определение по гр. д.№ 4597 от 2024 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4649
гр.София, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.
М. Д.
като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 4597 по описа за 2024 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. В. Ч. срещу решение № 630 от 11.07.2024 г. по в. гр. д.№ 852 от 2024 г. на Бургаския окръжен съд, III въззивен граждански състав, с което е потвърдeно решение № 656 от 02.04.2024 г. по гр. д.№ 3210 от 2023 г. на Бургаския районен съд за допускане на делба на имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-9 от 30.01.2009 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], № 2, вх.Б, ет. 4, ап. 8, между П. В. Ч., Г. И. Д. и Г. И. Д. при квоти: 1/2 ид. ч. за П. Ч. и по 1/4 ид. ч. за останалите двама съделители.
Касаторът твърди, че решението е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението и 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие на решението с посочена практика на ВКС по следните въпроси:
1. Следва ли, за да се придобие владение върху един имот, преди това собствеността върху него да е била прехвърлена в полза на владелеца или установяването на владение може да стане със съгласието на собственика и без прехвърлителна сделка? По този въпрос се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.
2. Достатъчно ли е за валидното настъпване на правните последици на владението същото да бъде манифестирано спрямо лицето, което е юридически собственик на имота към момента на установяване на владението или е необходимо владението да се манифестира и спрямо неговите наследници, когато наследството е открито след установяване на владението ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 445 от 21.07.2012 г. по гр. д.№ 283 ОТ 2010 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр. д.№ 3942 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г. о.
3. Следва ли да се приеме, че владелецът на един имот манифестира еднолично владение върху същия спрямо наследниците на собственика на имота, който му е предал владението, когато извършва реконструкции в имота, променя разпределението в неговата застроена площ, както и когато извършва подобрения в имота, без да търси съгласието на който и да било ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр. д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр. д.№ 7490 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д.№ 619 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г. о. и Тълкувателно решение № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.
В писмен отговор от 12.11.2024 г. ответниците по жалбата Г. И. Д. и Г. И. Д. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.
За да прецени допустимостта на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното: Г. И. Д. и Г. И. Д. са предявили срещу П. В. Ч. иск за делба на имот, бивша собственост на тяхната баба П. Л. Д., починала на 25.04.1989 г. Твърдели са, че те са придобили общо 1/2 ид. ч. от имота по наследство от баща си и син на П. Л.- И. Г. Д., починал на 11.07.2019 г., а ответникът е собственик на останалата 1/2 ид. ч. от имота по дарение от своята майка и дъщеря на П. Л.- М. Г. Ч.. Ответникът П. В. Ч. е оспорил иска за делба с възражение, че е придобил целия имот на основание непрекъснато давностно владение, осъществявано в периода от 2010 г. до настоящия момент.
За да потвърди първоинстанционното решение за допускане на делбата при горепосочените квоти, въззивният съд е приел за доказани твърдените от ищците факти: че процесният имот е бил придобит от П. Л. Д. на основание договор от 12.11.1987 г. за покупка на държавен имот по реда на Наредбата за държавните имоти; че П. Д. е починала на 25.04.1989 г. и е оставила за наследници двете си деца: сина си И. Г. Д. и дъщеря си М. Г. Ч.; че синът И. Г. Д. е починал на 11.07.2019 г. и е оставил за наследници двете си деца и ищци по делото Г. И. Д. и Г. И. Д. и че с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 19 от 04.11.2020 г., М. Г. Ч. е дарила на сина си и ответник по делото П. В. Ч. своята 1/2 ид. ч. от имота.
След като е обсъдил събраните по делото гласни доказателства в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, съдът е приел за неоснователно възражението на П. Ч. за придобиване на целия имот по давностно владение, осъществявано от 2010 г. до завеждането на делото. Действително от показанията на разпитаните по делото свидетели било безспорно установено, че считано от 2010 г. фактическа власт върху имота е осъществявал П. Ч. /той живеел в жилището и извършвал ремонти, част от които надхвърляли обичайното освежаване на един апартамент, например подмяна на част от В и К инсталацията и електрическата инсталация, смяна на входната врата и дограмата/. От събраните гласни доказателства се установявало още, че в края на 2009 г. при разговор със сестра си и племенника си И. Д. обещал да „даде“, без да е ясно под каква форма /дали като дарение или като покупко-продажба/ своя дял от наследствения имот на племенника си П. Ч.. Според съда, предхождащите този разговор събития /провеждането на производство срещу И. Д. по реда на ЗЗНД и отстраняването му от семейното му жилище за 4 месеца, през които той живял при сестра си/ несъмнено са се отразили дълбоко емоционално върху Д.. Фактът, че майката на ответника П. Ч.- М. Ч. е приела в дома си Д. до приключване на срока на отстраняването му от семейното жилище, обяснявал от морална гледна точка желанието на Д. да отговори с жест на доброто отношение на сестра си. Даденото обещание да „даде“ своя дал от имота на племенника си обаче не било финализирано и според съда е било плод на временното емоционално състояние на И. Д.. Към този момент ответникът П. Ч. се установил да живее в наследствения имот с ясното съзнание, че имотът е собственост на майка му и вуйчо му, но скоро ще стане негова собственост. Никой от семейството на Д. обаче не бил известен за желанието му да прехвърли имота на племенника си - според свидетелката М. Ч. /майка на ответника/ близките на Д. знаели и семейство Ч. поддържали у тях впечатлението, че Д. дава своята част от имота под наем на племенника си на символичната цена от 100 лв., защото Д. не е искал близките му изобщо да разберат за проведения през 2009 г. разговор. Това обяснявало посещенията на М. Ч. и П. Ч. в семейното жилище на И. Д. по формалния повод за плащане на наем за делбения имот. Независимо от това дали действително са били плащани суми за наем на имота, както твърдели незаинтересованите от изхода на делото свидетели Г. С. и Н. М., според съда, всички събрани гласни доказателства сочели на извод, че за семейството на Д. е било категорично неизвестно, че П. Ч. държи частта на вуйчо си от съсобствения апартамент като своя. По-скоро те са били със съзнанието за търпими действия, доколкото наемната цена била доста ниска и не била увеличавана 9 години. Освен това, от показанията на свидетелката К. К. се установявало, че при посещение на П. Ч. в дома на И. Д. на [улица]в [населено място], Д. попитал как ще се разберат за имота и тогава Ч. отговорил, че има две коли за продан и след като осъществи сделките, ще плати дела на вуйчо си. Подобен разговор за подялба на процесния имот бил проведен и в присъствието на свидетеля Н. М., а пред свидетеля Г. С. Д. споделил, че е предоставил на Г. /сина си Г. Д./ да се оправя с братовчед си за това жилище. Горните факти налагали извод, че П. Ч. не е обективирал пред ищците по делото намерението си да придобие частта на вуйчо си от процесния имот.
Съдът още веднъж е посочил, че изявлението на И. Д., че „дава“ своята част от апартамента на племенника си, е явно емоционално и не е резултат на сериозно обмислено решение, щом за период от 9 години до смъртта си обещателят не е предприел каквито и да е действия да спази обещанието, а П. Ч. не е владял явно и несъмнено, за да се направи извод за осъществяване на фактическия състав на придобиването чрез давностно владение на процесния имот.
Не на последно място съдът е приел, че скритият начин на държане на имота като свой разколебавал формирането на убеден извод, че действията на ответника П. Ч., надхвърлящи обикновеното ползване на имота /като например смяна на В и К и електрическа инсталации/ могат да се квалифицират като владелчески.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд по поставените въпроси, поради следното:
1. Първият поставен въпрос /Следва ли, за да се придобие владение върху един имот, преди това собствеността върху него да е била прехвърлена в полза на владелеца или установяването на владение може да стане със съгласието на собственика и без прехвърлителна сделка ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно даденото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. разяснение: не е формирал изводите на съда в обжалваното решение. В него съдът не е приел, че владение не може да се установи със съгласието на собственика и без прехвърлителна сделка. Напротив, приел е, че принципно ответникът П. Ч. е можел да установи владение върху притежаваната от наследника И. Д. част от имота със съгласието на Д., дори и Д. да не му е прехвърлил тази част от имота по надлежния ред. За да приеме възражението на Ч. за придобиване по давност за неоснователно, обаче съдът е приел нещо различно, а именно: че въобще не е било налице съгласие на съсобственика И. Д. за предаване на владението на притежаваната от него 1/2 ид. ч. от имота на П. Ч.. Било дадено само обещание притежаваната от Д. част от имота да се „даде“ на Ч., без да е ясно под каква форма /дали като дарение или като покупко-продажба/, което обещание обаче не било категорично, а само плод на временното емоционално състояние на Д. и не е било изпълнено в продължение на 9 години до смъртта му. Макар и не изрично, съдът е приел, че това дадено обещание не може да се приравни на доброволно предаване на владението на имота от Д. на Ч., защото след даването на обещанието И. Д. и П. Ч. са продължили да считат 1/2 ид. ч. от имота за собственост на Д., което се доказвало от предприетите от тях след даване на обещанието действия: според свидетелите К. и М., И. Д. разговарял /преговарял/ с П. Ч. за това как Ч. ще заплати собствения на Д. дял от наследствения имот, при който разговор Ч. обещал да заплати дела му след като продаде собствените си два автомобила, а според свидетеля С.- И. Д. споделил, че е предоставил на Г. /сина си Г. Д./ да се оправя с братовчед си за процесното жилище.
2. Вторият поставен въпрос /Достатъчно ли е за валидното настъпване на правните последици на владението същото да бъде манифестирано спрямо лицето, което е юридически собственик на имота към момента на установяване на владението или е необходимо владението да се манифестира и спрямо неговите наследници, когато наследството е открито след установяване на владението ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което не е доказано установяване на владение върху целия имот от страна на П. Ч. приживе на съсобственика И. Д.: нито чрез доброволното предаване на владението от И. Д. на П. Ч., нито чрез завладяването на имота с едностранни действия на П. Ч. против волята на съсобствениците И. Д. и М. Ч.. Напротив, доказано е от показанията на свидетелите, че П. Ч. е бил допуснат в делбения апартамент от неговите собственици /вуйчо му И. Д. и майка му М. Ч./ и е заживял в него със съзнанието, че не е собственик на апартамента, но очаквайки вуйчо му И. Д. да спази обещанието си да му прехвърли притежаваната от него част от този апартамент, както и че до смъртта на И. Д. през 2019 г. П. Ч. е продължавал да не счита апартамента за свой /защото и след даденото от вуйчо му И. Д. обещание, продължил да преговаря с него относно това как да бъде прекратена съсобствеността върху апартамента, като обещал, че ще продаде двете си коли и с получените пари ще плати дела на вуйчо си/. Тоест, установено е, че и след даването на обещанието от И. Д. да „даде“ своята част от апартамента на племенника си П. Ч. до смъртта на И. Д. през 2019 г., упражняваната от Ч. фактическа власт върху този апартамент е продължила да бъде с характера на държане, а не на владение.
3. Третият поставен въпрос /Следва ли да се приеме, че владелецът на един имот манифестира еднолично владение върху същия спрямо наследниците на собственика на имота, който му е предал владението, когато извършва реконструкции в имота, променя разпределението в неговата застроена площ, както и когато извършва подобрения в имота, без да търси съгласието на който и да било ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което, както бе посочено и във връзка с втория поставен въпрос, категорично е доказано, че П. Ч. не е бил владелец на имота - не е упражнявал фактическа власт върху него със съзнанието и намерението да го свои. В конкретния случай ремонтирането и реконструирането на имота, в който П. Ч. е започнал да живее, след като е бил доброволно допуснат от неговите съсобственици, не могат да се определят като действия, сочещи на владение, тъй като през същия период от време Ч. е извършил други действия, които категорично сочат на липса на намерение за своене на имота /преговаряне със съсобственика И. Д. за заплащане на дела му от наследствения имот/.
Решението не е и очевидно неправилно, както се твърди от касатора. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на чл. 34, чл. 68, чл. 69 и чл. 79 от Закона за собствеността, чл. 5 и чл. 69 от Закона за наследството и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Не са налице и останалите предвидени в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях, съгласно представения договор за правна помощ от 15.10.2024 г., разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 800 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 630 от 11.07.2024 г. по в. гр. д.№ 852 от 2024 г. на Бургаския окръжен съд, III въззивен граждански състав.
ОСЪЖДА П. В. Ч. от [населено място], [улица], вх. 3, ет. 4, ап. 8 да заплати на Г. И. Д. и Г. И. Д. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], партер, чрез адв.С. Ч., на основание чл. 78 ГПК сумата 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лева/, представляваща разноски за делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.