полза на ответницата Т. Ц. Д., т. е. така съставеното завещание е с характера на общо завещание в полза на ответницата по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. На 08.01.2021 г. ответницата Т. Д., в качеството й на молител в нотариалното производство, е предала на нотариуса съхраняваното при Д. нея саморъчно завещание, като същото е обявено протокол за обявяване на саморъчно завещание с рег. № 1, том I, общ рег. № 53, дело № 1/2021 г. по описа на Н. Д. - нотариус с район на действие СРС. Завещателката В. М. Д. е починала на 01.09.2020 г., и оставила за единствена наследница по закон е ищцата Д. К. М.. По спора относно валидността и автентичността на това завещание по смисъла на чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН е прието за установено от заключението на допусната в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, че ръкописният текст и подписът, положен в долния десен ъгъл след „Подпис:“ на саморъчното завещание, изхождащо от името на В. М. Д. в полза на Т. Ц. Д., датирано на 14.08.2020 г., не са изпълнени от В. М. Д.. Изложени са подробните съображения на първоинстанционния съд защо кредитира това категорично заключение на вещото лице като задълбочено, обосновано и неоставящо съмнение за неговата правилност, вкл. и поради използвания многоброен „свободен“ сравнителен материал, част от който използван и пред държавни органи, и в различни периоди от нейния живот, а така също и непосредствено преди смъртта й /от 1987 г. до м. 08.2020 г./. Посочено е още, по повод направеното от ответницата оспорване на това заключение на вещото лице, че представената с отговора на исковата молба частна експертиза относно автентичността на завещанието, не разколебава направения от съда извод за кредитиране на приетата в настоящото производство експертиза, тъй като тази частна експертиза първо, не е изготвена по реда на ГПК, поради което не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила, и второ, че същата и не дава отговор на въпроса дали текстът в завещанието и подписът под него са положени от завещателката В. М. Д.. Отбелязано е, че по делото е представено и заключение по друга почеркова експртиза - Протокол № 40/2021 г., съставена в образувано ДП № 1589/2020 г., която, макар също да не е събрана по реда на ГПК, дава категоричен извод на вещото лице в ДП, че автор на текста и подписа не е завещателката В. М. Д.. Поради установеното, че както ръкописният текст, така и подписът за завещател, не са изпълнени от В. М. Д., завещателното разпореждане е прието за нищожно, и първият иск чл. 42, б. б вр. чл. 25, ал. 1 ЗН - за основателен. По обусловеният от първия иск втори иск - този по чл. 124, ал. 1 ГПК, е прието за установено поради липсата на спор между страните, а и видно от събраните по делото писмени доказателства, че ищцата Д. К. М. е единствен наследник по закон на лицето В. М. Д.- заместила по чл. 10, ал. 2 ЗН своя починал баща, брат на наследодателката, и че наследодателката приживе е била собственик на процесния имот - апартамент № *, намиращ се в [населено място], район „К. с.“, [жилищен адрес]. придобит от наследодателката през 1969 г. При така установените факти е прието, че и вторият иск е основателен и следва да се уважи.

Направените от въззивницата-ищец оплаквания, очертали обхвата на въззивна проверка по чл. 269, изр. второ от ГПК, са приети от въззивния съд за неоснователни. По обуславящия иск за нищожност на завещанието, въззивният съд се е позовал на допуснатата от него, при условието на чл. 266, ал. 3 ГПК, тройна съдебно-почеркова експертиза, според заключението по която, саморъчното завещание от 14.08.2020 г. от името на В. М. Д. в полза на Т. Ц. Д., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание рег. № 1, т. I, общ регистър № 53, д. № 1/2021 г. на 08.01.2021 г. , не е написано и не е подписано от В. М. Д.. Воден разбирането на закона, че липсата на който и да е от реквизитите по чл. 25, ал. 1 от ЗН–саморъчното завещание да е изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него, като подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания - води до нищожност на завещателното разпореждане, и доколкото от събраните по делото доказателства не се установява, че саморъчното завещание, с което въззивника Т. Ц. Д. се легитимира като собственик на процесния имот е написано и подписано от завещателката В. М. Д., въззивният съд е заключил, че предявеният иск с правно основание чл. 42, б. „б” от ЗН е основателен. Като последица от това и искът с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ответницата В. М. Д. по силата на наследственото правоприемство, е собственик на процесния имот, също е приет за основателен.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Следва ли въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства и твърдения на страните от значение за изхода на делото и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и твърдения?, по които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС / Решение № 206/31.07.2015 г. по гр. Д. № 6832/2014 г. на ІV г. о., Решение № 65/30.07.2014 г., по гр. д. № 1656/2013 г., ІІ т. о., Решение № 65/30.07.2014 г. по т. д.№ 1656/2013 г. на ІІ т. о., Решение № 22 от 29.06.2017г. по гр. д. № 2113/2016 г. на І г. о./. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касационният жалбоподател, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочена от касатора, според която въззивният съд следва да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички относими към спора заявени от страните пред въззивния съд с въззивната жалба и отговора по нея, доводи и възражения. В случая съдът не се е отклонил от установената съдебна практика, като включително се е възползвал от процесуалната възможност по чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, правейки ги така и свои мотиви. В тази връзка първоинстанционният съд се е аргументирал защо кредитира приетото пред него заключение на съдебно–почерковата експертиза. Преценката кои са релевантните за спора факти зависи от вида на правото, чиято защита се търси и основанието, на което се претендира. По настоящето дело въззивният съд, съобразно правомощията си на инстанция по същество на спора, освен механизма по чл. 272 ГПК, е извършил и собствена преценка и анализ на спорния факт (чл. 269, изр. второ ГПК) дали завещанието е написано и подписано от сочения завещател В. М. Д., обсъдил е събраното във въззивното производство ново доказателство - тройна съдебно-почеркова експертиза по повод оплакването с въззивната жалба, с което, макар и по-пестеливо откъм изразяване, е упражнил правомощията си в съответствие със приложимите норми на материалния закон и процесуалните правила и съдебната практика по приложението на ГПК. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно за релевантните спорни факти, а това как точно ще се обоснове, е в зависимост от конкретните факти и доказателства по делото, и доводи на страните, като касаторът и не сочи в изложението, нито в касационната жалба, кои точно допустими и относими доказателства и правно релевантни възражения на ответната страна, не са били обсъдени от въззивния съд. Основният спорен въпрос по делото, пренесен и пред въззивния съд, е този за валидността на саморъчното завещание от 14.08.2020 г. - дали то е написано и подписано от сочения завещател В. М. Д., като решаването на този въпрос въззивният съд е обосновал и със заключението на приетата пред него тройна съдебно-почеркова експертиза. Само когато е налице противоречие или разминаване в изводите по различни експертизи, съдът е задължен да се обоснове кое от заключенията приема и защо, какъвто не е настоящия случай, тъй като заключенията по двете приети по делото по реда на ГПК съдебно-почеркови експертизи, съвпадат. От съществено значение във фазата по селектиране на жалбите е преценката дали са спазени изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК (което в случая е налице), като несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Наведените в изложението доводи относно конкретно изложение на вещо лице при изслушване на заключението, са израз на собствено интерпретиране от страна на касатора-ответник на дадената обосновка на вещите лица за установените от тях сходства и различия при изписване на определени букви, и представляват по същество касационно оплакване за необоснованост на въззивното решение при преценка на това доказателство. А такова оплакване не е основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като изисква извършването на преценка на мотивите на въззивния съд при обсъждането на доказателствата по делото и на приетото въз основа на тях относно конкретните обстоятелства по делото, което е недопустимо във фазата по чл. 288 ГПК. Както е разяснено с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка от касационния състав не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, които да налагат служебно произнасяне от касационната инстанция по допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ето защо касационно обжалване на въззивното решение по делото не може да се допусне.

При този изход на спора, касаторът няма право на разноски, и дължи такива на насрещната страна за платено адвокатско възнаграждение пред касационния съд, в размер на 3000 лв., превалутирани на 1533,88 евро, съгласно ЗВЕРБ.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Г. К. състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 6314/18.11.2024 г. по в. гр. д. № 109/2023 г. на Софийски градски съд /СГС/.

ОСЪЖДА Т. Ц. Д. да заплати на Д. К. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 1533,88 евро (равностойност на 3000 лв.) разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: