ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4097

гр. София 16.09.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 16.04.2025 (шестнадесети април две хиляди и двадесет и пета) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4784 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 88 674/12.08.2024 година, подадена от Т. Д. П., против решение № 3055/21.05.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 8652/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 9814/09.06.2023 на Софийския районен съд, гражданско отделение,, 169-ти състав, постановено по гр. д. № 14 064/2022 година, с което е отхвърлен предявения от Т. Д. П. против Г. А. Д. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за признаване за установено, че Д. е извършил акт на дискриминация, изразяващ се в тормоз в периода от март 2019 година до датата на предявяване на иска 16.03.2022 година.

В подадената от Т. Д. П. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Г. А. Д. е подал отговор на същата с вх. № 118 040/30.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 3055/21.05.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 8652/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение.

Т. Д. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 05.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 88 674/12.08.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е приел, че с оглед твърденията в исковата молба, уточнена с молба от 01.07.2022 година, съдът бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр–за установяване на нарушението, изразяващо се в осъществен тормоз от Г. А. Д. спрямо Т. Д. П. в периода от март 2019 година до 16.03.2022 година, основан на лично и обществено положение-отказ на Д. да даде информация пред Софийска районна прокуратура при работата му по пр. пр. № 13 492/2019 година по описа на Софийска районна прокуратура, че П. имал навика да пише осмиващи писма до Прокуратурата, на Р. Б. за да изразява гражданската си позиция, както и че същият бил домоуправител на блока, в който живеел.

Твърдяло се, че затаяването на тази информация пред Прокуратурата било извършено от Д. с цел срещу П. да било образувано н. д. № 7031/2019 година по описа на Софийския районен съд по ЗЗ като отмъщение за това, че П. бил пуснал сигнал срещу Д. и че съдел негови колеги. В пледоарията си в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд Т. Д. П. поддържал, че ако Г. А. Д. бил споменал тези два факта пред Прокуратурата на Р. Б. никой прокурор нямало да му образува такова производство пред съд.

Обжалваното първоинстанционно решение било валидно и допустимо. Въззивният съдебен състав намирал, че при постановяването му не било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията във въззивната жалба било правилно. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр забранявала пряка и непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. била страна.

Според чл. 5 от ЗЗДискр, тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1 се смятал за дискриминация.

Съгласно легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДРЗЗДискр, „тормоз“ по смисъла на този закон било всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което имало за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Следователно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДРЗЗДискр изисквала кумулативно наличие на нежеланото поведение, целящо или обективно довело до накърняване на достойнството на определено лице, и създаването на негативна за него среда.

За да било налице накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда следвало да се установят конкретни факти, изразяващи необективно и негативно отношение към засегнатото лице, свързани със защитен признак. Тормозът бил самостоятелна форма на дискриминация. За него релевантна била специалната цел или резултат на поведението, посочени в § 1, т. 1 от ЗЗДискр-накърняване на достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда, което следвало да е обусловено от защитен признак по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, което го правело закононарушение по ЗЗДискр, тъй като не всяко лошо третиране, а само такова, основано на защитен признак, било дискриминация.

Само когато се установяло поведение на основата на защитен признак и това поведение имало посочените в ЗЗДискр цел или резултат можело да се приеме, че бил налице тормоз.

С разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр била създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно бил възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника.

Основната доказателствена тежест била възложена на ищеца, който бил длъжен да докаже фактите, въз основа на които можело основателно да се предположи, че той бил жертва на дискриминация. Само ако ищецът докажел такива факти законът възлагал доказателствената тежест на ответника да установи обратното-че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не било нарушено и да обори твърденията на ищеца.

Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест било достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове. По делото се установявало от приетия препис от пр. пр. № 13492/2019 година по описа на Софийската районна прокуратура, че същата била образувана по повод молба от Т. Д. П., в която на прокурорите от Софийска районна прокуратура били разкрити тайните на червения пипер и чудодейната му сила и с която била отправена и заплаха към деловодителите, че ако разкрият тайната „ще умрат“.

Предвид съдържанието на молбата с постановление от 20.03.2019 година младши прокурор при Софийска районна прокуратура изразил съмнения за психичното здраве на подалото я лице и разпоредил на 08 РУ-СДВР да извърши проверка. По образуваната в 08 РУ-СДВР преписка № 338300-1783/2019 година проверката била възложена на полицейски инспектор Г. А. Д..

С докладна записка от 05.04.2019 година последният информирал Софийска районна прокуратура за извършеното–не са били снети сведения от близки на П. във връзка с психическото му състояние, тъй като живеели в [населено място]; Не били снети и сведения от П., тъй като на два пъти бил призоваван по телефона да се яви, но не се бил отзовал. При предишни проверки било установено, че същият не се водел на отчет в ЦПЗ „Н. Ш.“ [населено място] и не бил посещавал Спешното отделение на лечебното заведение. Снети били показания от двама негови съседи-Ч. и С., които не можели да кажат нищо лошо за своя съсед, който когато бил в дома си в Р. Б. се занимал с обществени дела.

Посочени били заслугите му за поставяне на отделни водомери на всички живеещи в бл. 5 и за събиране на документи за саниране на блока по програма за енергийна ефективност, което вероятно предстояло да се извърши. Посочено било и че според съседите ако П. пишел жалби, то било защото в обществото ни имало много наболели проблеми, за които той сигнализирал институциите. В докладната било посочено още, че в последните години П. многократно бил подавал сигнали, по които в 08 РУ-СДВР били образувани преписки, извършвани били проверки по тях и докладвани на съответната компетентна прокуратура.

Предложено било преписката да бъде върната на СРП с изпълнени указания. На 30.04.2019 година от младши прокурор при Софийска районна прокуратура било изпратено искане до Наказателното отделение на Софийски районен съд за образуване по отношение на Т. Д. П. на производство по реда на чл. 158-162 от ЗЗ. Съгласно мотивите на искането, същото било направено предвид преценката на прокурора за неадекватност на съдържанието на молбата относно тайните на червения пипер и съдържащата се в нея заплаха. Прокурорът бил счел за вероятно в случая да се касаело за лице с кверулантно поведение, което обсесивно чувствало себе си като жертва на неправда, който извод бил направен и въз основа на постъпилите по преписката последващи молби от лицето, с които нанасяло обиди на служители на прокуратурата и МВР (цитирани в искането и намиращи се по преписката), определено показващи наличие на агресия в поведението. От приетия препис от съдебен протокол от 19.09.2019 година по н. ч. д. № 7031/2019 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 103-ти състав, последното образувано въз основа на внесеното искане от Софийска районна прокуратура по чл. 157 от ЗЗ се установявало, че Г. А. Д. бил разпитан като свидетел.

Посочвало се че Д. бил разпитвал П. във връзка с постъпили сигнали, като последният бил обяснил, че сигналите били да осмее Софийска районна прокуратура. Също така Д. бил учудване защо трябвало да съобщава на прокурора, че П. бил управител на входа. С влязло в сила на 22.10.2019 година решение по н. ч. д. № 7031/2019 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 103-ти състав било оставено без уважение искането на Софийска районна прокуратура с правно основание чл. 157, във връзка с чл. 156, ал. 1, във връзка с чл. 155 от ЗЗ за провеждане на задължително лечение в специализирано заведение на Т. Д. П.. Подадената от П. жалба срещу това решение била оставена от без разглеждане като недопустима с протоколно определение от 22.10.2019 година по в. н. ч. д. № 4288/2019 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 15 –т въззивен състав.

По делото бил изискан и приет препис от пр. пр. № 43072/2018 година по описа на Софийска районна прокуратура, пр. пр. № 7154/2019 година по описа на Софийска градска прокуратура, образувана след постъпил сигнал за извършено престъпление от Т. Д. П.. Преписката била изискана с оглед твърденията на П., че от нея щяло да се установи знание от Г. А. Д. на твърдените в исковата молба факти–че П. имал навика да пише осмиващи Прокуратурата на Р. Б. сигнали, както и че бил домоуправител в блока, в който живеел. От съдържащата се в тази преписка докладна записка на Г. А. Д. от 29.11.2018 година било видно, че по възложената му проверка бил снел сведение от Т. Д. П., който признавал, че написаното от него писмо не е целяло нищо друго освен осмиване на Прокуратурата на Р. Б.

Също така били снети показания от трима съседи, които били приложени по преписката. Видно от същите, в тях нямало информация, че П. бил управител на входа, в който живеел, а от един от съседите било заявено, че след описано ОС на ЕС П. „се самоназначил“ за домоуправител. По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК в първоинстанционното производство било прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по сигнали на Т. Д. П. срещу Г. А. Д. била образувана пр. пр. № 6046/2019 година по описа на Софийска районна прокуратура.

С оглед така установеното, въззивният съдебен състав споделял извода на първоинстанционния съд, че Т. Д. П. не бил доказал факти, от които можело да се направи извод за осъществяван тормоз от Г. А. Д.-поведение на последния на основата на признаците лично и обществено положение на П., което да било имало за цел или резултат накърняване достойнството на П. и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна за него среда.

От събраните доказателства се установявало, че ответникът бил действал в изпълнение на служебните си задължения и съобразно дадените му от Прокуратурата на Р. Б. указания по извършваната предварителна проверка, като не се установявало действията му да са се били основавали на сочените от П. защитени признаци.

От събраните по делото доказателства по никакъв начин не можело да се направи извод и че Г. А. Д. бил имал за цел накърняване достойнството на Т. Д. П. и образуване срещу него на производство по реда на чл. 156 и следващите от ЗЗ, нито извод, че в резултат от неговите действия или бездействия искането по чл. 157 от ЗЗ било внесено в съда от прокурор при Софийска районна прокуратура.

Въпреки обективно изложената в докладната записка информация, че Т. Д. П. не се водел на отчет, като била описана и деятелността му във връзка с проблемите във входа, в който живеел, прокурорът бил формирал извода си за необходимост от внасяне на искането в съда въз основа на данните в писмата на самия П. до Софийска районна прокуратура.

Дали П. бил имал навика да пише писма до Прокуратурата на Р. Б. и дали те били осмиващи, както твърдял той, то непосочването от Г. А. Д. на този факт в докладната записка по пр. пр. № 13492/2019 година по описа на Софийска районна прокуратура, както и на факта, че П. бил домоуправител (или че се бил самоназначил за такъв) на входа, в който живеел, по никакъв начин не можело да повлияе на преценката на компетентния орган дали да внесе искането по ЗЗ в съда, което се потвърждавало от мотивите на искането. Тези факти нямали и никакво отношение към преценката, която Прокуратурата на Р. Б. следвало да извърши при отправяне на искане по реда на чл. 157 от ЗЗ. По тези съображения предявеният иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр бил неоснователен.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. Д. П. е поискал обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като е постановено в противоречие с ППВС 7/27.12.1965 година и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, а също така с решение № 45/25.06.2019 година, постановено по гр. д. № 1466/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 93/27.10.2016 година, постановено по т. д. № 1882/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и поради това са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за това.

Първите два, от посочените по-горе, акта на ВКС са свързани със задълженията на въззивния съд при постановяване на решението му, като по конкретно във втория е посочено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд.

При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество.

При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд.

В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност.

След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция.

Това е посочено и в първото от цитираните от касатора решения (това на ІІІ г. о. на ГК на ВКС), където е прието, че императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 от ГПК изисква решението да съдържа мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните, както е разяснено в ППВС 7/27.12.1965 година и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, съответно в константната практика на ВКС

Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните предели на въззивното производство съгласно чл. 269 от ГПК, в качеството си на решаващ съд.

Идентично е приетото в решението на І т. о. на ТК на ВКС, съгласно което съгласно което задължителните указания в ППВС 7/27.12.1965 година и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор.

Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събраните по надлежния ред пред двете инстанции доказателства, като въз основа на тях формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет, при обсъждане на всички доводи и възражения на страните, а пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение, основание за отмяна на въззивното решение.

Също така задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което задължение произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Видно от мотивите на обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд при п постановяването му съдът не се е отклонил от така установената съдебна практика, тъй като е извършил самостоятелна преценка за това кой е спорния предмет на делото, осъдил е всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, като е изложил тази си преценка в мотивите към решението, които са такива по съществото на спора, а не на контролно отменителна инстанция.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 3055/21.05.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 8652/2023 година, по подадената против него от Т. Д. П., касационна жалба с вх. № 88 674/12.08.2024 година и такова не трябва да се допуска.

С отговора на касационната жалба Г. А. Д. е направил искане за присъждане на направените по делото разноски, каквито обаче не трябва да се присъждат, доколкото от представените доказателства се установява, че такива са договорени, но няма данни да са платени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3055/21.05.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 8652/2023 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.