ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2095

гр.София, 22.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

шести април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 526/ 2026 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалба на А. М. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 260315/ 08.08.2025 г. по гр. д.№ 10916/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд № 70047/19.03.2020 г. по гр. д.№ 19285/ 2019 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против К. Р. Г. искове, квалифицирани по чл. 45 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12 000 лв.- частична претенция от вземане в общ размер 25 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неправомерни действия на ответника, изразяващи се в изразени публично неверни и клеветнически твърдения в телевизионно предаване „З. Б. , излъчено на 01.02.2019 г. по „Нова телевизия”; и сумата 12 000 лв.- частична претенция от вземане в общ размер 25 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неправомерни действия на ответника, изразяващи се в изразени публично неверни и клеветнически твърдения в телевизионно предаване „Тази сутрин“, излъчено на 01.02.2019 г. по БиТиВи, със законната лихва върху тези суми от 01.02.2019 г. до окончателното плащане и е разпределена отговорността за разноските по делото.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателят повдига въпросите 1. “Когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение, в условията на чл. 272 от ГПК, следва ли въззивният съд да посочи ясно какви фактически и/или правни изводи приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния съд?“; 2. „Следва ли въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, във връзка с решаването на спора и да изложи съображения по тях в мотивите на съдебното решение“; 3. „Длъжен ли е въззивния съд да изложи мотиви по всеки елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД (деяние, противоправност, вреди, причинна връзка, вина), а не да препраща бланкетно по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд, съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК в решението си да изложи мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните.“; 6.“Длъжен ли е съдът да извърши преценка на достоверността и обективността на изнесените по делото данни от свидетели, които са заинтересовани и се намират в конфликт със страна по делото?“; 7.“Следва ли да се приема, че едно изявление представлява оценъчно съждение, ако същото не представлява коментар на фактите, а възпроизвежда обстоятелства от обективната действителност?“; 8. „Подлежат ли оценъчните съждения на проверка дали почиват на достатъчна фактическа основа?“; 9. „Следва ли съдът да провери дали оценъчните съждения, засягащи конкретно лице, почиват на достатъчна фактическа основа и в случай, че такава опора не е налице – да приеме, че същите накърняват чл. 39, ал. 2 от КРБ?“; 10. „Какви са пределите на упражняване на правото свободно да се изразява мнение по смисъла на чл. 39 от Конституцията на Република България и чл. 10 от ЕКЗПЧОС и налице ли са тези предели при изказване на негативни оценъчни съждения, засягащи конкретно лице?“; 11. „Следва ли гражданските съдилища да се съобразяват с приетото във влязло в сила решение на административен съд и задължителни ли са за тях правните изводи относно валидността и законосъобразността на административния акт?“; и 12. „Задължен ли е гражданският съд да зачете не само валидността, но и законосъобразността на влязлото в сила решение на административния съд по чл. 302 ГПК (включително констатациите за материална и процесуална незаконосъобразност) и допустимо ли е да възприеме противоположни правни констатации?“. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. При условията на евентуалност поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото въпросите 13. „Доколко обвързващи са мотивите на влязло в сила решение на административен съд относно материалната законосъобразност на административен акт, когато тези констатации пряко потвърждават или опровергават твърдяното право на една от страните в последващо гражданско производство?“ и 14. „Задължен ли е гражданския съд да обсъди и възприеме правните изводи на административния съд относно липсата на доказаност на твърдените дисциплинарни нарушения, когато самият той се позовава на това административно решение като основание за проверка на достоверността на твърденията на една от страните?“. Значението по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК касаторът счита че имат и следните въпроси: 15. „Към кой момент съдът следва да изследва въпроса за истинността на изреченото, респективно за потвърждението на твърденията на делинквента – към момента на извършване на клеветата или към момента на постановяване на съдебното решение?“; 16. „Ако делинквентът е изрекъл твърдения или предположения, непотвърдени към момента на тяхното изричане и с ясното съзнание, че лицето може би не е извършило твърдяното позорно обстоятелство или престъпление, следва ли при евентуалното им потвърждаване в по-късен момент да отпадне отговорността на извършителя?“; 17. „Може ли съдът да приеме, че е налице „фактическа основа“ за изявленията единствено от обстоятелството, че е било образувано дисциплинарно производство, когато дисциплинарният акт впоследствие е отменен като незаконосъобразен, а административните съдилища изрично са приели липса на извършени нарушения?“; и 18. „Допустимо ли е въззивният съд да възприема като доказателства за истинност на публично разгласени факти вътрешни доклади и документи, изготвени от административния орган, в който работи самият ответник, или от негови подчинени лица, съставени след публичните изявления, без критична оценка за тяхната достоверност и относимост, и съвместимо ли е това с принципите на състезателност и равнопоставеност на страните по чл. 9 и чл. 235, ал. 3 ГПК?“. Освен това касаторът поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение, състояща с в наличие на несъответствия в мотивите му и противоречие между обсъдените доказателства и направените фактически изводи, водещи до явна необоснованост.

Ответната страна К. Г. оспорва жалбата като поддържа, че по въпросите за степента на мотивираност на обжалвания акт разрешенията на въззивния съд съответстват на установената практика, а всичко друго в изложението на касатора по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК представлява повторения на несъстоятелните му тези по съществото на спора. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално излага съображения по същество за правилност на обжалваното решение.

Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

За да отхвърли исковете въззивният съд приел, че страните работели в Изпълнителна агенция „Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ /ИА ОПНОИР/, ищецът – като експерт в дирекция „Подбор на проекти и договаряне“, ответникът – като изпълнителен директор. На 29 ноември 2018 г. имало заседание на Комитета за наблюдение при ИА ОПНОИР, на което свидетелят И. К. изнесъл информация, която била обект на работа в поверената на свидетеля Ц. С. дирекция „Подбор на проекти и договаряне“. Свидетелят С., който знаел за съществуващи близки отношения между свидетеля К. и ищеца А., се почувствал длъжен да предприеме мерки и предложил на ответника Г., в качеството му на изпълнителен директор на ИА ОПНОИР да бъде ограничен достъпът на ищеца А. до информация. Докладът на свидетеля в този смисъл не бил заведен, но през следващата седмица ищецът А. влетял в общото помещение на Дирекцията зачервен и гневен, събрал служителите на Дирекцията и заявил, че щял да съсипе цялата Агенция, щял да разруши оперативната програма, разказал, че е бил при ответника Г. и е повторил думите: „Ще срина Агенцията и Оперативната програма“. Колегите му били много притеснени и коментирали много изявлението му за срутване на агенцията и свързаните с това проблеми. Свидетелят И. К. бил член на екип за управление на проект, който бил оценяван в дирекцията, в която работели ищецът и свидетелят С., с искане за финансиране от 13 милиона лева, като ищецът А. бил секретар на оценителната комисия и не декларирал конфликт на интереси с К., с когото били съсобственици на шест недвижими имота. Впоследствие било установено наличието на такъв конфликт и ищецът бил освободен дисциплинарно. С доклад от 23.01.2019 г. до министъра на образованието ответникът предложил обсъждане на мерки за изследване на вероятно изтичане на информация или евентуален конфликт на интереси между А. А. и И. К..

На 01.02.2019 г. в предаване по Нова ТВ, излъчено от 7,56 ч. до 8,01 ч., под анонс от водещите на тема със заглавие „Заплахи и спукани гуми: А. А. от аферата „Ало, Б. съм“ заплашвал държавен служител?“. В качеството си на интервюиран, ответникът отговорил на въпрос, че ищецът го заплашил, че ще съсипе него и програмата, по повод на което той подал сигнал в полицията. Отговорил също, че на 17-ти срещу 18- ти януари бил в Брюксел и като се върнал видял, че личният му автомобил бил с четири срязани гуми. Няколко седмици по-рано имал подобен инцидент, но тогава не подал сигнал. Ответникът казал, че целият проблем тече от края на месец ноември, когато непублична информация изтекла от Управляващия орган, за което му било докладвано още в същия ден с информация, че вероятно това е дело на ищеца А.. След събитията на 29-ти и 30-ти ноември ищецът се явил притеснен в кабинета на ответника и го заплашил, че „ще срути Оперативната програма, ще срути Изпълнителната агенция и така нататък.“. При тази конкретна среща не е ставало дума за определени проекти, финансирани от Агенцията, в която работят страните, но било очевидно, че имало договори, зад които са стояли интереси на ответника или интереси на други хора. В хода на интервюто ответникът повторил, че тонът на ищеца на срещата от 4-ти декември бил доста заплашителен, не само към ответника, а към цялата Програма и към цялата Изпълнителна агенция и очевидно били нарушени някакви негови интереси, за да отправи такива заплахи. На въпрос „За кои проекти става въпрос и за какви суми по тези проекти?“ ответникът отговорил „Ами единият проект е на стойност 70 милиона, другият е на стойност 13 милиона и 300 хиляди, т. е. общо за около 83 милиона и 300 хиляди лева става дума….Това са проекти, които очевидно г-н А. има някакъв интерес към тях…Той самият очевидно се почувства застрашен от цялата тая работа и затова последваха тези заплахи.Така си го обяснявам аз, може и да не съм прав.“ Ответникът заявил още, че няма как да не свърже инцидентите с гумите на личния си автомобил с личността на ищеца, след като получил заплахи от него през декември, впоследствие го отстранил от управлението на проекти, а инцидентите станали през януари - това били логическите факти един след друг.

На същата дата /01.02.2019 г./ в предаването „Тази сутрин“ по БиТиВи, също в качеството си на интервюиран, ответникът съобщил, че ищецът А. като експерт си изпълнявал качествено задълженията. В края на месец ноември 2018 г. непублична информация, касаеща проекти, които следвало да бъдат подадени в Управляващия орган, изтекла нерегламентирано и ответникът бил уведомен, че има съмнения източникът да е ищецът. Ответникът заявил в хода на интервюто, че критиките към него от ищеца А. били за договори, които не спечелили финансиране и че очевидно има нарушени икономически интереси на ищеца или на някое друго лице. Посочил, че на 04.12. ищецът нахлул в кабинета му, бил притеснен и използвал заплахи към Управляващия орган, към Програмата, към Агенцията и към самия ищец, като заявил, че „… ще срути всичко“. Според ответника имало нарушени икономически интереси навярно за над 80 милиона лева. Изразил и съмнения, че ищецът е в конфликт на интереси. Съобщил, че след завръщането му от командировка на 17-ти и 18-ти януари, намерил автомобила си с четири срязани гуми. На 3-ти срещу 4-ти имало подобен инцидент, за който ответникът не подал сигнал На въпрос на водещия дали свързва този случай с ищеца А., ответникът отговорил: „Аз го свързвам, защото логически във времето се вижда, че всяко едно от събитията, всяко едно от корективните действия, които аз предприемам, води до допълнителна ескалация вътре при нас.“ След дадените от ответника интервюта ищецът се усещал под натиск в службата, притеснявал се как ще го погледне обществото след толкова години кариера, затворил се в себе си.

Също на 01.02.2019 г. ответникът подал сигнали до ГДБОП и ДАНС за възможно нерегламентирано изтичане на служебна информация или евентуален конфликт на интереси. На 13.03.2019 г. дисциплинарен съвет при Агенцията приел, че А. извършил дисциплинарно нарушение, за което следвало да му бъде наложено дисциплинарно наказание - уволнение. По сигнал на ответника за противозаконно повреждане на движима вещ /лекият му автомобил/ било образувано ДП № 225 ЗМК № 915/2019 г., 01 РУ-СДВР, спряно на основание чл. 244 ал. 2 т. 2 НПК, тъй като извършителят на престъплението не бил разкрит. С решение на КЗД № 266/ 29.05.2020 г., пр.№ 35/ 2019 г., било установено, че изпълнителният директор на ИА ОПНОИР К. Г. и директорът на дирекция „Подбор на проекти и договаряне“ в ИА ОПНОИР Ц. С. не са извършили тормоз или други нарушения по ЗЗДискр по отношение на ищеца А. и други лица. С решение № 9806/ 29.09.21 г. по адм. д.№ 12351/ 2020 г. на ВАС било оставено в сила решение № 4861/14.09.2020 г. по адм. д.№ 4503/ 2019 г. на АССГ, с което било отменено уволнението на ищеца А., извършено със заповед № РД-10-10/ 14.03.2019 г. на директора на ИА ОПНОИР поради нарушение на чл. 93 ал. 1 ЗДСл – на формално основание.

При тези фактически установявания въззивният съд се съгласил с първоинстанционния, че не са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, поради което нямало основание за ангажиране на отговорността на ответника. В процесните две предавания ответникът отговарял на поставени въпроси от журналисти, насочени към информиране на обществото по обществено значими събития. Направени били от него негативни изказвания и оценки по отношение на ищеца, но това не било превратно упражняване на правото по чл. 39 ал. 1 от Конституцията. Изказванията били свързани с изнесени данни по значим за обществото въпрос, свободата на мнение не била използвана, за да се увреди доброто име на ищеца. Не било противоправно поведението, състоящо се в изказване на мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментирало във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Ако не засягали достойнството на личността, изказването на такива мнения не пораждало отговорност. Ответникът изложил твърдения, свързани с дейността на ищеца и заеманата от него длъжност, които в една част представлявали оценки и предположения, които не подлежали на проверка за достоверност, а в друга част съдържали информация, която била обща и не в достатъчна степен конкретизирана, като ответникът изрично заявил в хода на интервютата, че се извършват проверки за дейността на ищеца, които не са приключили. Изнесената от ответника информация била подкрепена от останалия доказателствен материал, включително представени по делото доклади и показанията на разпитаните като свидетели служители в агенцията, възпроизвеждащи лични впечатления. Целта на изявленията на ответника била да даде отговори на поставени въпроси по обществено значима информация, а не да опозори личността на ищеца или да го обвини в престъпление. В интервютата нямало неприлични думи и непристойно отнасяне, а била изказана оценка за ищеца въз основа на информацията, станала достояние на ответника в кръга на службата му и на лични впечатления. Използваните изрази не надхвърляли добрия тон, нито изявленията били направени с цел да увредят ищеца. Твърденията на ответника за отправени заплахи към него не били неверни, те се установявали от показанията на разпитания по делото свидетел С.. Макар той да бил служител на ИА ОПНОИР, нямало пречки за кредитиране на показанията му, които се основавали на лични възприятия и се подкрепяли от събраните по делото писмени доказателства. Нямало и приписано от ответника на ищеца престъпление - повреждане на чуждо имущество. Ответникът не разгласил конкретна информация с категорично посочване на ищеца като автор на деянието, а изразил субективно предположение за наличие на логическа връзка между факти в отговор на зададен журналистически въпрос.

Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът излага твърдения за явна необоснованост, която следвала пряко от мотивите на решението, без допълнително разглеждане на доказателствения материал, но същевременно обосновава това твърдение с анализ на показанията на свидетеля С. и на заключението на аудио-визуалната експертиза. Това е касационен довод за необоснованост, а не довод за очевидна неправилност на акта. Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по поставените въпроси. Първите шест от тях са процесуалноправни и се свеждат до това какви са задълженията на въззивния съд при преценката и обсъждането на доказателствата, при изграждане на фактическите си изводи и при мотивиране на съдебния му акт. Тези въпроси са обуславящи, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр. д.N 3902/ 2014 г., ІV г. о. и цитираните в него/. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В този случай втората инстанция не действа като контролно-отменителна, а ползвайки се от обосновката в първоинстанционното решение, осъществява своята решаваща дейност. Въззивният съд може да не преповтаря приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, но наред с това, той следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. /решение № 436/ 01.12.2015 г. по гр. д.№ 2666/ 2015 г., ІV г. о. и цитираните в него предходни актове на ВКС по разрешаването на същия въпрос/. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Възможно е свидетелят да има съдебни дела със страната, в чиято вреда са показанията му и тези дела да са с идентичен предмет с това, по което дава показания. В тези случаи съобщеното от свидетеля може да се ползва като източник за установяването на факти, ако не противоречи на останалите доказателства по делото или доколкото противоречащите доказателства съдът е обявил за недостоверни /решение № 131/ 12.04.2013 г. по гр. д.№ 1/ 2013 г., ІV г. о./. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика, затова по първите шест въпроса не е налице допълнителното основание по т. 1 на ал. 1 на чл. 280 ГПК.

Останалите въпроси не отговарят на изискванията, които чл. 280 ал. 1 ГПК и задължителната практика по тълкуването му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите под номера 7 до 18 не отговарят. Въпросите от 7 до 14 съставляват направено във въпросителна форма оспорване на изводите на въззивния съд, че изявленията на ответника в процесните предавания са оценъчни съждения, които не подлежат на проверка за истинност; че изразяването им е в рамките на позволеното от чл. 39 КРБ; и че влязлото в сила решение на административния съд за отмяна на уволнението на ищеца е без значение за настоящия спор. Касае се за касационни доводи, чието обсъждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Последните четири въпроса също не отговарят на изискванията на чл. 280 ал. 1 ГПК, те не са свързани с конкретните правни разрешения на въззивния съд, който не е излагал мотиви, че ответникът е бил или не е бил деликвент в определен момент, нито че възприема безкритично писмените доказателства по делото.

По изложените съображения съдът приема, че не са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 и 2 ГПК и

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № № 260315/ 08.08.2025 г. по гр. д.№ 10916/ 2020г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: