ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3013

гр. София, 27.10.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, II отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

Д. Г.

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 1039 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ш. Агро“ ЕООД, [населено място] и Б. П. Ш., [населено място] срещу решение № 20/23.01.2025 г., постановено по в. т. д. № 432/2024 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено изцяло решение № 246/29.05.2024 г. по т. д. № 623/2023 г. на Окръжен съд Пловдив за уважаване на иска по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че „Ш. Агро“ ЕООД и Б. П. Ш. дължат при условията на солидарна отговорност на „Агрозащита“ ООД, [населено място] сума в размер на 125382,80 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 24.06.2023 г. с падеж на 30.06.2023 г., за което вземане в полза на „Агрозащита“ ООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 04.07.2023 г. по ч. гр. д. 9789/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Ответникът „Агрозащита“ ООД оспорва касационната жалба. Претендира разноските по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ответникът по установителния иск за съществуване на вземането, предявен по реда на чл. 422 ГПК, и настоящ касатор „Ш. Агро“ ЕООД се е задължил да заплати на поемателя „Агрозащита“ ООД по редовен от външна страна запис на заповед, издаден на 24.06.2023 г., сумата от 125382,80 лв. с падеж на 30.06.2023 г. Прието е, че плащането по записа на заповед е обезпечено с менителнично поръчителство (авал) от Б. П. Ш., както че ценната книга е издадена с обезпечителна функция по каузално правоотношение, за възникването на което страните не спорят.

Въззивния съд е изложил съображения, че първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК с оглед предмета на доказване, а именно: съществуването на вземането, основано на записа на заповед като редовен от външна страна документ; посочил е, че ищецът – кредитор следва да докаже вземането си - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а ответникът – длъжник - своите възражения, които биват абсолютни (обективни), произтичащи от самия запис на заповед, и релативни (относителни), например свързани с каузално правоотношение.

Решаващият състав на апелативния съд е счел за неоснователно възражението на издателя на записа на заповед за нищожност на същия на основание чл. 537 ТЗ във вр. с чл. 486, ал. 2 ТЗ. Посочил е, че в текста фигурира падеж на три места, но и на трите места е посочена една и съща дата - 30.06.2023 г., което според решаващия състав само по себе си не води до нищожност на ценната книга. Отбелязал е, че изписаният израз в записа на заповед „срещу представянето му“ е свързан с легитимацията на кредитора, доколкото записът на заповед е ценна книга, правата по която могат да бъдат прехвърлени чрез джиро, както и че този израз не е равнозначен на израза „на предявяване“, чрез който се определя падежът в хипотезата на чл. 486 ТЗ, поради което не може да се приеме, че използването му води до неясен и неопределен падеж.

Въззивния съд е изложил мотиви, че изписването на трите дати за падеж в записа на заповед от трето лице, а не от издателя на документа, не води до нищожност на ценната книга поради липсата на нормативно изискване за саморъчното им изписване, тъй като е допустимо използването и на техническо средство. С оглед на дадените указания от окръжния съд доказателствената тежест, че датите са поставени против волята на издателя, се носи от ответниците и поради неангажирането на доказателства във връзка с това твърдение въззивната инстанция е приела за недоказано защитното възражение за липса на воля на издателя относно посочения падеж в ценната книга. Съображенията са основани на направеното оспорване на изявлението в записа на заповед, поради което страната, която иска да опровергае верността на документа, носи доказателствената тежест на основание чл. 154, ал. 1 ГПК да установи какво е действителното положение относно падежната дата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относимите за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, в случаите, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада?“ и 2. „Възможно ли е пълно и главно доказване с косвени доказателства?“ По първия от двата въпроса твърди противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 130/28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3423/2017 г. на І г. о. и Решение № 131/09.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6193/2013 г., а по втория въпрос - с Решение № 223/16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г на І г. о. Поддържа, че произнасянето на ВКС и по двата въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

На първия въпрос е даден отговор в ТР № 1/09.12.13 г. по т. д. № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, според който въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл. 146 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивното решение не е постановено в противоречие с разясненията в тълкувателното решение и посочената от касатора практика. Апелативният съд е изпълнил задължението си по чл. 269, изр. 2 ГПК да извърши съответна проверка на действията на първоинстанционния съд по доклада с оглед наведените от издателя на ценната книга възражения. В мотивите на въззивното решение съдът е приел, че първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест на страните в съответствие с чл. 154, ал. 1 ГПК и практиката на ВКС, както и че в доклада си е посочил конкретно кои факти и доказателства следва да установи ищецът, съответно ответниците - за нищожност на записа на заповед на твърдяното основание и за погасяване на вземанията по каузалните правоотношения. Според апелативния състав първоинстанционният съд е допуснал доказателствените искания, направени от страните, поради което не е установил въззивниците да са пропуснали да извършат процесуални действия по посочването на относими за делото доказателства поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Наличието на задължителна практика по поставения процесуалноправен въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По отношение на втория въпрос искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователно. Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Според служебно известна на съда практика: решение № 226/12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о., решение № 31/09.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г. на III г. о., решение № 841/19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2008 г. на IV г. о., решение № 61/01.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г. на IV г. о. и посочената от касатора законът не поставя ограничение пълното доказване на релевантния за спора факт да е възможно само чрез преки доказателства. Пълно доказване може да се проведе и чрез косвени доказателства и за да е успешно, предполага установяване на верига от косвени доказателства. Именно поради спецификата си на косвени доказателства (дават указания за основния факт само косвено, установяват странични обстоятелства, непосредствено свързани с основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да установи основния факт пряко), за да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е необходимо преди всичко съобразяването им в тяхната съвкупност. Освен, че трябва да са установени по безспорен начин, те следва да се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния факт. В случая касаторът поддържа, че апелативният съд неправилно, необосновано и в противоречие с процесуалния закон е направил извод, че не са ангажирани доказателства, че датите са изписани против волята на издателя. Посочва още, че въпреки липсата на преки доказателсва по делото е установена верига от достоверни косвени такива, без да ги конкретириза. Въззивният съд не се е отклонил от гореизложеното разрешение като е аргументирал окончателния си извод за недоказаност на твърдението, че датите са изписани против волята на издателя и след полагането на подписите, въз основа на обсъждане поотделно и в съвкупност на всички доказателства по делото. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдението на ответниците, че датите на падежа на записа на заповед са изписани против волята на издателя, но не е отрекъл принципната възможност това доказване да бъде осъществено и с косвени доказателства. Следователно не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а съществуването на практика на ВКС, на която произнасянето от въззивния съд не противоречи, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.

На основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. съгласно договор от 16.05.2025 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 20/23.01.2025 г. по в. т.д. № 432/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА „Ш. Агро“ ЕООД, [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Б. П. Ш., [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на „Агрозащита“ ООД, [населено място], общ.Брезово, обл.Пловдив, Агрокомплекс, п. к.4158, сумата от 3 000 лв. (три хиляди лева) – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.