ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3040 [населено място], 29.10.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 1327/2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Л. И. ЕООД (н), чрез синдика на дружеството, против Решение № 117 от 05.03.2025 г. по в. т. д. № 50/2025 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 1359 от 11.10.2024 г. по т. д. № 360/2023 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу „И. Г. К. ЕООД иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 54 840 лв., представляваща възнаграждение за полагане на пътна маркировка, дължимо по фактура № 38 от 16.12.2019 г., както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 716, 37лв., представляваща лихви за забава върху главното вземане, дължими за периода 16.12.2019 г. - 20.02.2023 г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси:

1. „Дали осчетоводената от ответника фактура, отразена в търговските му книги, по която последният е упражнил правото си на данъчен кредит по ЗДДС, доказва получаването и приемането от него на изпълнение на работата по договора ?“. По този правен въпрос се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че правните изводи на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 166 от 26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, II т. о. и цитираните в него Решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 на ВКС, I т. о. и Решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС , II т. о. , както и Решение № 42 от 19.04. 2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, II т. о.;

2. „Незаконосъобразното анулиране от ответника на надлежно осчетоводена от него фактура следва ли да се счита от съда, че е оттеглил признанието, че е осъществена сделка между страните?“. Като допълнително основание е посочена хипотезата чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обоснована с довода, че по този въпрос липсва практика на ВКС, и че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът – „И. Г. К. ЕООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат от фактическа страна Апелативен съд – София е установил, че претендираното от ищеца „Л. И. ЕООД (н) вземане се основана на издадена от него фактура №[ЕИК] от 16.12.2019 г., в която било посочено, че сумата от 45 700 лв. без ДДС и 54 840 лв. с ДДС е начислена за „полагане на маркировка“, като същата не била подписана от представител на ответника; От представеното от ищеца извлечение от главната книга на дружеството за периода 01.01.2019 г. - 31.12. 2019г., е прието за установено, че претендираното вземане към ответника било осчетоводено в дневника за продажбите; От своя страна ответникът „И. Г. К. ЕООД е представил протокол за анулиране на фактура от 01.05.2020г., дневник за покупките на дружеството за м. май 2020 г. и справка-декларация по ДДС, договор от 19.09.2019 г. между „И. Г. К. ЕООД и „ЕРА 78“ ЕООД за полагане па пътна маркировка; протокол № 2 - акт обр. 19 от 14.08.2020 г., подписан между „И. Г. К. ЕООД и „ЕРА 78“ ЕООД; Фактура от 31.08.2020 г., издадена от „ЕРА 78“ ЕООД; Фактура от 29.11.2019 г., издадена от „Р. С. - Консулт“ ЕООД; Фактура от 06.07.2020 г., издадена от „А. С. ЕООД. Отразени са констатациите на вещото лице, изготвило приетото по делото заключение на допусната съдебно-счетоводна експертиза, досежно извършените от страните счетоводни операции.

Изложените от Апелативен съд – София правни съображения са, че представлявайки частен свидетелстващ документ, фактурата удостоверява материализираното в нея изявление, но сама по себе си, не е основание за плащане на цената на една стока или услуга; Цената се дължи не защото е издадена фактура, а защото е осъществена даден вид престация по договорна връзка между страните; В случая ищецът „Л. И. ЕООД (н) не е доказал нито извършването на престация, нито обвързването на страните в облигационно отношение; Фактурата първоначално е била осчетоводена от ответника и в този случай ищецът би могъл да се ползва от презумпцията на чл. 301 ТЗ, но сторнирането на същата и то в период, предхождащ значително предявяването на иска, означава, че ответната страна е оттеглила признанието си, че такава сделка е била осъществена. При липсата на други доказателства за облигационни отношения между страните и наличие на косвени доказателства, че работата по полагане на маркировка на обект „5 СМР“ е била извършена от други контрагенти на „И. Г. К. ЕООД, въззивният съд е приел претенцията по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за неоснователна. За неотносими към спора са намерени доводите във въззивната жалба за неспазване от ответника на процедурата по анулиране на фактурата съгласно счетоводните стандарти по съображения, че действията по осчетоводяването следва да се преценяват в контекста на приложението на чл. 301 ТЗ, а не с оглед стриктното вземане на счетоводните операции. С оглед формирания извод за неоснователност на основната искова претенция за главница, Апелативен съд – София е приел за неоснователна и акцесораната такава по чл. 86 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

И двата формулирани от касатора правни въпроси не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Решаващ за приетата от въззивния съд неоснователност на претенцията по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД е изводът, че с осъщественото от ответника сторниране на осчетоводената от него фактура последният е оттеглил признанието, че такава сделка е била осъществена, както и че липсват каквито и да е други доказателства, установяващи облигационни отношения между страните. Тоест, въззивният съд не е отрекъл значението на обстоятелствата относно осчетоводяването на фактурата от получателя на услугата, отразяване на стойността й в справките - декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, за които е изложил принципни съображения за правното им значение на признание за възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което фактурата е била съставена. В този смисъл е и цитираната от касатора и известна на съда практика на ВКС, включително относима и към договора за изработка. В случая обаче в обжалвания акт липсва обсъждане и съответно позоваване на упражнено от ответника право на ползване на данъчен кредит по ЗДДС, от който изхожда първият въпрос, поради което същият няма нужното правно значение за спора. Аналогично е положението и с втория въпрос, доколкото по довода на ищеца за неспазване на процедурата по анулиране от ответника на осчетоводената от него фактура няма произнасяне по същество от решаващия съд и не е формиран извод за незаконосъобразност на сторнирането. Следователно, въпросът е хипотетичен и няма обуславящ характер. Неустановяването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по двата въпроса е достатъчно основание да се откаже искания достъп до касационна проверка на обжалваното решение, поради което не следва да се обсъждат допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С оглед изхода от спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 7 745.40лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 117 от 05.03.2025 г. по в. т. д. № 50/2025 г. на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА „Л. И. ЕООД (н), ЕИК[ЕИК], да заплати на „И. Г. К. ЕООД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 7 745.40лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.