ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5088

гр. София, 06.11.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

Д. К.

като изслуша докладваното от съдия КОЛЕДЖИКОВА гр. дело № 580 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2876 от 08.07.2024 г., подадена от името на В. П. Г. чрез адв. А. В., против решение № 148/04.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 114/2024 г. по описа на ОС-Монтана, с което е потвърдено решение № 5 от 05.01.2025 г., постановено по гр. д.№ 849/2023 година по описа на РС-Монтана за признаване за установено по отношение на В. П. Г. и П. Г. Д., че А. Д. А. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] с площ от 446 кв. метра с административен адрес [населено място], [улица] с трайно предназначение урбанизирана територия и начин на трайно ползване - за ниско застрояване, с номер по предходен план *, кв. 85, парцел *, при съседи: ПИ с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***, ведно с построените в имота - 1.еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** с площ от 65 кв. метра и 2.постройка на допълващо застрояване с идентификатор **** с площ от 10 кв. метра и осъждането им на основание чл. 108 ЗС да предадат владението върху описания имот.

Решението се обжалва единствено от В. П. Г.. Доколкото лицата, които упражняват фактическа власт върху недвижим имот, не са необходими другари по предявен против тях иск за ревандикация, а П. Г. Д. нито е обжалвала, нито се е присъединила към жалбата на обикновения си другар, следва да се приеме, че по отношение на последната въззивното решение е влязло в сила.

Касаторът поддържа наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Преповтаряйки част от оплакванията си във въззивната жалба, счита, че в противоречие с процесуалните правила, въззивният съд не е допуснал събирането на нови необходими и допустими доказателствени средства и не е обсъдил всички доказателства, възражения и доводи на страните, обосноваващи неправилност на първоинстанционното решение. Твърди, че неправилно откритото заседание във въззивното производство не било отложено, за да има възможност процесуалния й представител да се запознае с материалите по делото и да организира защитата й като същевременно не е взето предвид и оплакването, че не са уведомени всички заинтересовани лица – съсобственици на процесния имот. Не били обсъдени и доводите и възраженията в приложената писмена защита в т. ч за липса на анализ на свидетелските показания и недопуснатите доказателства от първата инстанция. Моли за допускане на касационния контрол, отмяна на решението и отхвърляне на предявения ревандикационен иск. Претендира разноски.

В изложението към жалбата касаторът се позовава на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, формулирайки следните значими за изхода на делото въпроси:

1/ Отказът на въззивния съд да отложи делото, за да даде възможност на наетия в деня на насроченото съдебно заседание адвокат да се запознае с делото, представлява ли съществено процесуално нарушение?

2/ Непредприемането на процесуални действия от съда за конституиране на всички заинтересовани лица – съсобственици на имота при предявен ревандикационен иск само от един от тях представлява ли съществено процесуално нарушение?

3/ Необсъждането на доводите, обективирани в писмената защита представлява ли съществено процесуално нарушение?

4/ Отказът за събиране на нови доказателства, поискани и от двете страни във въззивното производство представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила?

5/ За начина по който съдът следва да извърши преценка за предмета на делото и правната квалификация на предявения иск?

Ответникът по касация и ищец в производството А. Д. А. изразява становище за неоснователност на жалбата и липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Досежно предпоставките за допускане на касационна проверка настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е разгледал предявен от А. Д. А. срещу В. П. Г. и нейната дъщеря П. Г. Д. ревандикационен иск за предаване владението на собствения на ищеца недвижим имот - дворно място с построените в него сгради, находящи се на административен адрес в [населено място], [улица]. Ответницата Г. противопоставила възражение, че е придобила имота по давност и наследяване от своя съпруг.

За да постанови крайния си акт, въззивният съд приел от фактическа страна, че имотът е бил собственост на съпрузите Д. Г. С. и П. Ц. С., починали съответно през 2006 и 2007 година. Ищцата е тяхна дъщеря, а ответниците - преживяла съпруга и дъщеря на сина им Г. Д. Г., починал през 2019 година. На 20.12.2008 година последният направил отказ от наследството, останало от родителите му, вписан под №73 в специалния регистър на РС Монтана по чл. 49 ЗН. Той и семейството му останали да живеят в имота, а след смъртта му там продължавали да живеят двете ответници.

Като съобразил, че спорът се концентрира върху въпроса налице ли е владение, осъществено от съпруга на ответницата, което да е трансформирано в право на собственост, въззивния съд приел от правна страна, че макар и да е упражнявал фактическата власт върху имота непрекъснато и явно в продължение на повече от 10 години, Г. Д. е бил само държател на имота, не и владелец, след като сам се е отказал от правата си на собственик. Приел също, че не се установявало в някакъв момент той да е променил представите си за съдържанието на факта на упражняваната от него власт върху имота и най - вече да е демонстрирал тези свои представи пред действителния собственик. След като Д. не е бил владелец на процесния имот, то нямало как владението му да бъде присъединено към това на ответницата В. П.. Съдът посочил, че държането на една вещ било факт, който не се наследява; наследяват се само правата. Счел, че макар ответницата и съпругът й да са живели в имота, те са извършвали единствено действия, свързани с обикновеното ползване на вещта - поправка на паднала ограда, боядисване на стени, косене на тревата в двора и подрязване на дръвчетата. След като е направил отказ от наследство, Г. Д. приел да действа като пълномощник на сестра си - ищцата в производството и да декларира придобития от нея въз основа на наследяване имот, както и да заплаща всички дължими за него данъци и такси. Ищцата е посещавала имота и брат си два - три пъти годишно. Като преценил свидетелските показания по правилата на чл. 172 ГПК, въззивният съд приел, че договорката между ищцата и Г. Д. имала за предмет единствено предоставеното ползване на имота с оглед на което достигнал до крайния извод за основателност на предявения иск, тъй като имотът се владеел без основание от ответниците. В този смисъл и постановил решението си.

При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационна проверка.

Първите четири въпроса не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са дали отражение върху решаващата правораздавателна воля на въззивния съд. Всички те касаят правилността на решението и са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са относими в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. По поставените въпроси е налице практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, поради което е изключена предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отказът на въззивния съд да отложи делото е извършен при съобразяване с разпоредбата на чл. 142 ГПК, която не предвижда хипотеза на отлагане на делото в случай, че процесуалния представител на страната не се е запознал с материалите по него своевременно. На следващо място - лицата, които упражняват фактическа власт върху недвижим имот, не са необходими другари по предявен против тях иск за ревандикация. Същото е валидно и за съсобствениците на недвижимия имот, които са активно легитимирани да предявят такъв иск срещу лица, владеещи без основание съсобствения им имот. Те не са участници в едно неделимо правоотношение, затова съдът няма задължението да уведомява онези от тях, които не са предявили такъв иск, или да ги конституира като участници в производството на страната на онзи съсобственик, предявил ревандикационния иск. По отношение необсъждането на доводите в писмената защита следва да се отбележи, че тя преповтаря по смисъл и съдържание изложеното във въззивната жалба. Съдът има задължението да обсъжда относимите и допустими доводи и възражения, които са от съществено значение за разрешаване на материалноправния спор. Що се касае до отказа на въззивния съд да събере нови доказателства – същият би представлявал съществено процесуално нарушение единствено в случай, че тези нови доказателства са относими, допустими и страната не е могла да ги ангажира своевременно по обективни и независещи от нея обстоятелства вкл. поради пропуски извършени от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и разпределението на доказателствената тежест. Когато тези доказателства не са били ангажирани поради процесуалното поведение на страната, въззивният съд не е длъжен да ги допусне и събере. В случая въззивният съд е процедирал при точно прилагане на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК и съдебната практика по приложението й.

Последният поставен въпрос за начина, по който съдът следва да извърши преценка за предмета на делото и правната квалификация на предявения иск, не е решен в противоречие с практиката на касационната инстанция. В нея константно се приема, че съдът прави преценка за предмета на делото и правната квалификация на предявения иск въз основа на обстоятелствата, на които страната се е позовала. Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация е осъщественото от съда субсумиране на фактите под относимата материално или процесуалноправна норма. В случая съдът е определил правилно спорния предмет, съобразявайки се с изложените твърдения и заявения петитум в исковата молба. Ищцата се е позовала на фактите, че е собственик на процесния имот и че ответниците са допуснати временно да го ползват, докато тя реши как да се разпореди с имуществото си. Посочила е също, че е отправила няколко устни уведомления за предстоящото му отчуждаване, но ответниците категорично са отказали да го напуснат. Поискала е ответниците да бъдат осъдени да предадат фактическата власт върху този имот. Всичко изложено кореспондира с правната характеристика на ревандикационния иск.

Не е налице и никоя от предпоставките за служебно допускане на касационния контрол, тъй като решението не е нито нищожно, нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно.

С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 148 от 04.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 114/2024 г. по описа на Окръжен съд Монтана.

ОСЪЖДА В. П. Г. да заплати на А. Д. А. сума в размер на 2000 (две хиляди) лв. – разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.