ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2095

гр. София, 04.07.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1666 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б. АД, представлявано от адв. Г. И., срещу решение № 53 от 09.04.2024г. по в. т.д. № 244/2023г. на Апелативен съд В. Т. с което след частично обезсилване на решение № 94 от 10.08.2023г. по т. д. № 176/2022г. на Окръжен съд Плевен е оставен без разглеждане като недопустим предявеният от касатора против „М. Т. ООД /н/ иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 276 093,84 евро по ДК № 100-2092 от 28.06.2017г., ведно със законната лихва върху отделните вземания, считано от 18.03.2022г., и е прекратено производството по делото в тази част, а първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „М. Т. ООД /н/ иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземане за разликата над 35 523,02 евро до 56 379,75 евро по ДК № 100-2091 от 28.06.2017г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Намира за правилен извода на въззивния съд, че е недопустимо с иск по чл. 694 ТЗ да се въвежда вземане с различно основание и произход, като сочи, че в случая не са въвеждани вземания с различно основание и произход, а напротив – предявени и разгледани са искове, произтичащи от посочените в молбата по чл. 685, т. 1 ТЗ за предявяване на вземания договор за кредит № 100-2091/28.06.2017г. и договор за кредит № 100-2092/28.06.2017г. Признава, че няма съвпадение в размера на предявеното вземане спрямо това, което е прието от синдика и от съда по несъстоятелност с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, но намира за логично да липсва съвпадение в тези размери в хипотезата, в която предявеното вземане е прието частично, като в този случай вземането в исковото производство по чл. 694 ТЗ ще бъде в по-нисък размер спрямо вземането, предявено в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ. Поддържа, че решаващите мотиви на въззивния съд не отчитат особеностите и различието на конкретния спор и поредицата от процесуални етапи и действия на страните. Сочи, че при произнасянията до момента по отношение на вземанията, които банката има право да получи от несъстоятелния длъжник, не е отчетено обстоятелството, че в резултат на извършеното по почин на съда по несъстоятелността преосчетоводяване на погашения на банката като кредитор е отказано признаване на вземания спрямо длъжника, които преди това не са били заплатени или погасени по какъвто и да било правно допустим способ. Твърди, че в случая в резултат на постъпленията от проданите на имущество в рамките на изпълнителното дело банката е погасявала едни вземания вместо други, тази неточност е била установена в развилото се производство по несъстоятелност и за отстраняване на последиците от нея банката е разполагала единствено с право на защита по реда на чл. 694 ТЗ, което е било упражнено. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като сочи следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „След предявяване съгласно чл. 685, ал. 1 ТЗ на вземания по повече от един договор за кредит допустим ли е иск по чл. 694 ТЗ за съществуване на вземания, надвишаващи първоначално предявените размери по отношение на един от договорите, когато в производство по чл. 692, ал. 2 до ал. 6 ТЗ се установи, че са извършвани частични плащания по отделните договори /преди и след предявяването/, при които не е спазен редът по чл. 76 ЗЗД, а прилагането от съда по несъстоятелност на правилото по чл. 76 ЗЗД води до промяна в размерите на вземанията по отделните договори спрямо първоначално предявените?”

Ответникът „М. Т. ООД /н/ не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено, че страните са сключили договори за предоставяне на кредитна линия №100-2091 28.06.2017г. и № 100-2092/28.06.2017г., обезпечени чрез ипотека и залог върху имущество/, въз основа на които длъжникът е получил от банката парични средства в евро, както и че банката като кредитор на дружеството е предявила вземането си по всеки от тези договори на 21.03.2022г. по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ в производството по несъстоятелност, които вземания са включени в списъка на приетите вземания: по договор №100-2091/28.06.2017г.- вземане в размер на 1 061 033,61 евро /главница, възнаградителна лихва, законна лихва, договорни такси, разноски за връчване на нотариални покани, други разноски, законна лихва за забава върху главницата, разноски за адвокатско възнаграждение/; по договор № 100-2092/28.06.2017г. - 286 980, 84 евро с левова равностойност 561 285,73 лева /главница, законна лихва за забава върху главницата, разноски на правени от ищеца/. Изтъкнал е, че видно от списъка на предявените и приети вземания, синдикът е приел изцяло предявените от банката вземания в размерите, в които са предявени по всеки от договорите. Посочил е, че с определение № 405/ 04.11.2022г. по реда на чл. 692, ал. 3 ТЗ по възражение на длъжника срещу списъка с приетите вземания по отношение на дължимите суми на банката е извършена промяна, като е намален размерът на приетото предявено вземане по договор №100-2091/28.06.2017г. до сума в размер на 640 824, 86 евро с левова равностойност 1 253 344, 29 лв. и е изключена от списъка на предявените и приети вземания и включена в списъка на неприетите вземания предявената сума в размер на 420 208,75 евро; по отношение на другият договор № 100-2092 28.06.2017г. не е налице промяна - посочено е, че вземането следва да се приеме така, както е предявено.

С оглед изложеното въззивния съд е приел, че по отношение на вземането по договор № 100-2092/ 28.06.2017г., прието в пълния предявен размер, искът по чл. 694 ТЗ се явява недопустим, тъй като касае непредявена допълнителна претенция от 277 891,13 евро. Посочил е, че производството по иск с правно основание чл. 694 ТЗ има за предмет установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност вземане или прието, но оспорено от длъжника вземане. Изтъкнал е, че в случая вземането по този договор е прието именно в предявения размер и съдът по несъстоятелността не е променил списъка относно вземането по този договор. Намерил е, че предметните предели на установяването в процеса са очертани с молбата на кредитора за предявяване на вземането му пред синдика по чл. 685, ал. 1 ТЗ, респективно с определението на съда по разгледаното възражение срещу списъка, и поради това е недопустимо установяването на вземане, което е въведено с основание, произход, размер, различни от посочените в съставените от синдика списъци на приетите и неприетите вземания, съответно в определението на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ. Посочил е, че следва да има пълно съвпадение по посочените признаци и при липса на такава искът се явява недопустим, като е ирелевантно по каква причина банката е предявила вземането си по договор № 100-2092/28.06.2017г. в този размер. Изложил е съображения, че в случая по делото става въпрос за два отделни, различни договора, вземанията по които са предявени като конкретна сума по всеки от тях, поради което от значение е конкретното вземане по всеки от договорите, а не обща сума, както се претендира във въззивната жалба. Подчертал е, че при наличие на вземания по два отделни договора не може да се борави с „общ размер предявени вземания“ и от този общ размер да се прехвърля задължение от единия към другия договор. Посочил е, че след предявяване на вземанията банката е извършила преосчетоводяване на погашенията по двата договора на 20.09.2022г. /тъй като получените от съдебният изпълнител суми е отнасяла за погасяване по втория договор, а не по първия, който е обезпечен с първа по ред ипотека/, поради което вземанията по двата договора се променят по размер - вземанията по първият договор намаляват спрямо предявения по реда на чл. 685 ТЗ размер, докато тези по втория договор нарастват, но е намерил, че това обстоятелство не може да промени вече предявените и приети като размер вземания. Изложил е съображения, че индивидуализацията на вземането, обезпеченията и привилегиите е от значение за предявения иск по чл. 694 ТЗ при оспорване на прието вземане или за установяване на неприето вземане и в исковата молба ищецът не може да сочи основания за възникване на вземането и размер, различни от посочените в молбата, с която са предявени вземанията, като всяко отклонение в тази връзка води до недопустимост на предявения установителен иск, тъй като съдът е обвързан от твърденията на кредитора в молбата за предявяване на вземанията. Позовал се е на приетото в мотивите на определение № 706 от 23.07.2012г. по ч. т.дело № 453/2012г. на ВКС, ТК, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, че допустимостта на иска по чл. 694 ТЗ предпоставя пълна идентичност между предявеното в производството по несъстоятелност вземане и вземането, за чието установяване е инициирано исковото производството по чл. 694 ТЗ.

С оглед установената недопустимост на исковата претенция на горепосочените основания въззивният съд е намерил, че решението на първата инстанция в тази част - относно иска по договор № 100-2092/28.06.2017г., следва да бъде обезсилено, претенцията да се остави без разглеждане, а производството по делото - да се прекрати.

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 694 ТЗ за вземането по договор № 100-2091/28.06.2017г. въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд. Взел е предвид заключението на вещото лице, според което при съобразяване с направените плащания към 23.05.2022г. /когато по сметка на банката е постъпила сума за погасяване на вземането по този договор 235 094,24 лева/, разликата между вземанията на банката към 20.09.2022г. и намаления размер на това вземане с определение № 405/04.11.2022г. по т. д. №17/22 г., е 35 523,02 евро /69 476,99 лева/, за която сума претенцията се явява основателна. Посочил е, че след предявяване на вземанията от банката в производството по несъстоятелност по този договор е постъпило само едно плащане от влязло в сила разпределение - в размер на 235 094,24 лева, с което са погасени лихви и част от главницата /заключението на в. л./, а не в размер на посочената във въззивната жалба сума 797 919,87 лева. Съобразил е неоспореното заключение на вещото лице, прието от първата инстанция, в което е посочено кое задължение е погасено - към коя дата и с каква сума. Намерил е, че във въззивната жалба са направени само общи възражения - за нередовност на исковата молба, за неспазен ред по чл. 76 ЗЗД и т. н., поради което на тези възражения не може да се отговори. Посочил е, че с допълнителната искова молба пред първоинстанционния съд банката е уточнила, че претенцията й е за: вземания в размер от 35 488,87 евро по ДК № 100-2091 от 28.06.2017г. и 276 093,84 евро по ДК № 100-2092 от 28.06.2017г., ведно със законната лихва върху отделните вземания считано от 18.03.2022г. до датата на окончателното им плащане, но първоинстанционният съд не е взел предвид това уточнение, същото не е отразено нито в доклада по делото, по който страните не са възразили, нито в постановеният съдебен акт, в който първата инстанция се е произнесла по посочените в основната искова молба размери на претендираните суми. Изтъкнал е, че във въззивните жалби на страните също не са направени възражения в тази насока, поради което е приел, че това уточнение на иска /посочено от страната като намаление на претенциите по двата договора за кредит/ - не е поддържано от страната и не е прието от съда.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая по въпроса за предпоставките за допустимост на предявен положителен установителен иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ е формираната постоянна практика на ВКС, обективирана в определение № 706 от 23.07.2012г. по ч. т.дело № 453/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 44 от 25.05.2017г. по т. д. № 407/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.. Съгласно така формираната практика предпоставките за допустимост на този иск е вземането на кредитора, възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност, да е предявено в срока по чл. 685 и чл. 688 ТЗ, по отношение на вземането е да е направено възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ в 7-дневен срок от обявяване на списъците в регистъра и искът да е предявен в 14-дневен преклузивен срок от обявяване на определението по чл. 692 ТЗ в ТР на РЮЛНЦ, с което е разгледано възражението. Според чл. 685, ал. 2 вр. чл. 686, ал. 1, т. 2 ТЗ предявяването трябва да има определено съдържание – индивдуализиране на кредитора, основание на вземането, размер на вземането, реални обезпечения или право на задържане. Допустимостта на положителния установителен иск на кредитора по чл. 694 ТЗ е обусловена от съществуването на възможност той да може да упражни права в производството по несъстоятелност, каквато не би била налице, ако вземането не е предявено в предвидения срок. С оглед на това допустимостта на иска по чл. 694 ТЗ предпоставя пълна идентичност между предявеното в производството по несъстоятелност вземане и вземането, за чието установяване е инициирано исковото производството по чл. 694 ТЗ. При наличие на ясна правна норма и отсъствие на неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъврменяване, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдържащите се във въпроса твърдения за осъществени факти, специфични за спора по настоящото дело, не обуславят различен отговор на въпроса относно предпоставките за допустимост на предявен положителен установителен иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ с оглед ясните разпоредби на чл. 685, чл. 688 и чл. 694 ТЗ и формираната по тях непротиворечива съдебна практика.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 09.04.2024г. по в. т.д. № 244/2023г. на Апелативен съд В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: