ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2031

гр. София, 20.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

изслуша докладваното от съдията Коледжикова гр. дело № 3469/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на С. З. С., Г. С. Я. и С. Г. Я., чрез адв. Ш. касационна жалба с вх.№ 5279 от 11.07.2025 г. срещу решение № 112 от 11.06.2025 г. на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 128/2025 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от тях против Детска градина № 12 „Ян Бибиян“, гр.Варна осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, търпени от ищците вследствие счупване на крака на Г. Я. по време на занимание в детската градина. Сочи се, че въззивното решение е недопустимо, както и неправилно като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, и е необосновано.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК поради недопустимостта на решението, както и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:

1. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?

2. Следва ли случайното събитие да представлява такова, каквото не може да бъде предвидено и/или предотвратено или да е резултат от действие на непреодолима сила?

Ответникът по касация оспорва касационната жалба в писмен отговор.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по следните съображения:

Въззивният съд е разгледал предявен от малолетния Г. С. Я. против Детска градина № 12 „Ян Бибиян“, гр.Варна осъдителен иск за заплащане на 30000 лева за обезщетяване на неимуществени вреди от болките при счупване на бедрена кост по време на занимание на 11.05.2023 г. в детската градина, която посещавал, причинено поради неизпълнение задълженията на учителката да се грижи за живота и здравето на децата в градината и де не ги оставя без надзор. Предявени са и искове от родителите на детето С. З. С. и С. Г. Я. за обезщетяване на имуществените вреди от увреждането на детето, изразяващи се в разходи за лечение и пропуснати ползи.

Ответникът оспорил предявения иск.

Въззивният съд установил, че детето Г. е пострадало при падане в ответната детска градина, която посещавал. Намерил е за недоказано твърдението в исковата молба, че децата са били оставени без надзор от учителката и че същата не е изпълнила задължението си да осигури безопасни условия и да опазва здравето на поверените й деца. Съдът приел, че падането, при което Г. получил счупване на бедрена кост, настъпило в момент, когато учителката се отдалечила няколко крачки от децата, за да вземе балон от шкафа в същата стая. Тези изводи направил след анализ на свидетелските показания през призмата на чл. 172 ГПК като взел предвид, че и двете свидетелки са служители при ответната детска градина. Като съпоставил показанията с писмените доказателства и заключението по съдебно-медицинската експертиза, направил извод, че липсват данни, които да ги опровергават, поради което им се доверил. Изложил, че графикът на дневния режим е примерен и посоченият в него интервал за провеждане на педагогическа ситуация не изключва инцидентът да се е случил именно по време на такъв урок. Изложил, че ищците не са ангажирали доказателства, че децата са били оставени без надзор. Направил извод, че увреждането на детето е вследствие на случайно събитие, което не е могло да бъде предвидено и предотвратено, това изключвало отговорността за вреди.

При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол.

На първо място следва да се посочи, че обжалваното решение е допустимо. Неоснователни са оплакванията за недопустимост, обосновани с обсъждане от въззивния съд на графика на дневния режим в детската градина, за който ответникът не бил въвел твърдения, че е примерен. Графикът е обсъден от съда като прието по делото писмено доказателство във връзка с дължимата проверка по реда на чл. 172 ГПК на показанията на свидетелите Н. и С., а обстоятелството, че е примерен е посочено и във въззивната жалба на ищците. Като е обосновал изводите си на това обстоятелство въззивният съд не е излязъл от предмета на делото, очертан от твърденията на насрещните страни по спорното право, нито е действал в отклонение на диспозитивното начало.

Първият въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по отношение на тях. Въпросът е обуславящ за изхода по всяко гражданско дело, но не е налице специалната предпоставка да е разрешен в отклонение от тази практика, а и не е обоснован с твърдения за конкретни доводи и възражения, игнорирани от въззивния съд. В случая въззивното решение е в съответствие с практиката на ВКС, според която стриктното приложение на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд.

Вторият въпрос също е разрешен в обжалваното решение, но и за него липсва специалната предпоставка да е в противоречие с практиката на ВКС, според която при непозволеното увреждане когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, нито лицето, нито възложителят на работа отговарят за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Подробни разсъждения за причинната връзка се съдържат в решение № 9 от 2.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2017 г., III г. о. Там се приема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно-следствената връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата, ако при мислено изключване на поведението на деликвента тя не би настъпила, т. е., ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата. Случайното събитие е такова събитие, което не е могло да се предвиди или е осъществено в резултат на непреодолима сила. Когато ответникът установи, че е спазил всички изисквания на закона относно изпълнението на задълженията си по опазване здравето на децата, но само и единствено поради непредвидимо и непредотвратимо събитие е настъпила вреда, той не носи отговорност за нея. Вредоносният резултат при непозволено увреждане е следствие от случайно събитие, когато е настъпил въпреки дължимото поведение.

В съответствие с посоченатото разрешение са изложените от въззивния съд мотиви, че падането на детето не е могло да бъде предотвратено, затова е направен извод за настъпване на случайно събитие.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 112 от 11.06.2025 г. на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 128/2025 г. по описа на същия съд.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.