ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3861

София, 29.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

М. Д.

разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 2231/2024 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. В. С чрез нейния пълномощник адв. Хр. Т., срещу въззивно решение № 1426 от 12.03.2024 г. по в. гр. д. № 7279/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че с доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд не е указал на страните кои права и кои обстоятелства се признават и не се нуждаят от доказване, и съответно – кои правнорелентни факти подлежат на доказване, като не е и разпределил доказателствената тежест между страните. Поради това счита, че с отказа си да допусне събиране на посочените във въззивната жалба доказателства въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа също, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в резултат на което е достигнал до необоснован извод, че фактическата раздяла между страните е настъпила в периода от 2006 г. до 2011 г. В нарушение на материалния закон и указанията, дадени в ТР № 35 от 14.06.1971 г. и ППВС № 5/72 г. е приел, че фактическата раздяла води до липса на съвместен принос в придобиването на процесните имоти.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Трайната фактическа раздяла между страните може ли да опровергае презумпцията за съвместен принос или е необходимо да се установи и липсата на принос на другия съпруг. 2. Към кой момент следва да се отчита липсата на принос на другия съпруг. 3. При условие, че във въззивната жалба е направен довод за непълнота и неточност на доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да го обсъди в решението си, съответно - да даде указания на страните и възможност да предприемат процесуални действия по посочване на относимите за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя и въпросът може ли да се приеме, че трайната фактическа раздяла оборва презумпцията за съвместен принос или е необходимо да се установи липсата на принос във всеки конкретен случай.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. Ф. В. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване.

В същия смисъл е и становището на ответника по касация Н. Ф. Б..

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 20028928 от 11.04.2022 г. по гр. д. № 46689/2020 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. В. С. против Н. Ф. Б. и И. Ф. В. иск за делба на следните недвижими имоти: 1/ апартамент № ***, находящ се в жилищна сграда, разположен на първи и втори подпокривен етаж на кота +20.12, със застроена площ 106.85 кв. м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***; 2/ гараж № *** със застроена площ 17.96 кв. м, разположен в сутерена на сградата на кота -3.45 м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***; 3/ гараж № *** със застроена площ 18.49 кв. м, разположен на кота – 3.45 м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, всички с административен адрес [населено място], [улица], заедно с 3. 064 % идеални части от ПИ с идентификатор № ***.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че процесните имоти са придобити през 2016 и 2017 г. от ответниците Н. Б. и И. В.. Към момента на придобиването им ищцата И. С. и ответникът Н. Б. са били в трайна фактическа раздяла, и ищцата И. С. не е допринесла за придобиването им с пари, труд, работа в домакинството и/ или отглеждане на деца. Поради това между ищцата и ответникът Б. не е възникнала съпружеска имуществена общност на основание чл. 21, ал. 1 СК.

По делото е установено и не е било спорно между страните, че ищцата И. В. С. и Н. Ф. Б. са сключили граждански брак на 07.12. 1990 г. Бракът им е прекратен с решение по гражданско дело № 38676/2018 г. на С. Р. съд, влязло в сила на 25.03.2019 г.

С нотариален акт № 80, т.І, дело № 68/2016 г. ответниците Н. Ф. Б. и И. Ф. В. са придобили възмездно при равни квоти право на строеж върху посочените в исковата молба апартамент и 2 гаража. С нотариален акт № 90, т.І, дело № 69/2017 г. на Н. Б. и И. В. са прехвърлени 3.064 % ид. части от УПИ *** и ***от кв. ***г, нов кв. ***а по регулационния план на [населено място], м. “Л. ***“, съставляващ имот с идентификатор ***по КККР, които идеални части са съответни на собствените на приобретателите имоти в жилищната сграда - апартамент № ***и гаражи №№ *** и ***.

С отговора на исковата молба ответникът Н. Б. е направил възражение за липса на принос на ищцата в придобиване на процесните имоти. Твърдял е, че от 2006 г. са прекъснали всякакви физически, икономически и духовни връзки, и всеки от тях е продължил живота си, като той е създал ново семейства с ответницата И. В., с която имат общ син. Досежно началния момент на фактическата раздяла се е позовал на подадената от И. С. на 12.06.2018 г. искова молба за развод. Ангажирал е и гласни доказателства.

С отговора на исковата молба искът за делба е оспорен и от ответницата И. В. с възражението, че имотите за закупени много след фактическата раздяла на ищцата и ответника Б. без никакъв принос на ищцата.

След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че фактическата раздяла между ищцата И. С. и ответника Н. Б. е настъпила между 2006 г. и 2011 г. При формиране на този извод е взел предвид твърденията на ищцата И. С., изложени в подадената от нея на 12.06.2018 г. искова молба за развод, в която тя е посочила, че след установяването им в Р. Б. през 2005 г. отношенията й с ответника се влошили; че продължили да ползват и двамата семейното жилище в [населено място], но всеки от тях е водил самостоятелен живот с отделно домакинство; че когато ищцата била в жилището, ответникът го напускал и отивал при приятелката си; че от 2010 г. са във фактическа раздяла; че бракът им бил формален и изчерпан от своето съдържание. Аргумент в подкрепа на извода си е извел и от представеното по делото удостоверение за раждане на детето Ф. Н. Б. на 05.10.2011 г., в който ответниците Б. и В. са посочени като негови родители. Позовал се е и на показанията на разпитания по делото свидетел В., който е заявил пред съда, че от 2009 г. ответникът не бил в добри отношения с ищцата, а след 2010 г. е преустановил окончателно комуникацията с нея, като се преместил да живее при ответницата И. В., от която има син. В обобщение въззивният съд е направил извод, че след 2011 г. е била окончателно преустановена всякаква физическа, емоционална и финансова връзка между съпрузите И. С. и Н. Б., и ищцата няма принос в придобитото по време на трайната фактическа раздяла имущество, предмет на делото.

При тези мотиви настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение по въпроса дали трайната фактическа раздяла между страните може да опровергае презумпцията за съвместен принос или е необходимо да се установи и липсата на принос на другия съпруг. Не се установява този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната или с казулната практиката на ВКС. Според разясненията, дадени с ТР № 35/1971 г. на ОСГК, разпоредбата на чл. 13, ал. 1 СК/ отм./, съгласно която недвижимите и движимите вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, има предвид браковете, характеризиращи се със съвместно живеене на двамата съпрузи и полагането на съвместни усилия за осигуряване благополучието на семейството. Продължителната фактическа раздяла на съпрузите се характеризира с прекъсването на физическата, духовна и икономическа връзка между тях, в резултат на което е изключена всякаква възможност за придобитите имущества от някой от съпрузите другият съпруг да има принос. Ето защо при дълга фактическа раздяла между съпрузите, макар и да се включва в рамките на началния и краен срок на понятието през време на брака, не може да се приеме, че има нормален брак между съпрузите, че придобитите от тях имущества са резултат на съвместните им усилия. При съобразяване на тези разяснения, Върховният касационен съд в своята практика приема, че имуществата, придобити от единия от съпрузите през време на трайна фактическа раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите, е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност. В случая въззивният съд е обосновал извод, основан на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, че към момента на придобиване на процесните недвижими имоти жалбоподателката И. С. и ответникът Н. Б. са били в продължителна и трайна фактическа раздяла, настъпила най - късно през 2011 г., която е довела до прекъсване на всякакви икономически и духовни връзки между тях. Съдът не е приел, както се поддържа от жалбоподателката, че фактическата раздяла автоматично изключва приноса й за придобиване на процесните имоти, а е изложил конкретните обстоятелства, установени по делото, съставляващи проявление на липсата на общ семеен живот и покриващи съдържанието на понятието „продължителна фактическа раздяла“, както е дефинирано в ТР № 35/1971 г. на ОСГК.

Наличието на задължителна практика на ВКС по поставения въпрос, доколкото не се твърди да е неправилна и да се нуждае от промяна, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса към кой момент следва да се отчита липсата на принос на другия съпруг за придобиване на имуществото. В ППВС № 5/1972 г., на което се позовава жалбоподателката, е прието, че определящо значение за възникване на съпружеската имуществена общност има моментът, в който юридически става придобиването на правото на собственост съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Въззивното решение съответства на това принципно разрешение. По настоящото дело е установено, че през 2016 г. ответниците Н. Б. и И. В. са придобили възмездно право на строеж за процесните обекти. В хипотезата на учредено вещно право на строеж правото на собственост се придобива с факта на изграждане на обектите до степен „груб строеж“/ чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ/. По делото не е установено кога е завършен грубият строеж на сградата, в която са разположени спорните обекти, но във всички случаи това е станало след 2016 г., т. е. значително след настъпилата между страните трайна фактическа раздяла, която изключва възможността жалбоподателката да е допринесла пряко или косвено за придобиването им.

Третият въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение, се поставя във връзка с доводите на жалбоподателката, че докладът, извършен от първата инстанция е непълен - съдът не е указал подлежащите на доказване факти и не е разпределил доказателствената тежест между страните, като оплакване в този смисъл е било направено с въззивната жалба, поради което въззивният съд е следвало да даде указания на страните да посочат относими към спора доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция. Във връзка с твърдяното противоречие по този въпрос с разясненията, дадени в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, настоящият състав съобрази следното: Предявеният от И. С. иск за делба на процесните недвижими имоти се основава на обстоятелството, че същите са придобити на името на ответниците по време на брака на ищцата с ответника Н. Б., и следователно върху 1/2 ид. част от тях е възникнала съпружеска имуществена общност.

Съгласно чл. 21, ал. 1 СК, имотите и вещите, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Съвместният принос на съпрузите се предполага до доказване на противното - чл. 21, ал. 3 СК. Доказателствената тежест за оборване на тази презумпция лежи върху съпруга, който твърди липса на принос на другия съпруг.

С отговора на исковата молба ответникът Н. Б. е направил възражение за липса на принос на ищцата за придобиване на имотите. Навел е твърдения, че от 2006 г. са във фактическа раздяла, прекъснали са всякакви икономически, физически и духовни връзки и всеки от тях води собствен живот, а той има ново семейство с ответницата И. В. и общ син. При тези твърдения и с оглед установената в закона презумпция за съвместен принос, която размества доказателствената тежест, с доклада по делото първоинстанционният съд е възложил на ответника, макар и не съвсем прецизно, да докаже, че в придобиването на имота е вложено единствено негово лично имущество и единствено негов личен принос. Ищцата се ползва от презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК, а в чл. 154, ал. 2 ГПК е установено правилото, че не се нуждаят от доказване факти, за които съществува установено от закона предположение. Поради това липсата в доклада на указания до ищцата да докаже принос по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК в придобиване на процесното имущество, респ. че не носи доказателствената тежест за установяването му, не представлява пропуск или непълнота на доклада, които да предпоставят даване на указания от въззивния съд до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и допускането на нови доказателства за пръв път във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. С оглед това не може да се приеме, че в случая въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителните указания, дадени в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, поради което и по поставения процесуалноправен въпрос не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1426 от 12.03.2024 г. по в. гр. д. № 7279/2022 г. на Софийски градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: