ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3573

гр. София 08.07.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 16.10.2024 (шестнадесети октомври април две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2318 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 36 842/29.03.2024 година, подадена от Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място], против решение № 1442/12.03.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Б, състав, постановено по гр. д. № 4077/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 701/16.01.2023 година на Софийския районен съд, 66-ти състав, постановено по гр. д. № 72 090/2021 година с което Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] е осъдена, на основание чл. 238, ал. 1 от ЗМВР, да заплати на Н. П. Д. сумата от 11 640.00 лева, представляваща обезщетение за трудова злополука, настъпила на 15.06.2020 година, при която Д. е получил средна телесна повреда, както и сумата от 1778.32 лема, представляваща законната лихва за забава върху главницата, за периода от 15.06.2020 година до 16.12.2021 година.

В подадената от Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Н. П. Д. против Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] иск с правно основание чл. 238, ал. 1 от ЗМВР да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Н. П. Д. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 22.03.2024 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 36 842/29.03.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е приел, че исковата претенция се основавала на разпоредбата на чл. 238, ал. 1 от ЗМВР, съгласно която на служителите на МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплащало обезщетение в размер на десет месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и шест месечни възнаграждения при средна телесна повреда. Основателността на предявения иск предпоставяла наличието на служебно правоотношение между страните, по което ищецът да бил държавен служител в МВР, да бил получил телесна повреда (средна или тежка) по повод изпълнение на служебните му задължения и да била налице причинна връзка между получената телесна повреда и извършените действия или бездействие, свързани с изпълнение на длъжността, която заемал. С оглед твърденията на страните и представените писмени доказателства, по делото било безспорно, че към 15.06.2020 година Н. П. Д. бил служител по служебно правоотношение в Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] на длъжност старши експерт „Логистика“, като на посочената дата бил претърпял трудова злополука на работното си място, вследствие на която получил средна телесна повреда. Спорно оставало обстоятелството дали по отношение на служебното правоотношение с Д. била приложима разпоредбата на чл. 238 от ЗМВР, съответно дали Н. П. Д. имал право да търси обезщетение за претърпените вреди от трудова злополука по специалния ред на ЗМВР, а не по реда на ЗДСл. Въззивният съдебен състав намирал, че възраженията на Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] за неприложимост на разпоредбата на чл. 238 от ЗМВР по отношение на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР били несъстоятелни. В съдебната практика не били налице колебания по тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл. 142 и чл. 238 от ЗМВР. Съгласно чл. 142, ал. 2, със ЗМВР се уреждал статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1, а именно-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, а в разпоредбата на чл. 238 ЗМВР бил предвиден специален ред за обезщетение на „служителите на МВР“ при претърпени телесни повреди при или по повод изпълнение на служебните им задължения. Кръгът на последните бил очертан в разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ЗМВР и обхващал както вече посочената категория лица, така и държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от закона, какъвто бил ищецът Н. П. Д. към датата на настъпване на трудовата му злополука, както и лицата, работещи по трудово правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Разпоредбите на закона били ясни, не били в противоречие една с друга, нито с разпоредбите на други закони, поради което не била налице необходимост от тълкуването им. В този смисъл било и определение № 476/09.06.2022 година, постановено по гр. д. № 4842/2021 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о. В подкрепа на този извод били и последните законодателни промени в разпоредбата на чл. 142 от ЗМВР, обнародвани в ДВ, бр. 19/05.03.2024 година. Нормата на ал. 4 на чл. 142 от ЗМВР регламентирала статута на държавните служители по ал. 1, т. 2 от закона, по отношение на които по правило се прилагал ЗДСл, но с редица законодателни изменения в последните години било разширено приложното поле на множество разпоредби от ЗМВР, които следвало да се прилагат и по отношение на тези служебни правоотношения. С последните изменения изрично било посочено, че нормата на чл. 238 от ЗМВР намира приложение и за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от закона, като в мотивите към Законопроекта за изменение и допълнение на ЗМВР (включен в общ Законопроект за изменение и допълнение на ЗМВР, постъпил в НС на 05.05.2023 година) било посочено, че поради липсата на изрична законова регламентация и неправилно тълкуване на правните норми в противоречие със съдебната практика, органите на МВР отказвали изплащане на обезщетения за вреди от трудови злополуки на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, което било дискриминационно по отношение на тези категории лица. Видно било, че волята на законодателя изначално била да не дели различните категории служители по ЗМВР в правото им да получат обезщетения за вреди от трудова злополука по този закон, като практическият проблем при изплащането им бил разрешен посредством изричното конкретизиране на приложното поле на нормата по отношение и на държавните служители по т. 2 на посочената разпоредба. С оглед на това, по делото се установявали всички елементи от фактическия състав на претендираното вземане за обезщетение за вреди от трудова злополука по реда на ЗМВР. Между страните не се спорело, че възнаграждението на Н. П. Д. към датата на злополуката било в размер на 1940.00 лева, т. е. дължимият размер на обезщетението като сбор от шест възнаграждения бил 11 640.00 лева, поради което главният иск се явявал изцяло основателен. Като бил достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционния съд бил постановил правилно съдебно решение, което следвало да бъде потвърдено. Във въззивната жалба не били изложени конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение по отношение на размера на присъдените суми или дължимостта на акцесорното вземане за мораторна лихва, поради което въззивният съд не дължал излагане на мотиви по същество за правилността на акта в тази част, а следвало да го потвърди изцяло.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това по какъв ред се изплаща обезщетение за претърпяна трудова злополука от държавен служител в МВР със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Този въпрос е свързан пряко с това приложима ли е разпоредбата на чл. 238, ал. 1 от ЗМВР по отношение на служителите на МВР с посочения статут. Това следва от установената съдебна практика, намерила израз в определение № 829/01.02.2020 година, постановено по гр. д. № 2673/2020 година, определение № 118/18.02.2021 година, постановено по гр. д. № 2678/2020 година и определение № 50 693/04.10.2022 година, постановено по гр. д. № 1405/2022 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., че заплащането на обезщетение по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР не ограничава служителите със статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 от закона да търсят обезщетение и по реда на чл. 78 от ЗДСл, както и тези със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2. Спорен е въпросът дали на последните се дължи обезщетение по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР. Във връзка с това, както е посочено в цитираното от въззивната инстанция определение № 476/09.06.2022 година, постановено по гр. д. № 4842/2021 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о. в съдебната практика не са налице колебания по тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл. 142 и чл. 238 от ЗМВР. Съгласно чл. 142, ал. 2 със ЗМВР се урежда статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1, а именно-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, а в разпоредбата на чл. 238 от него е предвиден специален ред за обезщетение на „служителите на МВР“ при претърпени телесни повреди при или по повод изпълнение на служебните им задължения. Кръгът на последните е очертан в разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ЗМВР и обхваща както вече посочената категория лица, така и държавните служители (чл. 142, ал. 1, т. 2), какъвто е бил Н. П. Д. към датата на настъпване на трудовата му злополука, и лицата, работещи по трудово правоотношение (чл. 142, ал. 1, т. 3 от ЗМВР). Разпоредбите на закона са ясни, не са в противоречие една с друга, нито с разпоредбите на други закони, поради което не е налице необходимост от тълкуването им. За да обоснове приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с касационната жалба и изложението към нея Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място] представя решение № 6551/23.10.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 7342/2018 година. В същото обаче е разгледана различна хипотеза, а именно дали в случая се е прилагал § 79 от ПЗРЗИДЗМВР, обнародван в ДВ бл. 81/14.10.2016 година и спорът е разрешен с оглед на това. Не е бил разрешаван обаче въпроса дали след това изменение на служителите на МВР със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се дължи обезщетение по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР след посоченото изменение на закона. Освен това е представено и решение № 591/24.03.2021 година на Окръжен съд Варна, ІІ състав, постановено по гр. д. № 184/2021 година. С него е прието, че за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е неприложима разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР за осигуряване на храна или левовата и равностойност. Затова решението не разглежда разпоредбата на чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР във връзка с чл. 238, ал. 1 от същия закон и не може да обоснове противоречива практика на съдилищата във връзка с обжалваното решение. При това към настоящия момент е налице ТР № 1/27.11.2024 година, постановено по тълк. № 1/2024 година на ОСГК на ВКС, с което въпросът предмет на решението на Окръжен съд Варна е разрешен със задължителна сила в смисъл обратен на приетото във въззивното решение. Предвид на това не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наред с това не са изложени обстоятелства обосноваващи приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК и не са представени доказателства във връзка с него.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1442/12.03.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Б, състав, постановено по гр. д. № 4077/2023 година., по подадената против него от Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място], касационна жалба с вх. № 36 842/29.03.2024 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1442/12.03.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Б, състав, постановено по гр. д. № 4077/2023 година..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.