ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2175

[населено място], 10.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П.

ЧЛЕНОВЕ: Д. Д.

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 411 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу въззивно решение № 412/18.11.2024 г. по в. т. д. № 200/2024 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 5/19.01.2024 г. по т. д. № 58/2022 г. на Окръжен съд Смолян касаторът е осъден да заплати Ю. З. М. сумата от 8 000 лева – представляваща наследствената му 1/3 част от обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от наследодателя му Х. Б. М. вследствие на ПТП, настъпило на 09.12.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.01.2019 г. до окончателното й изплащане.

В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Допустим ли е съдебен иск от наследник срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /респ. срещу Гаранционен фонд/ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от неговия наследодател, в случаите, в които този иск не е бил предявен пред съд приживе от увреденото лице, но последното е провело рекламационната процедура по чл. 380 КЗ към застрахователя /респ. по чл. 558, ал. 3 КЗ към Гаранционен фонд/, която е въведена като процесуална предпоставка за отнасяне претенцията пред съда съгласно чл. 498, ал. 3 КЗ, /респ. чл. 558, ал. 5 КЗ/?“

2.„Какъв е приложимият давностен срок по отношение претенцията за лихва за забава върху присъдено обезщетение за вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на делинквента и въведено от застрахователя възражение за погасяване на акцесорната претенция по давност?“

По поставения първи въпрос се твърди наличие на противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 96/08.02.2021 г. по т. д. № 1970/2019 г. на I т. о. По въпрос втори касаторът счита, че въззивният съд се е отклонил от възприетото в решение № 95/26.06.2014 по т. д. № 3060/2013 г., решение № 96/18.07.2011 г. по т. д. № 610/2010 г., решение № 67/24.06.2011 г. по т. д. № 323/2010 г., решение № 72/30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г. – всички, постановени от ВКС. Изложени са съображения, че е налице противоречива практика на касационната инстанция по въпроса за допустимостта на иск с правно основание чл. 432 КЗ от наследник на починало увредено лице в хода на неприключило производство по чл. 380 КЗ, обуславяща допустимост на касационния контрол поради значението на въпроса за точното прилагане на закона и развитие на правото.

С касационната жалба се оспорва допустимостта на въззивното решение поради липса на процесуалноправна и материалноправна легитимация на ищеца да предяви иск за претърпените от неговия наследодател неимуществени вреди с доводи за строго личния характер на правото на обезщетение за неимуществените вреди, което в случая не е предявено пред съда преди смъртта на правоимащия. По същество касаторът заявява становище за неправилно приложение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Твърди необосновано занижаване на определения обем на съпричиняване с оглед събраните по делото доказателства, обосноваващи според него поне 50% принос на увредения за настъпване на вредите поради поведение, квалифицирано като самонадеяно, арогантно и незачитащо базови правила на безопасно движение. Оспорва и определения размер на обезщетението за неимуществени вреди като завишен. Навежда оплакване за несъобразено от въззивния състав възражение за изтекла давност. При изтъкнатите доводи в касационна жалба формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, а в условията на евентуалност – отменено. Претендира присъждане на разноски.

От ответника по касация Ю. З. М. е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Като относим към решаващите изводи на въззивния съд се определя формулираният от касатора въпрос, но се заявява теза, че същият е изцяло решен в съответствие с практиката на ВКС. Излагат се съображения, базирани на паралел между отменения и действащ КЗ, и се прави извод за неотносимост на соченото от касатора решение, обосноваващо допълнителния селективен критерий. Отхвърлят се като неоснователни твърденията на касатора за несвоевременно заявяване на претенцията от името на неговия наследодател с позоваване на действащата нормативна уредба, предпоставяща допустимост на иска от изпълнение на задължението увреденото лице да потърси обезщетение първо от застрахователя. Претендира се присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от Ю. З. М. срещу „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД искова молба, обективираща претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане за заплащане на обезщетение поради претърпени неимуществени вреди от баща му Х. Б. М., починал на 11.03.2019 г. вследствие на ПТП, реализирано на 09.12.2018 г. в [населено място] от водач на лек автомобил, чиято гражданска отговорност е била застрахована по задължителна застраховка на автомобилистите в ответното дружество.

С първоинстанционното решение искът е отхвърлен за разликата над 4 000 лева до претендираните 25 000 лева. С обжалваното в настоящото производство въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е присъдено допълнително обезщетение от още 4 000 лева /или общо 8 000 лева/ за неимуществени вреди, претърпени от пострадалия Х. М.. Доводите за недопустимост на предявения от Ю. М. /наследник на увредения/ иск за обезщетение на неимуществени вреди са счетени за неоснователни поради безспорно доказване по делото, че преди смъртта си наследодателят на ищеца е предявил пред застрахователя претенция за сумата от 100 000 лева. Съдът е приел, че с предявяване на извънсъдебната застрахователна претенция пострадалият е манифестирал личната си парична оценка на търпените от него болки и страдания и осъзнато е потърсил репариране на същите. Доколкото се касае за имуществено право, което е наследимо, наличието на отказ по застрахователната претенция обуславя правото на иск по чл. 432 КЗ за наследниците на починалия в хода на гаранционното производство пострадал. Обосновал е с вида и характера на търпените от Х. М. травматични увреждания, възрастта му, протичането на възстановителния период и отражението на физическите травми върху психическото му състояние, икономическите условия в страната към датата на ПТП – месец декември 2018 година, както и нормативно определените лимити на отговорност на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 30 000 лева. Същият е редуцирал с 20% поради доказано съпричиняване - предприето от пострадалия в нарушение на правилата на чл. 113, ал. 1 и т. 4 ЗДвП пресичане на пътното платно. Така формираната крайна сума от 24 000 лева е разделил съобразно квотите в наследствената маса, съответно е приел за основателен иска до размер на 8 000 лева. Искът за лихви е уважил за период от датата на предявяване на застрахователната претенция с довод, изведен от нормите на чл. 429, ал. 3 КЗ, вр. чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ.

Не са налице твърдените от касатора основания за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. При липса на конкретно формулиран въпрос или непосочване на хипотеза по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт, а в производството по селекция тази преценка не може да бъде осъществена.

По отношение на първия въпрос е налице характеристиката да е обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд, поради което следва да се разгледа допълнително поддържаната от касатора предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С цитирания съдебен акт – решение № 96/08.02.2021 г. по т. д. № 1970/2019 г. на ВКС – е прието, че иск срещу Гаранционния фонд, предявен от наследник на лице, което приживе е заявило претенция по специалния ред на чл. 288, ал. 9 и 11 КЗ /отм./ и е получило отказ от Гаранционен фонд, след което е починало, се явява процесуално недопустим. За обосноваване на този резултат касационният състав е подчертал функцията на Гаранционния фонд като носител на законово задължение да покрива вреди в изрично определените в КЗ случаи, в които реално липсва застрахователна закрила. От изведеното тълкуване на закона е възприето, че Фондът нито е търговец, нито е застраховател, още по-малко делинквент, не е и граждански отговорно лице, което означава, че Фондът не отговаря за чуждо задължение – конкретно на делинквента. Настоящата хипотеза на пряк иск срещу застраховател е различна. Както е посочено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълкувателно дело № 1/2014 г. на ВКС, ОСТК, макар, че решението по деликтния иск срещу застрахования няма сила на пресъдено нещо спрямо застрахователя на гражданската му отговорност, то, когато обхватът и размерът на вредите са едни и същи, те имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение. Въпреки че отговорността на застрахователя и тази на делинквента произтичат от различни правоотношения, същите са функционално свързани, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие. При формулиране на въпроса касаторът не е съобразил дадените в цитирания от него съдебен акт разграничения във функцията на Фонда, от една страна, и на застрахователното дружество, чиято отговорност е функционално обвързана от тази на делинквента, поради което според отменената уредба застрахователят изпада в забава от датата на деликта. Следва да се добави и съображението, че нормативните промени в областта на застрахователното право, израз на законодателната концепция за доброволно уреждане на споровете между застраховател и пострадал, предвиждат развитието на особено рекламационно производство, което се явява предпоставка за допустимост на исковото производство. Постановеното от състава на ВКС решение, на което се позовава касаторът, е по иск, предявен по реда на отменения КЗ и срещу субект, различен от застраховател. В настоящата хипотеза е предявен пряк иск срещу застраховател по действащия КЗ, поради което цитираната практика не може да послужи като основание за селектиране на обжалваното въззивно решение.

Вторият въпрос също не обосновава довод за допускане до касационно обжалване, доколкото липсва същностната му характеристика да е обусловил решаващите мотиви на въззивната инстанция. Това е така, тъй като възражението за погасяване на претенцията за лихва поради изтекъл давностен срок, не е поддържано от застрахователя във въззивното производство. Отделно, материалното застрахователно правоотношение по т. д. № 610/2010 г. се е развило по отменените разпоредби от ТЗ /конкретно - чл. 392 ТЗ /отм./, а по т. д. № 323/2010 г. – по отменения КЗ, като съпоставката между нормите на чл. 223, ал. 2, изр. 2 КЗ /отм./ и действащата разпоредба на чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ разкриват значителни разлики, обуславящи неотносимостта на цитираната съдебна практика.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

Процесуалният представител на ответницата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Искането следва да бъде уважено за размер от 960 лева с вкл. ДДС.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА решение № 412/18.11.2024 г. по в. т. д. № 200/2024 г. на Апелативен съд Пловдив.

ОСЪЖДА на основание чл. 81 ГПК „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на адв. Р. М. – САК сума в размер на 960 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.