ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3954

София, 08.08.2025 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. ч. гр. дело № 2222 по описа за 2025г. взе предвид следното:

Производството е образувано по частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез Г. Т. (инспектор – юрист), срещу определение № 581/25.02.2025г. по в. ч.гр. д. № 461/2025 г. на Апелативен съд – София.

Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалния закон. Претендира за неговата отмяна, като разноските бъдат възложени на ответниците, независимо от изхода на спора, евентуално КОНПИ да бъде освободена от заплащане на държавна такса.

Насрещните страни М. И. К. и С. Т. К., редовно уведомени, не са депозирали писмен отговор и не изразяват становище по жалбата.

Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.

В същото е направено искане за допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Вземанията, предмет на делото за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, заведено по реда на чл. 153 от ЗОНПИ, представляват ли публични държавни вземания. Твърди се, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №215/12.10.2017г. по гр. д.№432/2017г. на ВКС, ІV г. о.; 2/ При прекратено производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, следва ли КОНПИ да заплаща държавна такса. Твърди се, че определението на въззивния съд е в противоречие с определение №5285/19.11.2024г. по ч. гр. д.№3651/2024г. на ВКС; 3/ Следва ли съда да приложи чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ заради поведението на ответниците, когато твърдят в административната фаза, че са във фактическо съжителство на съпружески начала, а в съдебната фаза ангажират доказателства за липсата му? Наведен е довод, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4/ Попада ли в обхвата на задължените лица по чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ държавния орган на бюджетна издръжка – КОНПИ, при условие, че на основание чл. 153, ал. 3 от ЗОНПИ е освободена от заплащане на държавна такса още при подаване на исковата молба. Наведен е довод, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

Въззивният съд потвърдил определението на първостепенния Окръжен съд – Кюстендил, с което е оставена без уважение молбата на КОНПИ за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявени искове от КОНПИ срещу М. И. К. и С. Т. К. за отнемане на подробно описано незаконно придобито имущество. Производството било частично прекратено поради отказ от иск, а с постановеното по делото решение исковете били отхвърлени. Със същото КОНПИ била осъдена да заплати дължимата за производството държавна такса. С обжалваното определение по реда на чл. 248 от ГПК първостепенният съд отказал да измени решението в частта за разноските, като приел, че ищецът дължи държавна такса съобразно изхода на спора.

Въззивният съд посочил, че в Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (отм.) и в действащия Закон за отнемане на незаконно придобито имущество се съдържат разпоредби, според които държавната такса за разглеждане на исковете се присъжда според изхода на спора. Позовал се на формираната по приложението им съдебна практика, според която Комисията не е освободена от заплащане на такса на основание чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни. С оглед на това и правилото на чл. 154 ал. 3 ЗОНПИ, съдът направил извод, че държавна такса не се дължи при завеждане на иска, но от разпоредбите на закона не може да се направи извод, че такава изобщо не се дължи, нито че съдът е освободен от задължението да я събере в случай, че искът е неоснователен или производството е прекратено. Развил съображения, че разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ е неприложима в частта, с която производството по делото е прекратено поради отказ от исковете. По отношение на държавната такса по отхвърлените искове съдът приел, че с поведението си ответниците не са станали причина за завеждане на делото, тъй като към момента на подаване на исковата молба Комисията е разполагала с информация за фактите, обусловили неоснователността на претенциите. Отбелязал, че по отношение на М. К. искът бил отхвърлен, тъй като паричната сума, чието отнемане се иска, била собственост на трето лице, каквото възражение проверяваното лице направило още в досъдебното производство при изземване на сумата. Ответникът С. К. е посочила в подадената декларация по чл. 136 ЗОНПИ, че се е намирала във фактическо съжителство с М. К. за кратък период, съставляващ част от проверявания, което Комисията не възприела. По изложените съображения съдът потвърдил обжалваното определение по чл. 248 от ГПК.

Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване:

Касаторът е поставил въпросите: 1/ Вземанията, предмет на делото за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, заведено по реда на чл. 153 от ЗОНПИ, представляват ли публични държавни вземания; и 2/ При прекратено производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, следва ли КОНПИ да заплаща държавна такса.

Същите са свързани с дължимостта на държавна такса от КОНПИ по иска с правно основание чл. 153, ал. 1 от ЗПКОНПИ и по тях е налице формирана съдебна практика (решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г., IV г. о.; определение № 50293/27.07.2023 г. по г. д. № 1278/2022 г. на ІV г. о.). Според същата, комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. Разяснено е, че съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ, с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. В закона не се съдържат разпоредби, въз основа на които някоя от страните в производството да е освободена от заплащане на държавни такси, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на държавния бюджет според изхода на спора. При уважаване на предявените искове същата следва да бъде възложена на ответника по делото. Прието е още, че Комисията не е освободена от заплащане на такса и на основание чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни, а комисията има качеството на процесуален субституент на държавата. Решението, с което се отнема имущество не придава на това имущество статут на публична държавна собственост. Тези разяснения са дадени и при съобразяване на решение № 3/8.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, според което законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което по тези въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че решението по гр. д. № 432/2017 г. на ВКС, ІV г. о. и по гр. д.№ 4647/2021г. на ВКС ІІІ г. о. са постановени по реда на ЗОПДИППД (отм.), който не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Позоваването на съдебна практика, формирана по приложението на отменен закон, е неоснователно, тъй като тя е създадена при различна правна уредба. Обжалваното определение е постановено в производство разглеждано по реда на ЗОНПИ и както беше посочено, разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от него изрично предвижда, че с решението по същество на спора съдът следва да присъди държавната такса за разглеждане на делото в зависимост от изхода на спора – уважаването или отхвърлянето изцяло или частично на предявените искове, респективно при десезирането на съда. Посоченото в изложението определение №5285/19.11.2024 г. по ч. гр. д.№3651/2024 г. на ВКС, IV г. о. има различен предмет, доколкото производството по делото е било прекратено поради оттегляне на предявените искове и представлява изолирана практика.

Установената и посочена по-горе съдебна практика съдържа отговор и на поставения от касатора въпрос „Попада ли в обхвата на задължените лица по чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ държавния орган на бюджетна издръжка – КОНПИ, при условие, че на основание чл. 153, ал. 3 от ЗОНПИ е освободена от заплащане на държавна такса още при подаване на исковата молба“. Същата не се нуждае от осъвременяване или изменение, поради което не е налице основание за допускане на обжалването по този въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Последният поставен в изложението въпрос е: Следва ли съдът да приложи чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ заради поведението на ответниците, когато твърдят в административната фаза, че са във фактическо съжителство на съпружески начала, а в съдебната фаза ангажират доказателства за липсата му?

Този въпрос е некоректно формулиран по начин, който не предполага еднозначен отговор, тъй като приложението на правилото на чл. 156, ал. 6 от ГПК зависи от конкретните факти по делото. Същият е обусловен от несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, което не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №581/25.02.2025г. по в. ч.гр. д.№461/2025г. на Апелативен съд София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: