ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3106 гр.София, 05.11.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г. ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 1414 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от „Групама Животозастраховане“ЕАД против решение № 1585/17.03.2025 г. по в. гр. д.№ 305/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 18215/06.11.2023г. по гр. д. № 27976/2023г. на СРС, 46 с-в в частта, в която е прогласена спрямо „Групама Животозастраховане“ ЕАД по предявения от М. И. П. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 146 ЗЗП нищожността на чл. 1, т. 14 от ОУ към групова застраховка „Живот“ на кредитополучатели/съдлъжници на „Експресбанк“ в частта „и което означава, че той/тя трябва да разчита на помощта на трето лице, за да може да извършва обичайни ежедневни дейности“, както и в частта, в която „Групама Животозастраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на „Банка ДСК“ АД, сумата от 9391,89 лв., както и в частта, в която „Групама Животозастраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на М. И. П., сумата от 1546, 56 лв.

Ответникът по касацията М. И. П. е депозирал писмен отговор на касационната жалба, с който я оспорва. Претендира залащане на разноски за касационна инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в исковата молба ищецът М. П. е посочил, че в периода на трайно намалена работоспособност е заплатил 1546,56 лв. по договора за кредит, като претендира на осн. чл. 456 КЗ осъждане на застрахователя за връщането им, а непогасената сума от 9532,98 лв. претендира в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, на осн. чл. 382, ал. 1 КЗ, като упражнява правата на банката срещу застрахователя, поради бездействието й да търси плащане по застрахователния договор. Констатирал е, че по делото е било безспорно, че М. П. е страна по Договор за кредит от 25.10.2019 г., сключен с „Експресбанк“ АД /сега „Банка ДСК“АД/, по който са му били предоставени 16 930 лв. за рефинансиране на стари задължения, като е следвало да ги върне за срок от 84 месеца. Безспорно е още, че „Експресбанк“ АД /сега „Банка ДСК“ АД/ е сключило със ЗАД „Експрес животозастраховане“ АД /сега „Групама Животозастраховане“ ЕАД – универсален правоприемник/ Групова застраховка „Живот“, към която е присъединен П. в качеството на застрахован чрез подадено заявление за застраховане, при застрахователни рискове: смърт на застрахованото лице в резултат на злополука или заболяване и пълна и необратима загуба на автономност в резултат на злополука или заболяване. Установено е било, че през м. октомври 2022г. за първи път кредитополучателят е бил диагностициран с терминален стадий на бъбречна болест. От приетата пред СРС СМЕ съдът е констатирал, че първата диагноза, свързана с бъбречното заболяване е от 04.10.2022г. и практически веднага след това е поставена диагнозата терминална бъбречна недостатъчност. С експертно решение от 08.12.2022г. на ТЕЛК му е била призната 100 % трайно намалена работоспособност, без чужда помощ. Акцентирал е, че в решението изрично е посочено, че срокът на трайно намалената работоспособност е пожизнен. Приел е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че към 15.06.2023г. сумата за пълно погасяване на кредита е в размер на 9391,89 лв.

По повод направеното от застрахователя оспорване на осъществяването на застрахователния риск „пълна и необратима загуба на автономност“, въззивният съд е обсъдил дефиницията на „пълна и необратима загуба на автономност“, дадена в чл. 1, т. 14 от ОУ: „ такава е налице, при кумулативното наличие на два елемента: когато лицето е постоянно и напълно неспособно да упражнява каквато и да е професия, както и каквото и да е работа срещу заплащане, в резултат на заболяване или злополука и настъпила след приемането за застраховането по договора във връзка с конкретен негов кредит и което означава, че той/тя трябва да разчита на помощта на трето лице, за да може да извършва обичайните ежедневни дейности“. СГС е посочил, че дефиницията отразява застрахователния интерес на застраховащата банка при процесния вид застраховка да получи заместващо плащане в случай, че кредитополучателят изпадне в състояние на невъзможност да връща кредита поради невъзможност да получава доход вследствие на застрахователно събитие – заболяване, довело до трайна неработоспособност на длъжника й / така и клаузата на чл. 21.1 от ОУ/. Застрахователят е твърдял, че липсва вторият елемент, доколкото ищецът е могъл да извършва сам обичайните ежедневни дейности. В тази връзка въззивната инстанция е отчела, че ищецът е предявил иск за нищожност на посочената клауза досежно коментирания елемент. Споделил е изводите на СРС, че в частта „и което означава, че той/тя трябва да разчита на помощта на трето лице, за да може да извършва обичайните ежедневни дейности“ клаузата на чл. 1, т. 14 се явява неравноправна клауза, което води до нейната нищожност. Изложил е съображения, че същата позволява на търговеца да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като аналогична възможност не е била предоставена на застрахования. СГС е съобразил към момента на сключването на договора: вида на услугата, предмет на договора; всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг договор, от който той зависи. Преценил е, че застраховката служи като обезпечение по отношение на вземания на кредитора към длъжника, когато за длъжника е невъзможно тези вземания да бъдат погасявани. Това състояние според съда е налице при трайна неработоспособност на лицето, в случая 100 % и определена като „пожизнена“. Изложил е мотиви, че дори лицето да е способно да извършва обичайните си дейности, то при призната невъзможност да полага труд поради заболяване, същото не би могло да реализира доходи и оттам да изпълнява задълженията си по договора за кредит, именно за чието обезпечаване е сключена застраховката.

В този смисъл съдът е преценил, че уговорката за разчитане на помощ на трето лице при извършване на ежедневните дейности, е във вреда на застрахования и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и не изпълва съдържанието на предназначението на договора за застраховка. Заключил е, че е налице условието на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, което пък води до нищожност на клаузата, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Поради установената нищожност на клаузата на чл. 1, т. 14 в частта „и което означава, че той/тя трябва да разчита на помощта на трето лице, за да може да извършва обичайните ежедневни дейности“, съдът е намерил, че е настъпил покрит застрахователен риск в срока на застраховката, поради което правилно искът за сумата от 1546,65 лв. е бил уважен от СРС. Счел е за неотносимо към спора оплакването във въззивната жалба, че не е установено застрахованият да е полагал труд към датата на настъпване на събитието. Посочил е, че от значение е, че видно от решението на ТЕЛК до датата на освидетелстването, ищецът е бил работоспособен. Едва на 04.10.2022г., след датата на сключване на договора за кредит и застрахователния договор, ищецът е бил диагностициран с терминална бъбречна недостатъчност, като ТЕЛК му е признал пожизнена неработоспособност 100 %. В случая според СГС експертното решение установява настъпването на покрития риск - лицето е постоянно и напълно неспособно да упражнява каквато и да е професия, както и каквото и да е работа срещу заплащане, в резултат на заболяване. Позовал се е на показанията на св.П., че до 10.2022 г., когато е започнала хемодиализата ищецът е работил, но след това е не е и продължава да е на строг ограничителен режим. Поради изложеното е заключил, че касаторът не е имал основание да откаже изплащането на остатъка от застрахователното обезщетение. Изложил е и съображения, че са неоснователни твърденията за допуснати от СРС процесуални нарушения, като застрахователят не е твърдял, нито е представил доказателства да е издадено ново експертно решение, като този въпрос не се установява с експертиза.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е съдът да събере доказателства относно трудовия статус на застрахованото лице към датата на настъпване на застрахователния риск, когато това е от значение за преценката дали са изпълнени условията на застрахователния договор за пълна загуба на работоспособност?; 2/Може ли да се тълкуват разширително клаузи от ОУ по застрахвателен договор, като се добавят допълнителни елементи към фактическия състав на предвидения изключен риск?; 3/Длъжен ли е съдът да се съобрази с доброволния характер на уговорките в договора, когато те не противоречат на закона?; 4/ Може ли съдът да изключи елемент от фактическия състав на предвидения застрахователен риск, с мотива, че клаузата от договора в тази част е нищожна, без да има изрично произнасяне по нейната недействителност?; 5/ Противоречи ли на закона изискването за нужда от чужда помощ, като част от определението за „пълна загуба на работоспособност“ като част от фактическия състав на застрахователния риск и представлява ли обективен критерий, който конкретизира обхвата на застрахователното покритие?

Касаторът въвежда допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - без да сочи практика на ВКС и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – без да обосновава осъществяване хипотезата на това основание.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общо и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос не отговаря на произнасянето на възивния съд. Същият не е отрекъл необходимостта от събиране на доказателства по релевантния по делото факт – дали е настъпила трайна неработосособност на кредитополучателя след сключване на договора за кредит и на договора за застраховка. Също така е преценил, че такова доказателство е налице – експертно решение на ТЕЛК и свидетелски показания, като е направил извод, че в случая те установяват главно горепосочения факт. Следователно първият въпрос на касатора е фактологичен, доколкото предполага преценка дали при конкретно събраните по делото доказателства се установява настъпила пълна неработосособност и необходими ли са други доказателства за краен извод в тази насока. Касаторът прави оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд, което като обосновка на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е в противоречие с приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, че във фазата по чл. 288 ГПК касационната инстанция не се произнася по същество на касационната жалба, т. е. по оплакванията по чл. 281, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос касае извършеното от въззивната инстанция тълкуване и е поставен в контекста на довод по касационната жалба за неспазване на критериите по чл. 20 ЗЗД поради добавяне от съда на нов елемент, непредвиден във фактическия състав на обсъдената клауза от ОУ, без да има яснота относно какъв елемент визира касаторът. В цитираното по-горе ТР на ОСГТК на ВКС се дава разяснение, че ВКС не разполага с правомощие да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, като задължение на последния е да формулира такъв.

Останалите въпроси са във връзка с изводите на съда за частична нищожност на клауза от ОУ към застрахователния договор, поради нейния неравноправен характер, на осн. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 и чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Трети въпрос акцентира на доброволния характер на клаузата, но не отчита обуславящите аргументи на въззивния съд, че въз основа на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., че дадена клауза в договор може да се яви сключена във вреда на потребителя, в случай, че не отговаря на изискването за недобросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, като тя не е съставена по ясен и недвусмислен начин и не е индивидуално уговорена. Такава клауза се явява сключена при нарушение на правилата на добрите нрави, поради което и е нищожна – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Четвърти въпрос не съответства на произнасянето на СГС. Налице е произнасяне на съда по недействителността на клаузата, като за тази нищожност той е длъжен да следи и служебно. Още повече, че в случая е предявен нарочен иск по чл. 124 ГПК. Пети въпрос е фактически и предполага разглеждане на конкретното съдържание на процесната клауза, което е извън правомощията на ВКС в селективната фаза на касационното производство.

Не е наице въведеното сонование „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай се твърди явно несъответствие на обжалваното решение с логически, опитни и общоприложими правила. Оплакването насочва към довод за очевидна необоснованост на въззивния акт. Констатира се, че от външна страна мотивите на въззивния съд съдържат анализ на събраните доказателства - договор за застраховка, договор за кредит, ОУ, експертно решение на ТЕЛК, свидетелски показания, които в своята логическа връзка подкрепят изводите на СГС. Касационната инстанция не може да извърши проверка на касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК по същество.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

В полза на адвоката на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № решение № 1585/17.03.2025 г. по в. гр. д.№ 305/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 18215/06.11.2023г. по гр. д. № 27976/2023г. на СРС, 46 с-в в частта, в която е прогласена спрямо „Групама Животозастраховане“ ЕАД по предявения от М. И. П. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 146 ЗЗП нищожността на чл. 1, т. 14 от ОУ към групова застраховка „Живот“ на кредитополучатели/съдлъжници на „Експресбанк“ в частта „и което означава, че той/тя трябва да разчита на помощта на трето лице, за да може да извършва обичайни ежедневни дейности“, както и в частта, в която „Групама Животозастраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на „Банка ДСК“ АД, сумата от 9391,89 лв., както и в частта, в която „Групама Животозастраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на М. И. П., сумата от 1546, 56 лв.

ОСЪЖДА „Групама Животозастраховане“ ЕАД да заплати на адв. А. М. от САК сумата от 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на М. П. пред касационната инстанция, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: