ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2044

Гр. София, 21.04.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №3188/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение №28/25.02.2025г. по гр. дело №20243000500483 по описа за 2024г. на Апелативен съд – В. е потвърдено решение №63/09.05.2024г., постановено по гр. д. №96/2023г. по описа на Търговищкия окръжен съд в частта му, с която е признато за установено по отношение на Национална агенция по приходите, [населено място] и „ГЛС“ ЕООД-гр.Търговище, че ищецът „П. Б. ЕАД -гр.Търговище е носител на правото на собственост върху метални 13 стелажи за 22 500 палета, 39 960 куб. м. и спринклерна инсталация-1 брой, както и контролно-спускателен клапан за спринклерна система - вода/въздух фланец DN150TY - 10 броя, находящи се в сграда с идентификатор [№] по КК на [населено място], на основание договор за покупко-продажба от 22.12.2021г., сключен с „ГЛС“ ЕООД, представляващи принадлежност към главната вещ-склада със застроена площ от 15 133 кв. м. и функционално предназначение за складова база, и предмет на принудително изпълнение по реда на ДОПК по изп. д. №221166168/2022г. на осн. чл. 269, ал. 1 от ДОПК; и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца „П. Б. ЕАД-гр.Търговище направените по делото разноски в размер на 201 104.95 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. Ответниците „ГЛС“ ЕООД - [населено място], ЕИК[ЕИК] и Национална агенция по приходите - [населено място] са осъдени да заплатят на „П. Б. ЕАД [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата от 25 000 лв., представляващи сторени от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Постъпила е касационна жалба от НАП, представлявана от изпълнителния директор Р.С., и чрез гл. юрисконсулт Й. с наведени твърдения, че съдът неправилно е приложил закона – чл. 98 ЗС и чл. 293 и чл. 301 ТЗ. Според касатора въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно при липса на мотиви в обжалваната част. Твърди, че съдът е презюмирал, че стелажите и спинклерната инсталация следват сградата /склада/ без да изследва наличието на законовите критерии за принадлежност. Счита, че са допуснати и съществени процесуални нарушения поради отказа на съда за събиране на поискани гласни доказателства.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК като са формулирани следните въпроси:

1.„Задължен ли е въззивният съд да постанови акт след анализ на всички представени по делото доказателства или може да изгради крайните си изводи само въз основа на част от тях?“, по който се твърди противоречие с решение №163 от 03.02.2021г. по гр. дело №123/2020г., решение №140/08.03.2021г. по т. дело №2601/2019г., решение №54 от 03.07.2020г. по гр. дело №1991/2019г. и решение №100/08.07.2020г. по гр. дело № 4564/2019г. на ВКС.

2.„Има ли доказателствена сила представен в писмена форма заверен препис от ел. документ, в случай, че същият е своевременно оспорен от другата страна и е налице бездействие от страната, която ще ползва от него и непредставяне на електронния документ от нея?“, по който се твърди противоречие с възприетото в решение №50326/11.05.2023г. по т. дело №1270/2022г. и решение №75/04.08.2020г. по гр. дело № 4626/2019г. на ВКС.

3.„Представляват ли процесните движими вещи –стелажи и стелажна сприклерна инсталация, закрепена за тях, ведно с КСК принадлежност по смисъла на чл. 98 от ЗС?“, по които според касатора разрешението на въззивния съд не е съобразено с възприетото в решение №30 от 07.02.2012г. по гр. дело №401/2011г. на ВКС.

4.„Във връзка с доказване на уговорено друго по см. на чл. 98 ЗС, представлява ли бездействието на купувача –ищец, мълчаливо потвърждаване на споразумението от 22.12.2021г. за определяне на срок за изнасяне на вещите от склада, при неполагане на двойния подписи, едновременно и доказателство за уговорката „друго“?“, по който се твърди противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 301 ТЗ, обективирана в решение №57 от 11.09.2017г., по т. дело № 3444/2015г. и решение №60027 от 06.08.2021г. по т. дело №2609/2019г. на ВКС, ТК.

Касаторът твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

5.“Има ли значение начина на водене на счетоводната отчетност при продавача и купувача /юридически лица, регистрирани по ЗДДС/ за движимите вещи, които са монтирани в недвижим имот - склад/ за определяне на характера им като принадлежност след като тези вещи не са технически и функционално свързано със самата сграда?“

6.„Оборва ли се презумпцията по чл. 98 от Закона за собствеността ако продавачът, след като е бил длъжен, не е издал фактура с отразяване на вещите и тяхната стойност, която да предостави на купувача за отразяване, съгласно изискванията на Закона за счетоводството и Закона за данъка върху добавената стойност? Може ли уговорката „друго“ между страните по правната сделка в хипотезата на чл. 98 ЗС по отношение на движимите вещи, монтирани в недвижим имот да бъде доказана с липсата на издадена фактура за стойността на движимите вещи, съгласно ЗС и ЗДДС, която е необходима за отразяване в счетоводството?“.

7.„Може ли уговорката „друго“ по отношение на движимите вещи, монтирани в недвижим имот, между страните по правната сделка в хипотезата на чл. 98 от ЗС да бъде доказана със съвкупността или поотделно със следните писмени доказателства: водената счетоводна отчетност на движимите вещи дори и след прехвърляне на недвижимия имот, неизпълнение на изпратена нотариална покана, сключена застрахователна полица по отношение само на вещите, сключен договор за особен залог с банка по отношение само на вещите, сключен договор за наем за движимите вещи и споразумение за демонтаж на същите, както и бездействие по чл. 301 ТЗ относно отхвърлянето на споразумението от 22.12.2021г. към договора за наем /за изнасяне на вещите в 2 месечен срок/ продължило до подаване на иска?“

8.„Може ли движима вещ, монтирана в недвижим имот да има характер на принадлежност към сградата ако същата е самостоятелна и може да бъде обект отделно застрахователно правоотношение и предмет на принудително изпълнение по реда на ЗОЗ?“

9.„Възможността една движима вещ да бъде закупена и използвана напълно самостоятелно изключва ли я от кръга вещи –принадлежност по смисъла на чл. 98 от ЗС?“

Касаторът твърди и „очевидна неправилност“ на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Чрез постъпилия отговор, ответникът по касационната жалба „П. Б. ЕАД, чрез адв. Цв. К. оспорва същата. Счита, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, тъй като касаторът не е обосновал приложението на нито една от хипотезите по чл. 280 ГПК. Изложил е подробни съображения по всеки от поставените въпроси, като е посочил, че по тях липсва произнасяне на въззивния съд; че така поставени, те не кореспондират на изводите на съда, или че не са от съществено значение за развитие на правото, тъй като по тях съществува съдебна практика.

Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба и от „ГЛС“ EOOД, представлявано от Й. А., чрез адв. М., при наведени твърдение, че в частта, в която предявеният иск по чл. 98 ЗС е уважен, а касаторът е осъден да заплати разноски, е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК като са формулирани следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд да постанови акт след анализ на всички представени по делото доказателства или може да изгради крайните си изводи само въз основа на част от тях?“, по който се твърди противоречие с решение №163 от 03.02.2021г. по гр. дело №123/2020г., решение №140/08.03.2021г. по т. дело №2601/2019г., решение №54 от 03.07.2020г. по гр. дело №1991/2019г. и решение №100/08.07.2020г. по гр. дело № 4564/2019г. на ВКС.

2. „Представляват ли процесните движими вещи –стелажи и стелажна сприклерна инсталация, закрепена за тях, ведно с КСК принадлежност по смисъла на чл. 98 от ЗС?“, по които според касатора разрешението на въззивния съд не е съобразено с възприетото в решение №30 от 07.02.2012г. по гр. дело №401/2011г. на ВКС.

3. „Има ли доказателствена сила представен в писмена форма заверен препис от ел. документ, в случай, че същият е своевременно оспорен от другата страна и е налице бездействие от страната, която ще ползва от него и непредставяне на електронния документ от нея?“, по който се твърди противоречие с възприетото в решение №50326/11.05.2023г. по т. дело №1270/2022г. и решение № 75/04.08.2020г. по гр. дело № 4626/2019г. на ВКС.

4. Задължен ли е съдът да допусне събирането на гласни доказателства когато със същите страната цели да докаже наличието на уговорката „друго“ по смисъла на чл. 98 ЗС?“

5. „Сключеният в деня на продажба на недвижимия имот отделен договор с трето лице за отдаване под наем на движимите вещи – стелажи и спринклерна инсталация, които се намират в имота, доказват ли уговорката „друго“ по смисъла на чл. 98 ЗС?“, по който се твърди противоречие с решение №50149/17.02.2023г. по гр. дело №829/2022г. на ВКС.

Касаторът твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

6. „Има ли значение начина на водене на счетоводната отчетност при продавача и купувача /юридически лица, регистрирани по ЗДДС/ за движимите вещи, които са монтирани в недвижим имот - склад/ за определяне на характера им като принадлежност след като тези вещи не са технически и функционално свързано със самата сграда?“

7. „Може ли движима вещ, монтирана в недвижим имот да има характер на принадлежност към сградата ако същата е самостоятелна и може да бъде обект отделно застрахователно правоотношение и предмет на принудително изпълнение по реда на ЗОЗ?“

8. „Представлява ли една движима вещ - принадлежност, когато същата може да бъде закупена самостоятелно, може да бъде предмет на самостоятелно наемно правоотношение и може да бъде използвана напълно самостоятелно?“

9. „Може ли уговорката „друго“ по отношение на движимите вещи, монтирани в недвижим имот, между страните по правната сделка в хипотезата на чл. 98 от ЗС да бъде доказана със съвкупността или поотделно със следните писмени доказателства: водената счетоводна отчетност на движимите вещи дори и след прехвърляне на недвижимия имот, неизпълнение на изпратена нотариална покана, сключена застрахователна полица по отношение само на вещите, сключен договор за особен залог с банка по отношение само на вещите, сключен договор за наем за движимите вещи и споразумение за демонтаж на същите?“

Касаторът твърди и „очевидна неправилност“ на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Чрез постъпилия отговор, ответникът по касационната жалба „П. Б. ЕАД, чрез адв. Цв. К. оспорва същата. Счита, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, тъй като касаторът не е обосновал приложението на нито една от хипотезите по чл. 280 ГПК. Изложил е подробни съображения по всеки от поставените въпроси, като е посочил, че по тях липсва произнасяне на въззивния съд, че така поставени или не кореспондират на изводите на същия, или че не са от съществено значение за развитие на правото, тъй като по тях съществува съдебна практика.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че жалбите са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.

Поради липса на въззивна жалба, първоинстанционното решението на Окръжен съд - Търговище е влязло в сила в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „П. Б. ЕАД- [населено място], срещу ответниците „Г Л С“ ЕООД- [населено място] и Национална агенция по приходите-гр.София иск по чл. 269, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 97 от ЗС за установяване правото му на собственост върху метални стелажи, спринклерна инсталация и контролно спускателен клапан за спринклерна система, находящи се в сграда с идентификатор [№] по КК на [населено място], претендирани като присъединени вещи към главната вещ - склада, функционално предназначение: за складова база и предмет на принудително изпълнение по реда на ДОПК по изп. д.№221166168/2022г.

Производството пред окръжния съд /в обжалваната част/ е било образувано по иск на „П. Б. ЕАД- [населено място], предявен в качеството му на трето лице, засегнато от принудително изпълнение по реда на ДОПК, срещу „ГЛС“ ЕООД- [населено място] и Национална агенция по приходите-гр.София по чл. 269, ал. 1 от ДОПК, за установяване, че е носител на правото на собственост на осн. чл. 98 ЗС върху метални стелажи за 22 500 палета, 39 960 куб. м. и спринклерна инсталация-1 брой, както и контролно-спускателен клапан за спринклерна система - вода/въздух - фланец DN150TY - 10 броя, находящи се в сграда с идентификатор [№] по КК на [населено място], със застроена площ от 15 133 кв. м. и функционално предназначение: за складова база, върху които е насочено принудително изпълнение на старши публичен изпълнител при ТД на НАП по изп. д.№221166168/2022г. Ищецът твърди, че на 22.12.2021г. придобил процесните вещи /предмет на принудително изпълнение по реда на ДОПК/, находящи се в сграда с идентификатор 73626.533.10.9 по КК на [населено място], със застроена площ от 15 133 кв. м. и функционално предназначение за складова база, по силата на договор за покупко - продажба, сключен с първия ответник и длъжник по принудителното изпълнение „ГЛС“ ЕООД-гр.Търговище, обективиран в нотариален акт №74, том VII, peг. №8970, дело №911/2021г., с който по договорка между страните, сградата е продадена заедно с процесните вещи, които освен това я обслужват като нейна принадлежност. Излага, че до датата на продажбата, дружеството е ползвало склада, представляващ сграда с оборудване – стелажи и спринклерна инсталация с КСК, по силата на договор за наем от 07.11.2016г., сключен с „Мекс“ ЕООД, в качеството му на едноличен собственик на капитала на ответното дружество – тогава собственик на поземления имот и склада. Твърди, че по силата на договора от 07.11.2016г., складът /сградата с оборудване – стелажи и спринклерна инсталация с КСК/ са били проектирани и построени от ответника конкретно за нуждите на търговската дейност на „П. Б. ЕАД, по съобразени с тази дейност проекти, включително относно броя и вида на стелажите и противопожарната система за тях /спринклерната инсталация/, като отдаването под наем е било предвидено дългосрочно. По предложение на ответното дружество, преди изтичане на срока на наема, след проведени преговори за продажба на няколко имота, измежду които и този с изградения в него и нает по договора за наем склад, заедно с оборудването със стелажи и спринклерна инсталация, било постигнато съгласие за закупуването им от ищеца за обща договорена цена. В деня на сделката-22.12.2021г. бил прекратен и договора за наем, поради закупуването от ищеца на наетия имот, представляващ склад със стелажите и спринклерната инсталация. Ищецът обосновава допустимостта на иска с отхвърлянето на жалбата му срещу предприетото принудително изпълнение по ДОПК.

Ответникът „ГЛС“ ЕООД оспорва иска по съображения, че процесните движими вещи -стелажи със спринклерна инсталация не са били обект на продажбата, че те са самостоятелни такива, могат да бъдат отделени от сградата, не я следват като главна вещ, нямат обслужващо предназначение и не са необходими за нейното функциониране като складова сграда. Процесните вещи не са били предмет на разпореждането със сделката от 22.12.2021г. и не представляват принадлежност към сградата, поради което и ищецът не е придобил собствеността им.

О. Н. агенция по приходите-гр.София също оспорва иска и моли за отхвърлянето му. Възразява, че процесните вещи са собственост на длъжника ,,ГЛС“ ЕООД, предвид липсата на изрично посочване в представения нотариален акт от 22.12.2021г., че собствеността върху стелажите и спринклерна система се прехвърля заедно със собствеността върху сградата, в която са разположени. Те нямат характер и на принадлежност към нея, тъй като не са с обслужващо главната вещ предназначение. Налице била и воля на собственика на вещите -другият ответник, да демонтира и изнесе въпросните вещи от продавания имот и съгласието на купувача за това.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е съобразил следното:

Искът по чл. 269 ДОПК е предявен от ищеца, в качеството му на трето лице, чието право на собственост върху процесните вещи е засегнато от изпълнението и предвид доказателствата за отхвърляне на жалбата му срещу изпълнението, е допустим.

От приетите писмени доказателства се установява, че на 07.11.2016г. ищецът „П. Б. ЕАД - като наемател, и ответникът „ГЛС“ ЕООД с едноличен собственик „Мекс“ ЕООД - наемодател, бил сключен договор „за наем на склад в България“ с предмет: изграждане от наемодателя на складови площи, терен и зони, необходими за осъществяването на операциите на подизпълнителя, изисквани от търговската дейност на наемателя в съответствие с приложените по проекта планове, спецификация, статичен проект и изчисления, както и отдаването им под наем на наемателя -„П. Б. ЕАД в съответствие с условията по договора. Предвидените за изграждане и отдаване под наем складови площи представляват „закрито складово пространство с площ от 15.000 квадратни метра, находящо се в поземлен имот с идентификатор [№]“ /собствен на ответника „ГЛС“ ЕООД/, като съгл. чл. 3 от договора в складовите площи наемодателят следва да постави система за рафтове с капацитет за складиране на 22,500 броя палета. Според чл. 7.1, складовите стелажи ще бъдат монтирани и предадени по посочения в проекта за рафтове /стелажи/ начин, и изградената складова база ще бъде предадена на „П. Б. ЕАД, заедно с цялото договорено оборудване съгласно „списък с оборудване“, в който са включени процесните стелажи с приложен към договора самостоятелен проект за тях съгл. чл. 9 от договора. Съобразно чл. 4, срокът на наема започва с предаването на склада на наемателя и продължава до 31.12.2032г. с възможност за продължаването му за още 5 години при уговорена наемна цена от 84 750 лв. на месец плюс ДДС.

Не е спорно, че ответникът, в качеството си на собственик на поземления имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], е изградил съобразно издаденото разрешение за строеж „Складова база“, за която на 31.01.2020г. е издадено удостоверението за въвеждане в експлоатация. От констатациите в частта „Архитектура“ от акт обр. 15, е видно, че в склада са монтирани „стелажни рафтове с капацитет 22 506 бр. палето-места“, както и в съответствие с изискванията за пожаробезопасност, е изградена „спринклерна инсталация тип „вода - въздух“, като спринклерните глави са монтирани под покрива и между стелажите. Процесната стелажна система и спринклерната инсталация са закупени от „ГЛС“ ЕООД по договори за продажба с „М.“ ЕООД и са монтирани в склада, съгласно приложените по делото договори от 10.10.2016г., 26.02.2018г. и приемо-предавателни протоколи от 24.09.2018г., 28.09.2018г. и издадени фактури за плащанията.

Въззивният съд е приел за безспорно също, че складовата база е предадена на наемателя „П. Б. ЕАД, който до 22.12.2021г. той я е ползвал въз основа на договора за наем.

Приел е за установено също, че на 22.12.2021г. с договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт №74, том VII, per. №8970, дело №911/2021г., ищецът „П. Б. ЕАД е придобил от „ГЛС“ ЕООД поземления имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], с площ от 54 399 кв. м., складов обект, ведно с построените в него осем сгради, измежду които и процесният склад, представляващ сграда с идентификатор [№] със застроена площ от 15 133 кв. м. за обща цена от 8 590 000 евро без ДДС. Едновременно с тази сделка, на същия ден- 22.12.2021г., с договор за покупко-продажба, обективиран нотариален акт №73, том VII, рег. №8969, дело №910/2021г. ищецът „П. Б. ЕАД е закупил от дружеството „Т.Л.Ц. ИНТЕРНЕЙШЪНЪЛ“ ЕООД /с едноличен собственик на капитала също „МЕКС“ ЕООД/ и друг поземлен имот, с идентификатор [№], находящ се в [населено място], с площ от 65 602 кв. м., производствено предназначение като складов обект, ведно с две построени в него сгради за сумата 400 000 евро без ДДС. Общо цената по двете сделки е 8 990 000 евро без ДДС. В същия ден - 22.12.2021г., представляващите двете дружества са подписали споразумение към договора за наем, с което предвид сключването на договора за продажба за наетия склад, договорът за наем е прекратен, считано от 22.12.2021г. Страните са посочили, че с подписването на споразумението уреждат напълно и окончателно отношенията си във връзка с договора за наем, както и всички други въпроси, претенции и отношения, които имат или биха могли да имат по/или във връзка с договора за наем. Наемателят е изплатил всички суми, дължими по договора за наем и не дължи на наемодателя каквито и да било плащания, с изключение на визираните за ток и вода. Наемодателят изрично е заявил, че се отказва от всички направени преди сключването на споразумението претенции за допълнителни плащания по договора за наем, които е отправил към наемателя, в това число и не само, претенции за изплащане на допълнително на наемна цена във връзка с промени в площта на наетите обекти по договора за наем, с изключение на консумативите за ток и вода. Страните са приели, че отношенията им във връзка със сключването, изпълнението, евентуални неизпълнения и прекратяването на договора за наем са окончателно уредени и никоя от тях няма да има за в бъдеще претенции /извън посочените консумативни/ разходи към другата. Установено е също, че към тази дата, ищецът се представлява от двамата прокуристи Б. Д. и Х. Ш. само заедно, а ответникът се представлява от управителя Й. М. А., който е управител и на второто дружество–продавач „Т.Л.Ц. ИНТЕРНЕЙШЪНЪЛ“ ЕООД, както и че от 22.12.2022г. Б. Дългач вече не е бил прокурист на ищцовото дружество. Едноличен собственик на капитала на „П. Б. ЕАД е Ш. И. Б.В. чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Нидерландия.

Установено е също, че за обезпечение на задължение по договор за банков кредит, складът е бил ипотекиран, а процесната стелажна система е била предмет на договор за особен залог, учредени от „ГЛС“ ЕООД в полза на Банка ДСК АД за обезпечения на задълженията му по договор за банков кредит, както и, че банката е била уведомена за предстоящата продажба на обезпечението и с удостоверение от 21.12.2021г. е дала съгласие за заличаване на обезпеченията в посочен срок, след плащане на задълженията с цената от продажбата.

Установено е също, че процесните вещи-стелажи и спринклерна инсталация са били запорирани от НАП -В. с постановление от 01.03.2022г. за обезпечаване на публично вземане към „ГЛС“ ЕООД по образувано срещу него изпълнително дело, както и че принудителното изпълнение – продажба чрез търг е насочено срещу същите вещи.

Ищецът е подал жалба на основание чл. 266, ал. 1 от ДОПК срещу изпълнението, която с решение №80/21.04.2023г. на директора на ТД на НАП е оставена без уважение.

От заключението на приетата ССЕ е установено, че металните стелажи, спринклерната инсталация и контролно спускателни клапани за спринклерна система /КСК/ са осчетоводени в съответните счетоводни сметки на „ГЛС“ ЕООД, както и, че след 22.12.2021г. те не са отписани от счетоводния баланс и се водят в счетоводството на дружеството и към 24.10.2023г. След 22.12.2021г. металните стелажи, спринклерната инсталация и КСК са заприходени и при ищеца, общо като един актив.

Според заключението на първоначалната КСТЕ сградата с площ от 15133 кв. м., в която са монтирани процесните стелажи и инсталация, е въведена в експлоатация с удостоверение за въвеждане в експлоатация от 31.01.2020г. Строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти и издаденото разрешение за строеж. Стелажните рафтове за 22 500 палета, по 700 кг. всеки и обем от 39 960 куб. м. са самоносещи се, т. е. представляват самостоятелна конструкция. Те подлежат на демонтаж, като демонтажът им не може физически /от конструктивна гледна точка/ да увреди складовата сграда. Сградата е обезпечена от противопожарна гледна точка, отвън и отвътре, съгласно Наредба №1з-1971/2009г. за строително технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар. На място има изградена площадкова /с пожарни хидранти/ и противопожарна покривна спринклерна инсталация тип „вода/ въздух“. Монтираната между рафтовете на стелажната система спринклерна инсталация разполага с общо 2203 спринклерни глави, която е независима от останалите - покривна спринклерна система и вътрешна пожарогасителна инсталация, захранвана от вътрешните противопожарните табла. Евентуалното демонтиране на палетната стелажна система, налага и демонтиране на спринклерната стелажна инсталация, което не променя предназначението на сградата, включително и от противопожарна гледна точка, т. к. тя е обезпечена както от покривната спринклерна инсталация, така и от вътрешната пожарогасителна инсталация. Стелажната система не е свързана физически със сградата, тя не е част от конструкцията на сградата. За въвеждане на сградата в експлоатация, не е задължително да бъдат монтирани конвенционални палетни стелажи и спринклерната пожарогасителна инсталация за тях. Палетните стелажи са част от оборудването/обзавеждането на складовата сграда, която може да изпълнява предназначението си и без тях, но с по-малък капацитет.

Според комплексната тричленна СТЕ, евентуалното отделяне на стелажите и спринклерната инсталация не би довело до физическо увреждане на сградата, т. е. до нарушаване на конструкцията. Няма нормативно изискване за съществуване на стелажна система с цел въвеждане на сградата в експлоатация. Тя е елемент от обзавеждането на сградата и показването й в инвестиционния проект е необходимо, за да бъдат проектирани в пространството различните инсталации, които обслужват сградата /електро, вентилация, водоснабдяване и др./. Отделянето само на стелажните рафтове няма да препятства използването на сградата за съхранение на готовата продукция. В този случай обаче съхраняването на палетите ще бъде само на едно или две нива, при което ще се намалят значително общия брой палето-места. При евентуалното неизпълнение на предвижданията по проекта относно спринклерна система и стелажи, сградата няма да отговаря на нормативните изисквания на Наредба №1з-1971 от 29.10.2009г. за строително - технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар, както и не би могла да служи в пълен обем за складиране на готовата продукция в предвидения по одобрените проекти капацитет. Това би било категорична пречка, строежът да се въведе в експлоатация.

Съгласно заключението на назначената съдебна пожаро - техническа експертиза, наличието на стелажна система, респ. под формата и на оборудване със стелажна спринклерна система, не е необходима предпоставка за въвеждане на склада в експлоатация, т. е. за издаване на удостоверение за експлоатация на строежа. В случай на демонтиране на стелажите, ще се демонтира и спринклерната стелажна инсталация, тъй като същата представлява оборудване към стелажната система, а не към самата сграда, което не променя предназначението на сградата /такова каквото е определено в разрешението за строеж и в удостоверението за въвеждане в експлоатация/, включително и от противопожарна гледна точка, т. к. тя е обезпечена, както от покривната спринклерна инсталация, така и от вътрешната пожарогасителна инсталация. Демонтирането на палетните стелажи и спринклерната инсталация не променя класа на пожарна опасност Ф5В, II степен на огнеустойчивост за складова сграда, с което не се нарушават разпоредбите от Наредба №1з-1971/2009г. за строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е заключил, че сградата е била проектирана и изградена от ответника в собствения му тогава поземлен имот като склад за съхранение на готова продукция, съобразен единствено с конкретните търговски нужди на ищеца „П. Б. ЕАД с конкретен обем и начин на разпределение, съгласно уговорките в договора от 07.11.2016г. Процесните метални стелажи и тяхното пожарно обезопасяване със спринклерна инсталация са били договорени изрично, предвидени са в проектите и са били закупени и монтирани в склада съгласно сключения договор. Стелажите са осигурили предвидения в проектите капацитет на вместимост на склада, с който същият е въведен в експлоатация, а спринклерната инсталация - пожарното им обезопасяване също съгласно проектите. Предмет на договора за наем е бил складът, заедно със стелажната система и спринклерната инсталация, т. е. последните са обслужвали склада и са имали характер на негова принадлежност по съгласие на страните, с оглед конкретната му стопанска експлоатация от ищеца. Въззивният съд е посочил, че принадлежността запазва самостоятелността си, но доколкото по своето предназначение тя е създадена да обслужва друга, главна вещ – склада, то правилото на чл. 98 от ЗС следва да се приложи съобразно уговорката на страните при продажбата на склада.

По спорния въпрос дали страните са постигнали съгласие заедно със склада, да бъдат продадени и намиращите се в него стелажи и стелажна спринклерна инсталация, съдът е съобразил доказателствата за водените между страните преговори, разменената кореспонденция, предложената окончателна оферта и обсъждането й, процесът по вземане на решение от едноличният собственик на капитала, прекратяването на договора за наем и споразуменията в тази връзка, както и другите доказателства имащи значение за изводите. Посочил е, че от електронно съобщение от 14.01.2021г., се установява, че Й. А. /А./ - представител към този момент на „ГЛС“ ЕООД и дружеството „Т.Л.Ц. ИНТЕРНЕЙШЪНЪЛ“ ЕООД, е отправил предложение до представител на групата „Шишеджам“ за продажба на два поземлени имота от 55 000 и 65 000 кв. м., заедно с изградените в първия имот сгради /складови площи, офиси, съблекални, кантар/ в т. ч. и наетия от „П. Б. ЕАД склад с площ около 15 000 кв. м. със стелажи и спринклерна инсталация, предмет на договора за наем. Посочено е, че складът е изграден за нуждите на завода на „П. Б. ЕАД, в непосредствена близост до него, че му е отдаден под наем дългосрочно през 2018г., като предложението е за остатъка от договорения 10 + 5 години срок, при условие, че наемната цена бъде заплатена изцяло наведнъж, да прехвърли на „Ш. Б. ЕАД първия имот, заедно с всички складови площи и закрити помещения в него /подробно описани като складът е посочен с площ от 15 127 кв. м. с рафтове и спринклерна система и рампи/, а втория имот от 65 000 кв. м. – да прехвърли на приемлива цена. Предвид разменената електронна кореспонденция от 04.05.2021г. между Й. А. и Б. Ш., въззивният съд е счел, че се установява, че до този момент са водени разговори, но не е било отправено ценово предложение, съобразено с интереса на бъдещия купувач. На 05.05.2021г., Й. А. е отправил конкретна оферта за двата поземлени имота, заедно с всички сгради, измежду които и склада със стелажите и спринклерната инсталация за сумата от 10 000 000 евро. В отговор, представителят Б. Ш. е отхвърлил предложената цена, но е посочил, че очаква конкретна подобна оферта, която да бъде разисквана пред висшия мениджмънт на фирмата. В електронно съобщение от 25.08.2021г., Й. А. е заявил, че по отношение на наетите от страна на „П. Б. ЕАД склад и имот в съседство отправя окончателна оферта от 8 990 000 евро + ДДС за гореописаните имоти: обща площ на имота от 55 000 кв. м.; закрит склад с обща застроена площ от 15 127 кв. м. с рафтове и спринклерна инсталация и 8 подхода /рампи/; ремонтна работилница с площ 700 кв. м.; офис, столова, съблекално помещение с обща застроена площ от 300 кв. м.; помещение за охрана и кантар с площ от 50 кв. м.; сграда на 4 етажа с обща застроена площ от 1 500 кв. м. и недвижим имот с обща площ от 65 000 кв. м., залепен за границите на фирма „Ш. Б. АД. От осведомителна записка от 21.09.2021г. е установено, че офертата от 8 990 000 евро за двата парцела със сградите и складът със стелажите и спринклерната инсталация, е приета за напълно възможен вариант, като е анализирана с оглед нуждите на дружеството и разходите му, включително и с оглед заплащане на наемна цена за оставащ срок на наемния договор от 7+5 години или тези за евентуално изграждане на нов склад със стелажи. На 24.11.2021г., за приемане от управителния съвет е представена крайната оферта на Й. А. от 8 990 000 евро, в качеството му на едноличен собственик и представител на „Мекс“ ЕООД собственик на капитала на двете дружества „ГЛС“ ЕООД и „Т.Л.Ц. ИНТЕРНЕЙШЪНЪЛ“ ЕООД, явяващи се собственици на двата имота. На 08.12.2021г. управителният съвет на дружеството – собственик на капитала на „П. Б. ЕАД е взел решение за закупуване на имотите при цена от 8 990 000 евро, за което ответникът е бил уведомен на 13.12.2021г. Доколкото цената по приетата оферта от 8 990 000 евро напълно съответства на общата цена на закупените на 22.12.2021г. от „П. Б. ЕАД имоти от „ГЛС“ ЕООД и „Т.Л.Ц. ИНТЕРНЕЙШЪНЪЛ“ ЕООД, посочени в офертата от 25.08.2021г., съдът е заключил, че предмет на договора за продажба са и стелажите със спринклерната инсталация и КСК в склада, т. е. и тези вещи са включени в платената цен. При сключване на сделките, двете дружества-продавачи са представлявани от Й. А. в качеството му на представляващ дружествата – собственици на имотите и продавачи по сделките и участието му в нотариалното им изповядване, което води до извода, че той е разполагал с представителна власт при отправяне на офертата и постигане на съгласие по договора, и е действал като представляващ двете дружества, предвид което за неоснователни са счетени възраженията за липсата на представителна власт на Й. А.. В подкрепа на извода, че страните са договорили продажбата на склада, заедно със стелажите и спринклерната инсталация, е преценено и обстоятелството, че в деня преди сделката банка ДСК – кредитор на ответника „ГЛС“ ЕООД, в чиято полза е бил учреден особен залог върху процесните стелажи и инсталация, е разрешила те да бъдат продадени, като с цената от продажбата се погасят задълженията в посочен срок. В насока е преценено и съдържанието на споразумението за прекратяване на договора за наем с „П. Б. ЕАД, предвид закупуването на наетия имот, подписано от двамата прокуристи в деня на сделките 22.12.2021г., в което изчерпателно са описани останалите, след продажбата, задължения на наемателя – собственик, касаещи само за режийните разноски за посочените месеци, и липсата на уговорка за връщане на стелажите със спринклерната инсталация и КСК по прекратения договор за наем. Изрично в споразумението е посочено, че са уредени всички отношения с наемателя „П. Б. ЕАД, произтичащи от наемното правоотношение. Въззивният съд е посочил, че представеното от ответника второ споразумение, подписано само от единия прокурист, при задължително представителство само заедно от двамата такива, е оспорено своевременно от ищеца за липса на представителна власт и не поражда задължение за него. Затова възраженията на ответника, че в деня на сделката изрично е договорено връщане на стелажите и спринклерната инсталация, е прието за неоснователно. С оглед обсъдените по-горе доказателства, при изрично уреждане на отношенията по прекратения договор за наем със споразумението, подписано от двамата прокуристи на ищцовото дружество, въззивният съд е приел за нелогично страните да сключат в същия ден и допълнително споразумение за част от вече уредения предмет, което освен това е останало неподписано от втория прокурист, участвал в сделката и в първото споразумение от същия ден. Посочено е също, в съдържанието на допълнителното споразумение липсва изрично задължение на наемателя да върне стелажите и спринклерната инсталация по прекратения договор за наем, предвид което възраженията на ответника за изрично споразумение за връщане на процесните вещи са възприети за неоснователни. Въззивният съд е посочил, че сключването на договор за наем за същите вещи от ответника с трето лице няма отношение към правоотношенията му с ищеца и не е навежда на различни изводи за собствеността на процесните вещи. Такива изводи не обосновава и изпратената до ищеца нотариална покана, представляваща частен диспозитивен документ, както и факта, че ответникът все още води като собствени в счетоводството си процесните вещи, които освен това са заприходени също и при ищеца.

По изложените съображения, въззивният съд е счел, че между ищеца „П. Б. ЕАД като купувач от една страна и от друга - ответникът „ГЛС“ ЕООД като продавач, на 22.12.2021г. е сключен договор за продажба на склада, по силата на който последният е бил продаден заедно с принадлежащите му стелажи и спринклерната инсталация към тях с КСК, в който същите се намират и обслужват. Приел е, че тези вещи не принадлежат на ответника „ГЛС“ ЕООД – длъжник в изпълнителното производство на НАП по ДОПК, поради което искът по чл. 269 ДОПК се явява основателен и следва да бъде уважен.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Част от въпросите, формулирани в изложенията към двете касационни жалби /макар и с разменени места и номера/, съвпадат, поради което ще бъдат разгледани общо.

По първия /и в двете изложения/ въпрос относно задължението на въззивния съд да постанови акта си след анализ на всички представени по делото доказателства, не се констатира противоречие с посочената от касаторите съдебна практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна практика, съдът е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране с въззивната жалба, като е обсъдил всички събрани доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка.

По втория въпрос, поставен от НАП, съответно трети на касатора „ГЛС“ ЕООД относно доказателствената сила на представен в писмена форма заверен препис от ел. документ, не се констатира противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС.

Разрешение, възприето в решение №50326 от 11.05.2023г. на ВКС по т. д. №1270/2022г., доколкото касае извадка от електронен сайт, която не съдържа U. адрес на публикацията, и която ответникът е твърдял, че е използвал като свой източник, не е приложимо по настоящото дело. Действително, в същото решение се посочва, че представеното от ответника писмено доказателство за ползвания от него като източник електронен сайт е оспорен от ищците, като по тяхно искане съдът е задължил ответника да представи доказателства за електронния документ, от който е представеното по делото копие, но такъв не е бил представен, тъй като ползваният източник от интернет не се открива, няма достъп до този сайт. Съдебната практика приема, че при своевременно оспорване на представен в писмена форма заверен препис от ел. документ, при бездействие на страната, която ще се ползва от него и непредставяне на електронния документ, не може да бъде приета от съда доказателствената сила на представения писмен документ.

По настоящото дело, с писмения си отговор ответникът „ГЛС“ ЕООД е оспорил съобщения от 14.01.2021г. и 28.05.2021г., описани с номер 10 и 11 в исковата молба с аргумент, че такива съобщения не са изпращани от името на „ГЛС“ ЕООД. В първото по делото о. с.з., проведено на 20.11.2023г. пред ОС – Търговище, в отговор на искането на ищеца ответникът да уточни какво точно оспорва на тези ел. доказателства – дали авторството, или, че такива изявления изобщо са изпращани, или представителната власт на посоченото в тях за автор лице, със становище от 29.11.2023г. ответникът ГЛС“ е изложил, че не възразява да бъдат приети представените с исковата молба писмени доказателства от т. 1 до 11, но счита, че част от тях са неотносими към правния спор.

При това изявление на ответника, окръжният съд с определение №359/04.12.2023г. е приел към доказателствата по делото посочените писмени доказателства, включително и разпечатките на двете електрони съобщения.

Предвид което и поради липсата на оспорване на приложените с исковата молба електронни съобщения, не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посочената по-горе съдебна практика. Изводите му кореспондират на възприетото в решение №77/17.03.2015г. по гр. д. №2040/2014г. на ВКС, че електронната поща, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа изявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3 ал. 1 ЗЕДЕП. Това означава, че страните са възприели с конклудентни действия този начин на кореспонденция, т. е. те са се съгласили изявленията, които се правят чрез електронните съобщения, да се считат в отношенията им като електронни документи. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184 ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Независимо от изложеното, следва да се отбележи, че по настоящото дело въззивният съд е извършил преценка за действителната воля на страните при воденето на преговорите и относно предмета на договора за продажба не само въз основа на разменената електронна кореспонденция, а и при съобразяване на другите събрани по делото писмени доказателства - договора за наем, строителните книжа, удостоверението, издадено от банка ДСК, споразумението, счетоводните документи и др.

По следващия въпрос /трети в изложението на НАП, съответно втори в това на „ГЛС“ ЕООД/ относно характера на процесните движими вещи на принадлежност по смисъла на чл. 98 от ЗС също не се констатира наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Разрешението в посоченото от касаторите решение №30 от 7.02.2012г. на ВКС по гр. д. №401/2011г., че съгласно чл. 98 от ЗС, освен ако не е постановено или уговорено друго, принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ; когато недвижимата вещ е сграда, самостоятелно може да се придобива само такава част от нея, която по силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен съгласно действащите строителни правила и норми, е обособена като самостоятелен имот /жилище, ателие или др. подобни/, относимо към различен спор при съвършено различна фактическа обстановка, не може да бъде приложено по настоящото дело касаещо принадлежността на движими вещи към сграда със специфично предназначение

По приложението на чл. 98 ЗС е налице съдебна практика, с която разрешението на въззивния съд е съобразено. Така например в решение №55 от 16.04.2019г. на ВКС по гр. д. №1754/2018г. се посочва, че когато вещта е прикрепена към имота така, че не може да се отдели без повредата му, то тя губи характеристиката си на самостоятелна движима вещ и става част от недвижимия имот. За трайно прикрепени към недвижимия имот се считат не само вещите, чието отделяне би довело до физическо му увреждане, но и тези, с отделянето на които би се нарушило функционирането му – вещи с обслужващо сградата предназначение, каквито са водно пречиствателни съоръжения, отоплителни инсталации и др. Когато вещта е прикрепена по начин, който позволява демонтирането и отделянето и от имота без увреждането му /керемиди, електромери, мивки/, тя може да бъде придобита от собственика като принадлежност към имота при условията на чл. 98 ЗС – принадлежността следва главната вещ, ако не е уговорено или постановено друго.

Във връзка с уговорено „друго“ по смисъла на чл. 98 ЗС са поставените от касатора НАП въпроси четвърти, пети, шести и седми, съответно на касатора ГЛС – четвърти, пети, шести и девети.

Посочените от касатора две решения на ВКС, ТК касаят приложението на чл. 301 ТЗ, която разпоредба въззивният съд не е приложил, нито е бил длъжен да приложи. По спорния въпрос дали страните са постигнали съгласие със склада да бъдат продадени и намиращите се в него стелажи, спринклерна инсталация и КСК, съдът е преценил доказателствата за водените между страните преговори, разменената кореспонденция, предложената окончателна оферта и обсъждането й, процесът по вземане на решение от едноличният собственик на капитала, прекратяването на договора за наем и споразуменията в тази връзка, както и другите доказателства имащи значение за изводите. В подкрепа, че процесните вещи са били предмет на продажбата е възприето и съдържанието на споразумението за прекратяване на договора за наем с „П. Б. ЕАД, подписано от двамата прокуристи /с представителна власт само заедно/ в деня на сделките 22.12.2021г., в което изчерпателно са описани останалите, след продажбата, задължения на наемателя - собственик -само за режийните разноски за посочените месеци, и липсата на изрична уговорка за връщане на стелажите със спринклерната инсталация по прекратения договор за наем. Въззивният съд е посочил, че според споразумението всички отношения с наемателя „П. Б. ЕАД, произтичащи от наемното правоотношение са уредени. По отношение на второто представено от ответника „ГЛС“ ЕООД споразумение към договора за наем, подписано само от единия от прокуристите на ищцовото дружество, при задължително представителство само заедно от двамата такива, доколкото е било оспорено своевременно от ищеца за липса на представителна власт, е посочено, че то не обвързва ищеца, и не поражда задължение за него, т. е. при наличието на два документа с противоречиво съдържание, съдът е изложил обосновани мотиви защо кредитира първото споразумение, подписано между страните.

От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза е установено, че след 22.12.2021г. металните стелажи, спринклерната инсталация и КСК са заприходени и при ищеца, общо като един актив. Липсата на издадена фактура за тях не обосновава извод за наличието на уговорка за „друго“ по смисъла на чл. 98 ЗС.

Според възприетото в решение №83 от 3.11.2017г. на ВКС по гр. д. № 2383/2016г., осчетоводяването на имуществен актив не е въведено като елемент в нито един от уредените в закона придобивни способи, поради което не може да породи право на собственост, ако собствеността не е придобита въз основа на осъществен конкретен придобивен способ. Счетоводните записвания могат да имат само непряко доказателствено значение относно елемент от фактическия състав на конкретно придобивно основание. Доколкото в случая продавачът е продължил да води процесните вещи в своето счетоводство като активи, но едновременно с това и купувачът ги е заприходил като такива, то счетоводните записвания сами по себе си не налагат извод, че ответното дружество е останало собственик на същите. Предвид което мотивите на въззивния съд в този смисъл кореспондират на създадената съдебната практика и не обосновават наличието на основанието по 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допустимостта на касационно обжалване.

Предприетите от ответника „ГЛС“ ЕОДД едностранни действия - изпращане на нотариална покана, пописване на споразумение за тези вещи с трето за спора дружество, застраховане на същите, не могат да се отразят върху собствеността на вещите, тъй като тяхното прехвърляне вече е било уговорено и извършено чрез сключения договор за продажба.

По следващите въпроси – осем и девет от изложението на НАП, съответно седем и осем на касатора „ГЛС“ ЕООД относно възможността движима вещ, монтирана в недвижим имот да има характер на принадлежност към сградата ако същата е самостоятелна, да бъде обект отделно застрахователно или наемно правоотношение, предмет на принудително изпълнение по реда на ЗОЗ или използвана напълно самостоятелно, също не се констатира основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК.

Така поставени въпросите не отговарят на общата селективна предпоставка, доколкото не са от значение за разрешаването на конкретния спор, нито по тях съдът е развил решаващи мотиви по основателността на претенцията. За да уважи предявения иск по чл. 98 ЗС, въззивният съд не е разглеждал, нито е отрекъл принципната възможност процесните вещи да бъдат самостоятелни, или възможността същите да бъдат отделени от недвижимия имот. Както вече стана ясно, въззивният съд, обсъждайки в съвкупност всички събрани по делото доказателства, включително тези, касаещи предхождащи сключването на договора за продажба на склада преговори, и съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД е достигнал до извода, че страните не са договорили „друго“ по см. на чл. 98 ЗЗД, а именно да изключат процесните движими вещи от продажбата на недвижимия имот. Изводите на въззивния съд кореспондират на съдебната практика /цитирана по-горе/, според която за трайно прикрепени към недвижимия имот се считат не само вещите, чието отделяне би довело до физическо му увреждане, но и тези, с отделянето на които би се нарушило функционирането му – вещи с обслужващо сградата предназначение. Следва да се посочи, че недвижимият имот по силата на наемното правоотношение е бил ползван от ищеца за склад - именно поради тази причина още при изграждането му е било договорено монтирането на стелажите и противопожарната система. Първоначално ищецът е отклонил офертата за закупването на склада, като промяната е настъпила едва след проведените преговори, в хода на които е постигната уговорка складът да бъде продаден заедно с оборудването. Тълкуването на волята на страните в тази насока е и логично обосновано доколкото /при липсата на данни за противното по делото/ ищецът продължава да осъществява основната си търговска дейност, т. е. съобразно производствените си нужди той е закупил и към настоящия момент ползва склада именно като такъв – за съхраняване на готова продукция, върху стелажите, монтирани в имота именно за тази цел.

Не се констатира наличието на основание за касационно обжалване по третия, поставен в изложението на касатора[Фирма 2] въпрос досежно допустимостта на гласни доказателства за демонтажа на движимите вещи. Въпреки така очертаните обстоятелства, които касаторът твърди, че е искал да докаже с поисканите свидетелски показания, всъщност чрез тях той е целял установяването на уговорката между страните във връзка с процесните движими вещи, т. е. да опровергае съдържанието на сключените между страните договор и споразумение, предвид което въззивният съд в съответствие със съдебната практика, правилно е приел същите за недопустими съобразно установените в чл. 164, ал. 1, т. 3, т. 5 и т. 6 ГПК забрани.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбите, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 18 000 евро, представляващи евровата равностойността на 35 204.94 /с вкл. ДДС/ лева, определен съобразно представения договор за правна защита съдействие и фактура. Доколкото настоящото производство е образувано по две касационни жалби – на НАП и „ГЛС“ ЕООД, като ответникът по касация е депозирал два отделни писмени отговора срещу всяка от тях, то и всеки от касаторите, предвид неоснователността на неговата жалба, дължи заплащане на половината от направените от ответника разноски, т. е. по 9000 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №28/25.02.2025г. по в. гр. д. №20243000500483/2024г. по описа на Апелативен съд –Варна.

ОСЪЖДА „ГЛС“ ЕООД - [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на „П. Б. ЕАД [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата от 9000.00 /девет хиляди/ евро, представляваща направени разноски за адв. в.ие в производството пред Върховния касационен съд.

ОСЪДА Национална агенция по приходите - [населено място] да заплати на „П. Б. ЕАД [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата от 9000.00 /девет хиляди/ евро, представляваща направени разноски за адв. в.ие в производството пред Върховния касационен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: