ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4940

гр. София, 30.10.2025 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М.

Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гр. дело № 214 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д.Б.М., представляван от адв. М. Г., срещу въззивно решение № 3071/04.09.2024 г. по в. гр. д. № 7968/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Д. Б. М., че М. П. А., П. Д. А., А. Д. А. и Т. И. Ш., са собственици въз основа на наследствено правоприемство от И. Д. А. и П. Н. А. на частта от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [улица] - част от УПИ *-*, кв. 609 по плана на [населено място], м. „Х. Б.“, заключена между точките 1-2-3-4-5-6-7-8-1 от комбинираната скица за пълна или частична идентичност на УПИ *-* от кв. 40 по стар регулационен план на[жк], приложена на л. 42 от въззивното дело, приподписана от съдебния състав като неразделна част от съдебното решение и е отменен изцяло нотариален акт № 105/16.06.2022 г., рег. № 1296, н. д. № 76/2022 г.

В подадената касационна жалба са наведени доводи за недопустимост на обжалваното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отмяна на нотариалния акт, издаден в полза на ответника с посочени придобивни основания: давност и наследство.

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „длъжен ли е съдът да кредитира показания на свидетел, който по време на разпит използва предварително написани бележки с дати относно конкретни събития?“; 2. „достоверен ли е свидетел, който посочва едно единствено събитие, противопоставящо се на давностното владение“; 3. „следва ли съдът да извърши преразпит на свидетелите в случай на разминаване на техните показания?“.

В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба М. П. А., П. Д. А., А. Д. А. и Т. И. Ш., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел следното:

По делото е установено /въз основа на писмените доказателства и твърденията на страните/, че претендираният от ищците имот е същият, за който ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт.

Събрани са показанията на две групи свидетели, ангажирани от страните, които са подробно обсъдени от въззивния съд.

Въззивният съд е посочил, че когато свидетелите дават противоречиви показания, задължение на съда е да прецени тяхната достоверност с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото и мотивирано да посочи на кого от свидетелите и защо дава вяра. Отчетено е, че всеки от свидетелите е заявил, че има дългогодишно познанство или близки отношения със страната, която го е ангажирала като свидетел.

От една страна, свидетелите А. А. и З. В., ангажирани от ищците, са единодушни, че П. А. (майка на ищцата Т. Ш. и баба на ищците П. А. и А. А.) е живяла в процесния имот до смъртта си през март 2013 г.; семейство А. са се грижили за П. А. и са я посещавали всеки ден или през ден; че след смъртта й никой не е останал да живее в имота, а Д. и Т. го посещавали всеки ден или през ден, за да се грижат за намиращото се в него куче, което според свидетелката В. е било в имота до 2019 г. Свидетелят А. излага твърдения за извършвани кражби от имота, които твърдения кореспондират с данните по делото (постановление за връщане на веществени доказателства от 20.01.2012 г. и справка от I РУ на СДВР), че през 2012 г. Д. А. е сезирал органите на МВР във връзка с извършвани в имота кражби, както и с показанията на свидетелката В.. Последната заявява, че в периода 2017-2021 г. е имала чести наблюдения върху процесния имот, тъй като се е грижила за баба си, която живеела отсреща. Виждала е ищците да посещават имота до 2021 г.

Свидетелят А. е заявил, че е помагал на Д. А. при изграждане на телена ограда и изграждане на навес преди 2015 г., а през юли 2015 г. ходил в имота да варят ракия.

От друга страна, в пълно противоречие с показанията на тези свидетели са показанията на ангажираните от ответника свидетели Х. А. и Н. И.. И двамата сочат, че живеят от дълги години в квартала и често минават покрай процесния имот; че същият е бил стопанисван от бащата на ответника, който бил каруцар/коняр, а след смъртта му – от единствения му наследник Д. М., който предприел действия по разрушаване на сградата в имота около година по-рано. И двамата свидетели твърдят, че не знаят в имота да е живяла възрастна жена на име П.. Техните показания са общи и съдържат само данни за наличието на каруца и кон/коне в имота, които според свидетелите са били на бащата на ответника-Б. М., без да сочат конкретен времеви период. Свидетелят А. не уточнява в какво се е изразявало поддържането на имота от страна на наследодателя на ответника, а свидетелката И. сочи като действие по поддържане на имота само чистенето му. И двамата свидетели не сочат конкретни действия на Д. М., от които да се направи извод за своене на вещта до 2022 г., когато предприел действия по събаряне на сградата в имота.

Въззивният съд е установил съществени противоречия на показанията на тези свидетели не само с показанията на другата група свидетели, но и помежду им. Докато свидетелят А. твърди, че никой никога не е живял в имота и там Б. М. държал коня и каруцата си, свидетелката И. сочи, че той е живял там и отглеждал коне, а след смъртта му ответникът продължил дейността на баща си и отглеждал три коня. Впоследствие, по време на очната ставка между нея и свидетелката В., И. заявява, че е виждала коне в имота до 2020 г., когато починал бащата на ответника, след което той преустановил отглеждането на коне.

Противоположно на тези твърдения, свидетелката В., която често е посещавала съседен на процесния имот в периода 2017-2021 г., отрича да е виждала кон в имота на А..

Противоречия се установяват и по отношение на състоянието на имота, доколкото свидетелят А. сочи, че имотът винаги е бил в състоянието, в което е заснет на снимка № 1, а свидетелката И. сочи, че имотът е в това състояние от две години. Свидетелят А. също сочи, че имотът е бил в по-добро състояние (с врати и прозорци), когато той го е посещавал.

Въз основа на този анализ въззивната инстанция е споделила изводите на първоинстанционния съд за недостоверност на показанията на свидетелите Х. А. и Н. И., доколкото същите са противоречиви и некореспондиращи с останалите доказателства по делото, и въз основа на тях не може да се направи извод, че Б. М. Б., а впоследствие и Д.Б. М. са упражнявали необезпокоявана фактическа власт върху имота по начин, по който всеки заинтересован да може да научи за нея.

Посочила е, че показанията на тези свидетели могат да бъдат кредитирани единствено в частта им, касаеща предприетите от Д. М. действия във връзка с разрушаване на сградата в имота около година преди разпита им, тоест през 2022 г., доколкото другите свидетели заявяват, че не са посещавали имота след 2021 г., а и това обстоятелство се потвърждава от изявлението на ищцата П. А. в съдебно заседание на 31.01.2023 г.

Счела е, че правилно са кредитирани показанията на свидетелите А. и В., от които се установява, че до март 2013 г. имотът е обитаван от П. А.; че синът й Д., с помощта на свидетеля А., е използвал имота през юли 2015 г.; че Д. А. и Т. Ш. са отглеждали куче в имота до 2019 г.; че до 2021 г. достъпът на ищците до имота е бил безпрепятствен. От показанията на тези свидетели не се установяват данни за извършени фактически действия до 2021 г., сочещи за установено от друго лице явно и постоянно владение, а се установява само, че имотът е бил обект на множество посегателства.

Направила е извод, че не се установява ответникът или неговият баща да са установили постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно владение върху процесния недвижим имот до 2021 г. Първото действие, което би могло да се приеме като своене на имота, е предприетото от Д. М. разрушаване на сградата в имота през 2022 г. Дори да се приеме, че ответникът или наследодателят му са установили владение преди този момент, то това е било след 31.03.2013 г., с оглед на категоричните данни, че П. А. е живяла в имота до смъртта си, поради което обективно не е било възможно към датата на издаване на констативния нотариален акт (16.06.2022 г.), респективно към датата на образуване на настоящото производство (16.08.2022 г.) да е изтекъл десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В жалбата са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отмяна на констативния нотариален акт, издаден в полза на ответника. Същите са изведени от тезата на касатора, че отмяната на нотариалния акт не е необходима последица от уважаването на установителен иск за собственост.

Не се разкрива вероятност обжалваното решение да е недопустимо в описаната част.

Във въззивната жалба също са били изложени доводи за недопустимост, свързани с приложението на чл. 537, ал. 2 ГПК, които са обсъдени, като в решението е посочено, че отмяната на констативен нотариален акт е законна последица от уважаването на предявен иск за собственост, без значение дали същият е положителен установителен или ревандикационен. Отмяната или изменението на констативен нотариален акт са уредени от закона като последица от уважаване на предявения от собственика иск за защита на засегнатото или застрашеното от акта право на собственост. В този смисъл са Тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 172/11.07.2012 г. по гр. д. № 1157/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 299/19.12.2012 г. по гр. д. № 587/2012 г. на ВКС, II г. о., Решение № 24/27.04.2020 г. по гр. д. № 1919/2019 г. на ВКС, I г. о., както и цитираната от въззивния съд практика.

Въпросите в изложението, с които е обосновано приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са свързани с обсъждането на свидетелските показания.

Първият въпрос е относим към кредитирането на показания, дадени от свидетел, който си е служил с бележки по време на разпита. Това оплакване е било въведено и във въззивната жалба по отношение на дадените от свидетеля А. показания, като съдът го е обсъдил и е приел, че същото е неоснователно. Посочил е, че в ГПК липсва изрична процесуална забрана свидетелят да си служи с писмени бележки за имена, дати, цифри и други, както и че в съответствие с чл. 171, ал. 3 ГПК, районният съд е отразил това обстоятелство в протокола. Освен това направените изводи по отношение на упражняваната фактическа власт не се основават единствено на показанията на този свидетел, поради което не може да бъде допуснато касационно обжалване по този въпрос.

Вторият въпрос е относим към достоверността на свидетелските показания и по специално тези на посочения по-горе свидетел.

Налице е трайна и последователна съдебна практика, че свидетелските показания се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към този момент, физиологични особености, паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Именно такава преценка е извършена и в обжалваното решение, като същата е резултат от подробен анализ на показанията, извършената очна ставка между свидетелите и писмените доказателства.

Третият въпрос е обоснован с доводи за процесуално нарушение, свързано със задължението на съда да изслуша отново разпитаните в първоинстанционното производство свидетели.

С нормата на чл. 267, ал. 2 ГПК законодателят дава възможност на съда да изслуша отново свидетели и вещи лица. Въпросът обаче е предоставен на преценката на съда и тя не подлежи на инстанционен контрол. Съдът сам решава дали му е необходимо да получи лични впечатления от разпита на свидетелите. Следва да се посочи, че в настоящата хипотеза жалбоподателят не е поискал преразпит на свидетели във въззивната жалба.

Не е налице наведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съществува съдебна практика на ВКС по поставените въпроси, както тълкувателна, така и на отделни състави, с която въззивното решение не влиза в противоречие, а касаторът не излага съображения, които да налагат същата да бъде изоставена или променена, поради което касационно обжалване не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответниците по жалба направените разноски за касационното производство в размер на сумата 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3071/04.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 7968/2023 г. по описа на Софийски градски съд.

Осъжда Д. Б. М. от [населено място], ул. „В. М.-Л.“ № 3А, ет. 2, ап. 8, да заплати на М. П. А., П. Д. А., А. Д. А. и Т. И. Ш., разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: