ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2029

София, 20.04.2026 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М.

Емилия Донкова

като разгледа докладваното от съдия В. М. гр. д. № 2783 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 237 от 06.03.2025г. по гр. д. № 2230/2024г. на Варненски окръжен съд. С него е потвърдено решение от 14.06.2024г. по гр. д. № 14406/2022г. на Варненски районен съд, с което е прието за установено в отношенията между М. Д. и И. К. М., че ответникът не е носител на пожизнено право на ползване върху апартамент № 50, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], блок № *, вх. *, ет. *, с площ от 62,17 кв. м., ведно с избено помещение и 1.7406 ид. ч. от общите части, учредено с нотариален акт № 28, том II, рег. № 4103, дело 228/2007г., поради погасяването му по давност, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС. Със същото решение е отхвърлен предявеният от ответника насрещен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ищцата да му заплати сумата от 10 500 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на същия имот за периода от 12.09.2017г. до 12.09.2022г.

Касационната жалба е подадена от И. К. М. чрез адв. А.. Твърди се, че решението е неправилно. За обосноваване достъпа до касационно обжалване сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1/Какво се включва в съдържанието на законовия термин „упражняване“ правото на ползване и дали в това съдържание се разбира единствено живеене в жилището? По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ІІ г. о. и Решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г. на ІІ г. о.; 2/ Следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, да изложи и собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? По този въпрос се сочи противоречие с Решение № 35 от 13.07.2021г. по гр. д. № 1783/2020г. на І г. о.; 3/Кои са предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД и включва ли се в тях наличието на валидно право на ползване, за да възникне правото на обезщетение по чл. 59 ЗЗД? По този въпрос се сочи противоречие с ППВС № 1/79г., Решение № 251 от 04.04.2017 г. по т. д. № 1023/2015 г. на ІІ т. о., Решение № 190 от 12.12.2017г. по т. д. № 512/2017г. на І г. о., Решение № 69 от 04.03.2010г. по гр. д. № 159/2009г. на ІII г. о. и Решение № 347 от 02.12.2011г. по гр. д. № 30/2011г. на ІІ г. о.; евентуално се твърди и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос.

Ответницата по касационната жалба М. Д., чрез адв. К. поддържа в писмения си отговор, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по установителен иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗС за установяване, че право на ползване върху недвижим имот е погасено поради неупражняването му, както и по насрещен иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване. Безспорно е установено, че ищцата е собственик на апартамент в [населено място] по договор за дарение от родителите си И. К. М. и Х. М. Д., сключен 2007г., като в полза на последните е учредено пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота. Поддържаната от ищцата теза е, че ответникът, неин баща, се е изнесъл от жилището през 2007г. след развода с майка й и никога не го е ползвал, включително не е държал свои вещи, до септември 2022г. когато сменил патрона на входната врата. Ищцата и майка й живеят постоянно в А., но се прибират регулярно в жилището. Счита, че правото на ползване е погасено поради неупражняването му в периода от 05.04.2007г. до 12.09.2022г.

Ответникът оспорва иска с твърдение, че не е живял в жилището, но го е ползвал като е държал там свои вещи, инструменти, правил е ремонти, събирал се е с приятели. Имал ключ от апартамента, но през септември 2022г. установил, че не може да влезе и се наложило да разбие вратата. Предявил е насрещен иск аз заплащане на обезщетение за лишаване от ползване за периода от 12.09.2017г. до 12.09.2022г.

Въззивната инстанция е споделила мотивите на районния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратила към тях. Произнесла се е по направените с въззивната жалба възражения, главното от които касае обема на правото на ползване и по-конкретно дали фактическото ползване на имота включва само живеенето в него или такова е и съхранението на вещи в апартамента и мазата. Позовавайки се на практиката на Върховния касационен съд и установената по делото фактическа обстановка, съдът е приел, че доколкото се касае за жилище - апартамент, то фактическото ползване на имота, покриващо понятието право на ползване върху същия, означава ползването му по предназначение, т. е. за жилищни нужди. Приел е, че няма спор, че имотът не е използван от ответника за живеене. Посочил е, че наличието на ключ от него не означава ползване, както и че не достатъчно ответникът да е ползвал мазето за съхранение на вещи. В обобщение е приел, че ответникът не е упражнявал правото си на ползване в продължение на 5 години, считано от 2007г. когато бракът му с Х. М. е прекратен с развод и родителските права върху ищцата М. М. са предоставени на майката, както и ползването на семейното жилище - процесния имот. Поради това правото на ползване е погасено с изтичане на петгодишен давностен срок, т. е. през 2012г. По насрещния иск е приел, че вследствие погасяването на правото на ползване, не е дължимо обезщетение за лишаване от правото на ползване.

При преценка на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, приема следното:

Липсват предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените от касатора правни въпроси. Съображенията са следните:

По първия поставен въпрос е налице установена практика, включително и цитираната от касатора, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. В този смисъл са: Решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на II г. о., Решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 20/2011г. на II г. о. Когато имотът е жилище (апартамент), то ползване по предназначение означава да се живее в него - Решение № 372 от 26.10.2012г. по гр. д. №336/2012г. на І г. о. Така че, упражняването на правото на ползване в процесния случай трябва да включва фактическо обитаване на апартамента. По делото е безспорно установено, че имотът не е използван от касатора за живеене, което основно е мотивирало съда да приеме неупражняване на правото на ползване. В горепосоченото решение по гр. д. № 5426/2014г. на ІІ г. о. наред с живеенето в жилището се визира и „всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.“. В случая такова ползване от страна на ответника по иска не е надлежно доказано.

По втория въпрос, касаещ пределите на въззивната проверка и задълженията на въззивния съд, се твърди, че съдът е неглижирал задължението си да отговори на изложените във въззивната жалба доводи и да обоснове правните си изводи, излагайки самостоятелни мотиви, като се е задоволил единствено да препрати към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Тези оплаквания не съответстват на действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение. Съдът е извършил препращане към установеното и приетото от първата инстанция, но същевременно е изложил свои съображения по поддържаните доводи и възражения. Вярно е, че въззивното решение не съдържа конкретно обсъждане на събраните свидетелки показания и разграничаване на кои от тях се дава вяра и защо. Такова детайлно обсъждане обаче е направено в първоинстанционното решение, включително като показанията са съпоставени с писмените доказателства и е прието, че достоверни са тези, дадени от свидетелите на ищцата, а изнесеното от свидетелите на ответника Г. и Н., че той е имал ключ от жилището и многократно го ползвал, е невярно. Съдът е подложил на критична преценка твърденията на тези двама свидетели, че в жилището са извършвани ремонти на мебели и уреди след 2008г., след като е ясно, че никой не е живеел там; счел ги е за непоследователни, съдържащи логически несъответствия, включително изнесеното от свидетеля Н. за ползването на мазето за държане на гуми за колата, каквото твърдение ответникът не навежда в отговора си и което противоречи на изнесеното от свидетеля Д. (съсед на жилището), че той е ползвал мазето за складиране на гумите си. Решаващо значение при преценката си съдът е отдал на представената нотариална покана от 2015г. от ответника до ищцата, с която той заявява, че няма достъп до жилището, въпреки правото си на ползване и претендира осигуряване на ползване или заплащане на обезщетение. Предвид изложеното и доколкото с направеното препращане по чл. 272 ГПК въззивният съд е възприел горната преценка на свидетелските показания, то допускане на касационно обжалване по този въпрос не следва да се извършва.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия формулиран въпрос. Въпросът е относим към отхвърлянето на насрещния иск по чл. 59 ЗЗД, което е обусловено от уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 ЗС. След като съдът е приел, че правото на ползване е погасено към 2012г., то няма как да бъде уважена претенция за лишаване от това право за периода 2017- 2022г., следващ погасяването на правото. Противоречие с посочената практика не е налице, а по въпроса за предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД съществува изобилна практика на Върховния касационен съд, което изключва допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поради изложеното допускане на касационно обжалване следва да бъде отказано.

В полза на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2600лв., равняващи се на 1329,36 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.

ОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 237 от 06.03.2025г. по гр. д. № 2230/2024г. на Варненски окръжен съд по касационната жалба на И. К. М..

ОСЪЖДА И. К. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Д., ЕГН [ЕГН] сумата 1329,36/хиляда триста и двадесет и девет цяло и тридесет и шест стотни/ евро разноски за касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: