ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5013

София, 04.11.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 22.10.2025 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 550/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Г. Л. Д., чрез адв. П., срещу решение № 431 от 22.10.2024г. по в. гр. д. № 429/2024г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 389/22.03.2024г., по гр. д.№ 6566/2022 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен искът за признаване за установено по отношение на М. Д. П., че Г. Л. Д. е изключителен собственик поради трансформация на лично имущество, на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, ап. 10, представляващ самостоятелен обект в сграда № 1, с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с ид. ч. от входно антре, избено помещение №4, таванско помещение №2 и 14.24 % ид. ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху терена.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В срок е постъпил отговор от М. Д. П., чрез адв. Д., в който се поддържа че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е изразено становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като е изложил и свои фактически и правни изводи. Приел е за установено, че на 05.05.2016г. страните са сключили граждански брак, прекратен с развод с решение №1206/04.10.2022г. по гр. дело №4803/2022г. на Русенския районен съд.

На 11.11.2018г. между ищеца и „Балкански имоти“ООД е сключен договор за капариране на недвижим имот, с който първият купува процесния имот, собственост на Е. М. М.- Т., за цена от 52000 евро, с уговорка да внесе капаро от 3 900 лв. до 30.11.2018г., а останалата сума да се преведе при нотариалното прехвърляне на имота.

Прието е за установено, че с договор от 10.11.2018г. родителите на ответницата й дарили сумата от 17 000 лв., които да използва като лични средства за лични нужди. На 14.11.2018г. Л. Б. Д. /баща на ищеца/, превел по банковата сметка на сина си сумата от 35 000 евро с основание за превода: „семейни средства за закупуване на жилище“.

На 18.11.2018г. е сключен предварителен договор за покупко - продажба на спорния имот. Уговорена е продажна цена от 52 000 евро, от която преди подписването на договора купувачът е внесъл депозит 2 000 евро за посредничество на агенцията, а 5 000 евро следва да преведат по банков път на 19.11.2018г., като сумата от общо 7 000 евро представлява капаро за сделката, а остатъкът от 45 000 евро следва да се изплати в деня на нотариалното прехвърляне на имота.

На 19.11.2018г. и на 07.12.2018г. ответницата превела по сметката на продавача на два пъти сумата от 9 779,15 лв. /5 000 евро/. За първия превод посочила, че е капаро за покупка на спорния имот, а за втория - закупуване на обзавеждане.

На 07.12.2018г. е сключен договор за продажба на процесния апартамент /нотариален акт №167/07.12.2018г., н. д. №698/2018г./, по силата на който Г. Д. е придобил имота за сумата от 30 700 евро, от която 5 000 евро капаро, платено в деня на подписване на предварителния договор и остатък от 25 700 евро, платени при подписване на нотариалния акт. В т. 5 от нотариалния акт е отразено, че се продава и цялото налично обзавеждане и движими вещи в имота за сумата от 19 300 евро.

Съдът е посочил, че на същата дата - 07.12.2018г., ищецът Г. Д. е превел по сметката на продавача сумата от 14 300 евро, за която като основание за превода било посочено - закупуване на обзавеждане, както и сумата от 25 700 евро за закупуване на жилище.

Въз основа показанията на свидетеля Л. Д. /баща на ищеца/, въззивният съд е приел за установено, че страните са искали да си купят апартамент в [населено място]. Свидетелят им помогнал, изпращайки по банков път сумата от 35 000 евро с основание за превода - семейни средства за закупуване на жилище. Парите изпратил по сметката на сина си, тъй като е считал, че няма как да ги изпрати едновременно на две лица като семейство. Свидетелят не е имал уговорка за връщане на парите, а само след пенсионирането си да остане известно време в жилището. Когато свидетелят видял апартамента, той бил изцяло опразнен. Всичко е било изхвърлено, в това число и старите мебели. Не знае дали е имало уговорка за закупуване на старото обзавеждане.

Въззивният съд е посочил, че като свидетел е разпитан и Р. Р., който установява, че е ходел със страните на огледи и знае от ответницата, че цената на имота е 52 000 евро. Апартаментът бил в много лошо състояние, за основен ремонт, с мебели отпреди 50 - 60 години. Според свидетеля страните са теглили заеми за закупуване на имота и за ремонта, а за обзавеждането помогнали родителите на ответницата. Те й дали и цялата сума за капарото.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск по чл. 23, ал. 1 от СК. Изложени са мотиви, че от значение е не само произходът на средствата, с които е заплатен имотът, но и каква е действителната цена на придобиването, като в случая реалната цена не е отразената в нотариалния акт 30 700 евро, а е 52 000 евро, които са платени на продавача. За да направи извод, че продажната цена на имота е била 52 000 евро, съдът е съобразил, че тази цена е посочена в предварителния договор, както и в договора от 11.11.2018г. Цената на имота от 30 700 евро и цената за обзавеждане от 19 300 евро, посочени в нотариалния акт, формират общата сума от 52 000 евро, уговорена в предварителния договор. В подкрепа на извода, че сумата от 19 300 евро не е платена за обзавеждане, въззивният съд се е позовал и на показанията на св. Д. и св.Р., че мебелите в имота са били стари и са били изхвърлени.

Във връзка с произхода на средствата, вложени за закупуване на имота, въззивният съд е приел за доказано, че бащата на ищеца е превел по сметката на сина си сумата от 35 000 евро. Съдът се е позовал на показанията на св. Д. /баща на ищеца/, че е превел парите за закупуване на жилище за семейството на сина си, тъй като „ Г. и М. нямаха всичките пари, за да им помогна, аз съм изпратил 35 000 евро, като една сума“, както и на заявеното от него, че е изпратил парите, „за да си закупят апартамент, и съм посочил: за закупуване на жилище“ и е направил извод, че сумата от 35 000 евро е предоставена на семейството на ищеца за закупуване на жилище, а не лично на ищеца.

На следващо място въззивният съд е посочил, че за разликата над 35 000 евро до пълната продажна цена на имота е извършено плащане от ответницата, която е превела на продавача на два пъти - по 9 779,15лв. /равностойността на 5 000 евро/. Съдът е отбелязал, че е налице и писмено доказателство - договор от 10.11.2018г., че родителите на ответницата са й дарили сумата от 17 000 лв.

Според въззивния съд освен, че не се установява бащата на ищеца да е дарил сумата от 35 000 евро лично на него, а не на семейството му, не е доказано също, че тази сума е изцяло вложена за покупката на имота. Условието, с което чл. 23, ал. 1 от СК свързва възникването на правото да се признае индивидуална собственост на един от съпрузите в резултат на преобразувано лично имущество, е конкретно влагане на лични, извънсемейни средства в придобиването на вещите по време на брака. Последното не е функция на обстоятелството, че като купувач е посочен само ищецът.При липсата на категорични доказателства, оборващи презумпцията на чл. 21, ал. 3 от СК, е прието, че не е доказано придобиването на имота изцяло с лични средства на ищеца.

Въззивният съд се е произнесъл по доводите във въззивната жалба относно доказателствената сила на договора за дарение от 10.11.2018г., с който родителите на ответницата са й дарили сумата от 17 000 лв. Посочено е, че този договор е оспорен от ищеца с твърдение, че документът е антидатиран, че сумата или не е дадена на ответницата, или е в по-малък размер. Изложени са мотиви, че чл. 193, ал. 1 от ГПК предвижда процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по делото. Целта е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. Прието е, че в случая не се открива производство по чл. 193 от ГПК, тъй като не се касае за оспорване истинността на документа, а се иска да се опровергае съдържанието на документа, по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК с допустимите за това доказателствени средства. То е изцяло в тежест на оспорващия и в доклада по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд е указал, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава исканията и възраженията си. Доколкото договорът представлява и разписка, то достоверността на датата му съгласно чл. 181 ал. 2 от ГПК може да се установява с всякакви доказателствени средства. Доказателствени искания в подкрепа на оспорването си ищецът не е направил и оспорването е недоказано.

При тези мотиви на въззивния съд не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Според разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая не е формулиран нито един въпрос -материалноправен или процесуалноправен, поради което и касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения във връзка с направеното оспорване на представения от ответницата договор за дарение на сумата от 17 000 лв., които оплаквания касаят правилността на въззивното решение, която не се преценява в производството по чл. 288 ГПК. Наред с това следва да се отбележи, че решаващите изводи на въззивния съд са, че действителната продажна цена на имота е била 52 000 евро, а не както твърди ищецът – 30 700 евро, като дарената от бащата на ищеца сума от 35 000 евро не е дарена лично на ищеца, а на семейството му и освен това не е доказано, че именно тази сума е вложена в покупката на жилището. Относно тези решаващи изводи на въззивния съд не е формулиран правен въпрос, предвид на което дори и касаторът да бе формулирал въпрос, отнасящ се до оспорването на представения по делото частен документ, то този въпрос не би бил от обуславящо значение за крайния изход от спора, тъй като отговорът на въпрос, относим към договора за дарение в полза на ответницата, не би рефлектирал върху приетото от съда, че за закупуването на имота е платена сумата от 52 000 евро и не е доказано, че в придобиването му са вложени лични на ищеца средства, дарени му от неговия баща.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид изхода от спора в полза на ответницата по касация следва да се присъдят направените от нея разноски за защитата й в касационното производство в размер на 2 650 лева.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 431 от 22.10.2024г. по в. гр. д. № 429/2024г. на Окръжен съд – Русе.

ОСЪЖДА Г. Л. Д. да заплати на М. Д. П. на основание чл. 78 ГПК сумата от 2 650 лв. /две хиляди шестстотин и петдесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: