ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3169
гр. София, 11.11.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№1384 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Галчев инженеринг“ ООД и „Фармвил“ ЕАД в качеството им на съдружници в „С. Г. 2014“ ДЗЗД срещу решение №99 от 19.02.2025 г. по в. т.д.№117/2024 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1401 от 17.11.2023 г. по т. д.№1536/2022 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от Галчев инженеринг“ ООД и „Фармвил“ ЕАД, в качеството им на съдружници в „С. Г. 2014“ ДЗЗД искове срещу [община] за сумата от 296 428.80 лв., цена за извършени, но незаплатени СМР по договор за обществена поръчка №327/19.02.2015г., с предмет извършване на строителство на обект „Реконструкция и изграждане на спортен център в [населено място], [община], област Силистра“ и за сумата от 100 000 лв., общ размер на нереализирана печалба, която изпълнителят би получил при пълно изпълнение на договор за обществена поръчка №327/19.02.2015г., от който възложителят едностранно се е отказал.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е вероятно недопустимо (поради произнасяне на въззивния съд за пръв път по предявените от ищците искове, които не са били разгледани от първоинстанционния съд), евентуално неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, наред с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За да се счете, че е налице отказ от договор за изработка от страна на поръчващия по чл. 268 ЗЗД, необходимо ли е поръчващият да заяви изрично, че се отказва от договора или волята му за отказ от договора може да се изведе от неговото волеизявление и/или поведение, с което ясно демонстрира нежеланието се за продължаване на изпълнението на договора за изработка. 2. При наличие на основателни причини и изразено от поръчващия нежелание за продължаване на изпълнението на договор за изработка, съставлява ли това отказ от договора за изработка по смисъла на чл. 268 ЗЗД. 3. Длъжен ли е съдът при постановяване на акта си по същество да тълкува на основание чл. 20 ЗЗД действителната воля на поръчващия при извършване на едностранната сделка по отказ от договор за изработка по чл. 268 ЗЗД. По отношение на въпроси първи и втори се поддържа наличие на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на въпрос трети – че решен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по касация [община] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направените разноски пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Жалбата е допустима - подадена е от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че от обстоятелствената част и петитума на исковата молба се установява, че ищците претендират стойността на извършени (с дължимата грижа, надлежно, добросъвестно и точно) и незаплатени СМР по сключен по реда на ЗОП договор за изработка, от който ответникът се е отказал на основание чл. 268 ЗЗД. Счел е за основателно възражението на ищците относно допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, преквалифицирайки едва с решението иска за възнаграждение по чл. 268 ЗЗД в такъв по чл. 266 ЗЗД. Изразил е становище обаче, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти на предявените искове (изложил е мотиви, както за иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, така и за иска по чл. 268 от ЗЗД, посочвайки, че по делото не е доказано прекратяване на договора на специалното основание по чл. 268 ЗЗД) и ги е подвел под предявеното основание, но неправилно е определил правната квалификация, поради което е налице неправилно приложение на материалния закон. Посочил е, че основанието, на което ищците претендират заплащане на възнаграждение е поради отказ на ответника от договора, което е първият кумулативен елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл. 268 от ЗЗД, а обстоятелството, че ищците имат право да претендират възнаграждението си и на договорно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, не означава, че е предявен такъв иск - правото на избор, кой от двата иска да предяви, принадлежи единствено и само на ищеца, съгласно принципа на диспозитивното начало. Изложил е съображения, че на основание т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд определя правната квалификация на правата претендирани от ищеца по чл. 268, ал. 1 ЗЗД - осъдителни искове за заплащане на направените разходи, извършената работа за СМР и печалбата, която изпълнителят би получил от изпълнението на работата, но промяната на правната квалификация не води до промяна на релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, определени от първоинстанционния съд, поради което не се налага извършване на процесуални действия и правният спор следва да се разреши от въззивния съд. Установил е, че с влязло в сила решение по т. д.№2362/2020 г. на СГС е формирана сила на пресъдено нещо, че договорната връзка между страните по делото не е прекратена поради развалянето й на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД от възложителя, но това решение не формира сила на пресъдено нещо относно прекратяването на договора поради отказ от възложителя, а преценката дали основанието за едностранно прекратяване на договора представлява и отказ от договора, дали действително е налице важна причина и неговото надлежно упражняване, чрез едностранно изявление на възложителя и неговото получаване от изпълнителя са предмет по същество на правния спор. Изразил е становище, че липсва изявление от възложителя, че се отказва от договора, поради което както изявлението за разваляне, така и исковата молба по т. д.№2362/2020 г. на СГС, не могат да се тълкуват като такова, както неправилно считат ищците, тъй като това са две различни и самостоятелни потестативни права на възложителя, които ясно и недвусмислено следва да бъдат изразени за да породят своите правни последици. Посочил е, че по никакъв начин не може да се приеме, че изявлението на възложителя, че счита договора за развален представлява и изявление за отказ от него - изричното посочване и позоваване от възложителя на твърдения за виновно неизпълнение на задължения на изпълнителя по договора, поради което е направил изявление за разваляне, ясно и недвусмислено изразяват волята му за прекратяване на договорната връзка между страните, което е и основанието за неговото разваляне, а както в изявлението за разваляне, така и в исковата молба по т. д.№2362/2020 г. на СГС, липсват каквото и да е твърдения за наличието на основателна причина за отказ от договора на възложителя. С оглед изложеното е достигнал до извод, че предявените искове са недоказани поради липсата на изявление за отказ на възложителя от договора и само на това основание са неоснователни.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението на въззивния съд е постановено по допустим иск в съответствие с очертания от ищците, чрез подробно наведените фактически твърдения и искания отправени до съда, предмет на делото, като по този предмет се е произнесъл и първоинстанционният съд, въпреки че е възприел неправилна правна квалификация на спорното материално субективно право. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В този смисъл и тъй като именно произнасянето на съда по наведените от ищците факти (а не дадената правна квалификация на претенцията, която квалификация съдът е длъжен да даде и която е свързана с правилността на решението) е релевантно при преценката за допустимостта на съдебния акт, в случая не се установява наличие на поддържаната от касаторите вероятна недопустимост на решението и на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Касационно обжалване не може да се допусне и по формулираните от касатора въпроси, свързани с начина на изразяване от възложителя на отказа от договора за изработка в хипотезата на чл. 268 ЗЗД.
Константна е практиката на ВКС (решение №84 от 19.07.2011 г. по т. д.№494/2010 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №157 от 04.06.2013 г. по гр. д.№1013/2012 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение №50164 от 23.12.2022 г. по т. д.№1160/2021 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и др.), според която, разпоредбата на чл. 268 ЗЗД предвижда специален случай на прекратяване на договор за изработка в хода на изпълнението му без вина на изпълнителя и урежда специфичните му последици. Поръчващият (възложителят) има право да се откаже от договора за в бъдеще, ако са налице основателни причини за прекратяване на договорното правоотношение (обстоятелства извън правоотношението между поръчващия и изпълнителя, но които са във връзка с договора за изработка, тъй като мотивират възложителя да преустанови договорната връзка), но за да произведе присъщото му правно действие, е необходимо отказът от двустранния договор, оттеглянето на поръчката, да бъде заявено изрично и ясно, изразено по категоричен начин и да бъде доведено до знанието на изпълнителя. Наличието на посочената практика (изключваща бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) и съобразяването на въззивния съд с дадените разяснения (предвид установената по делото липса на ясно и недвусмислено манифестирана воля за отказ от договора), водят до извод за отсъствие на поддържаните селективни основания спрямо формулираните въпроси, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 11 000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №99 от 19.02.2025 г. по в. т.д.№117/2024 г. на САС.
ОСЪЖДА „Галчев инженеринг“ ООД, ЕИК[ЕИК] и „Фармвил“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] в качеството им на съдружници в „С. Г. 2014“ ДЗЗД, да заплатят на [община], Булстат[ЕИК], сумата от 11 000 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.