ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5024

София, 04.11.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 1192/2025 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. И. П., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат М. И., против въззивно решение № 201 от 22.10.2024 г. по в. гр. д. № 320/2024 г. на Апелативен съд – В. Т. с което е потвърдено решение № 284/15.05.2024 г. по гр. д. № 755/2017 г. на Окръжен съд - В. Т. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от П. И. П. против И. И. И. иск за сумата 61 000 евро, представляваща обезщетение от неправомерно използване на изработен от ищеца инвестиционен проект за „Жилищна сграда с магазини и подземни гаражи“ в ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място] с номер по предходен план парцел УПИ ...., ... в кв. .... в [населено място]. В касационната жалба решението се обжалва като необосновано и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от И. И. И., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Г. Г., с който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Претендира разноски съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 20.01.2025 г. и преводно нареждане от същата дата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че предявеният иск за сумата 61 000 евро, представляваща обезщетение от неправомерно използване на изработен от касатора инвестиционен проект за „Жилищна сграда с магазини и подземни гаражи“ в ПИ с идентификатор ... по КККР на [населено място] с номер по предходен план парцел УПИ ..., ... в кв. ... в [населено място], е с правна квалификация по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП. Указал е, че в тежест на ищеца е да докаже, че въз основа на създадени от него архитектурен проект и проект за изменение на плана за регулация и плана за застрояване е изградена жилищна сграда с магазини и подземни гаражи, като архитектурният проект е реализиран от ответника в нарушение на авторското право на ищеца, в резултат на което нарушение за ищеца са произтекли имуществени вреди в претендирания размер, представляващи пропуснати ползи от неплатено възнаграждение. Съдът се е позовал на установената съдебна практика по отношение на защитата на авторските права, че при договорите за възлагане на произведение е въведена оборимата презумция, според която поръчващият има правото на изключително ползване на произведението без разрешение на автора, ако в договора за възлагане не е уговорено друго. По делото е установено, че ищецът е автор на посочените от него проекти, надлежно одобрени от главния архитект на [община]. В резултат на реализирането на тези проекти е започнало строителството на процесната жилищната сграда с гаражи и магазини въз основа на договор между собствениците на имота и трети лица, един от които е ответникът. Между страните не е спорна идентичността на поземления имот, предмет на договора за учредяване право на строеж, и имота, в който действително е започнало строителството. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени доказателства не се установяват твърденията на въззивника, че възложители на изработените от него проекти са лица, различни от собствениците на имота, респ. че собствениците на имота неправомерно са използвали проектите заедно с лицата, на които е учредено правото на строеж. От представените писмени доказателства - обяснителна записка, заявление, по повод на което е издадена заповед на кмета на [община] № РД 221968/03.10.2007 г. и др., е установено, че именно собствениците на имота - Н. Р. К. и Д. Н. Д. са получили проектите след изготвянето им и те са единствените лица, посочени в самите проекти като възложители. Следователно на основание чл. 42, ал. 2 ЗАПСП за възложителите, собственици на поземления имот, е възникнало право да ползват проектите за целта, за която са създадени, поради което действията им, свързани със строителството по проектите, не са неправомерни. Допълнително съдът се е аргументирал, че доколкото нито в ЗАПСП се съдържа разпоредба, която да ограничава възможността възложител на архитектурен проект да го ползва до заплащане на възнаграждението на автора, нито се установява такава уговорка между страните, то липсата на доказателства по делото за заплащането на възнаграждение за изработването на проектите не води до извода, че ползването им въпреки това съставлява нарушение на имущественото авторското право на ищеца. Въз основа на твърденията на ищеца и кореспонденцията между него и възложителите, съдът е направил извод, че до м. декември 2013 г. ищецът не само не се е противопоставял, но е съдействал за строителството на сградата. В заключение е прието, че доколкото не е установено виновно и противоправно поведение на ответника И. И. И., изразяващо се в използване на произведението, обект на авторско право, в нарушение на авторското право на ищеца, то искът е неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните?“.

2. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и цялост?“.

3. Нормата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП, даваща правомощие на собственика на реализирано архитектурно произведение да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която е било поръчано, изключва ли правото на носителя на авторското право върху това произведение да получи възнаграждение (обезщетение) съгласно чл. 19 ЗАПСП?“.

Първите три въпроса са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е цитирана и съдебна практика на ВКС. Твърди се, че въззивната инстанция е решила тези въпроси в противоречие с нея.

4. „Трябва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, независимо че първоинстанционният е направил това, или само да препрати към мотивите на първоинстанционното решение?“.

5. „Следва ли въззивният съд при неправилна квалификация в доклада по чл. 146 ГПК да проведе подготвително заседание и да даде указания в открито съдебно заседание към страните относно разпределяне на доказателствената тежест и за възможностите им да предприемат процесуалните действия, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради неточност на доклада и дадените със същия указания?“.

6. „Докъде се разпростира правото на поръчващия „да използва произведението за целите, за които е поръчано“ по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП?“.

7. „Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП разрешава ли всяко трето лице, което не е страна по договора за изготвяне на архитектурен проект, който е обект на авторското право, да го ползва без съгласието на автора му и още повече въпреки неговото изрично несъгласие?“.

Поддържа се още наличието на самостоятелните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите два въпроса са обусловили дейността на въззивната инстанция при решаването на спора, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика, включително и посочена от касатора, съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика. Аргументите на касатора във връзка с поставените въпроси са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Третият въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване, тъй като съдът не е основал преценката си върху подобно съотношение на изключване на нормите на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП и чл. 19 ЗАПСП. Напротив, приел е, че двете норми са самостоятелни и създават съответно право /на използване на проектите/ и съответно задължение /за заплащане на възнаграждение на изработващия/ за възложителите, които обаче не са обвързани помежду си. В допълнение, не е налице и противоречие с цитираното решение № 124/13.05.2016 г. по т. д. № 3088/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., тъй като същото разглежда въпрос, различен от поставения в изложението, и принципно неспорен в настоящото производство.

Четвъртият въпрос е неотносим за изхода на спора, тъй като въззивният съд не се е възползвал от възможността, установена в чл. 272 ГПК, да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Въпреки че е потвърдил решението на първата инстанция като правилно, въззивният състав е обсъдил всички доказателства и е изложил собствени мотиви, както вече беше установено при разглеждането на първите въпроси на касатора.

По отношение на последните три въпроса, за които се твърди, че са от значение за развитието на правото, както и за точното прилагане на закона, следва да се посочи, че съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. Поначало в изложението липсва надлежна аргументация в посочения смисъл. Все пак следва да се посочи, че по отношение на петия въпрос е налице задължителна съдебна практика - т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според нея, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Шестият и седмият въпрос не обосновават допускане на касационно обжалване, доколкото касаят правилността на обжалваното решение по същество. Съдът в мотивите си е приел, че въз основа на събрания доказателствен материал е установено, че именно възложителите на проекта и собственици на поземления имот, в който се осъществява строителството, са тези, които са го използвали, а не трети лица, както се твърди в изложението. Възложителите не са страни по делото. Последният въпрос е и неотносим, тъй като съдът не е приел, че е налице изрично противопоставяне от страна на ищеца, автор на архитектурния проект, за използването му, а напротив – същият е съдействал за строителството на проектираната сграда.

Не са налице основания, които да водят до извод за вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение. Поставено е от компетентен съд в надлежен състав, в писмена форма е, надлежно подписано е и волята на съда е ясно изразена по разбираем начин.

Обжалваното решение не е и вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Подобен порок на съдебния акт е налице, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г. /. В случая не е налице нито една от посочените хипотези.

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито твърдения се съдържат в представеното от касатора изложение.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 700 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 201 от 22.10.2024 г. по в. гр. д. № 320/2024 г. на Апелативен съд – В. Т.

ОСЪЖДА П. И. П., [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на И. И. И., със съдебен адрес [населено място], 700 лв. разноски пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.