ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5331

Гр. София, 20.11.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на трети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 744 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, подадена от Б. А. В. чрез адвокат М. К. от САК срещу въззивно Решение № 4125 от 09.07.2024 г. по в. гр. д.№ 11330/2023 г. на СГС, ІІ „в“ възз. гр. състав.

Ответницата по жалбата Б. П. В. е депозирала отговор чрез адвокат А. М. от САК. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 8807 от 29.05.2023 г., постановено по гр. д.№ 37412/2022 г. по описа на СРС, 126 състав, с което са отхвърлени предявените срещу Б. П. В. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на А. Н. В., починал на 10.07.2021 г., накърнена с договор за дарение на идеална част от недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 145 от 15.04.2019 г., т. I, рег.№ 2249, дело № 124/2019 г., с който А. Н. В. е дарил на Б. П. В. собствената си 1/4 идеална част от апартамент № 2, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] както и иск с правно основание чл. 34 ЗС за допускане на делба на посоченото жилище.

Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба е отбелязано, че правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството принадлежи на наследник с такава запазена част, който не може да получи пълния й размер поради завещания и дарения (чл. 30, ал. 1 ЗН). Съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН, когато това право се упражнява спрямо лица, които не са наследници по закон (не са призовани към наследяване), необходимо е наследникът с право на запазена част да е приел наследството по опис. С ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д.№ 3/2013 г. на ВКС, ОСГК е прието, че това изискване представлява материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазената част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване. В мотивите са изложени съображения за неприложимостта на изискването при универсално завещателно разпореждане, с оглед придаване качество на наследник на лицето, в полза на което е направено то, като практиката приравнява тази хипотеза и на случаите, в които чрез извършване на един дарствен акт в полза на един надарен наследодателят е изчерпал цялото наследство. Хипотезата е аналогична на тази на разпореждане с универсално завещание – и в този случай липсват свободни имущества, от които лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН биха могли да получат онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството, поради което при предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН не се образува наследствена маса по чл. 31 ЗН, а възстановяването се извършва чрез дробта по чл. 29 ЗН, съставляваща размера на запазената част.

В настоящия случай ищецът е наследник с право на запазена част на починалия на 10.07.2021 г. А. Н. В. – негов син, като приживе наследодателят се е разпоредил със собствената си 1/4 идеална част от процесния апартамент в полза на своята майка – ответницата Б. П. В.. Последната е възходящ роднина на наследодателя, но не е наследник по закон, който е призован към наследяване, поради което на основание чл. 30, ал. 2 ЗС за възстановяване на запазената част на ищеца е необходимо последният да е приел наследството на баща си по опис. Това изискване е въведено изрично в цитираната законова разпоредба с оглед упражняване на потестативното право на наследника с накърнена запазена част, като същото няма отношение към възрастта на последния. В този смисъл без значение е обстоятелството дали въззивникът е бил непълнолетен към датата на смъртта на баща си, като неотносими са и възраженията във въззивната жалба относно датата, на която ищецът е узнал за откриването на наследството след като по делото е безспорно, че Б. А. В. не е приел наследството по опис, включително и към настоящия момент; ирелевантно е обстоятелството от коя дата е започнал да тече срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН, тъй като при всички случаи в хода на процеса той е изтекъл. Противно на възраженията на въззивника, по делото са събрани доказателства - надлежно приети от СРС в последното открито съдебно заседание, че дарената 1/4 идеална част от апартамента в [населено място] не е била единственото имущество на наследодателя към датата на смъртта му. Самият ищец е твърдял, че наследодателят е притежавал и други имоти, като е представил извлечение от декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която бащата на А. Н. В. – Н. В. П., и Б. П. В. са декларирали право на собственост върху жилище (къща с мазе) в [населено място], общ. Р.. При тези факти е прието, че приложимостта на правилото на чл. 30, ал. 2 ЗН не е изключена по отношение на процесния случай, като при липсата на приемане на наследството на А. Н. В. по опис, в полза на ищеца не е възникнало право да иска възстановяване на запазена част от това наследство. Предвид неоснователността на обуславящия иск по чл. 30 ЗН, неоснователен - поради липса на възникнала съсобственост между страните върху процесния имот, е и искът за делба.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „За задължението на въззивния съд, при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени точно всички относими към спора доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува едностранно и извадково, спазвайки правила от логически и опитен характер, включително и при обсъждането и преценката на показанията на разпитаните свидетели, за да постигне обосновано и правилно решение на правния спор“;

2. „За задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението и да посочи конкретно и ясно въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото“;

3. „За задължението на въззивния съд да прецени чия е доказателствената тежест за установяване на значим за решаването на спора факт - в случая доказателства за наличието на друг имот в наследството на дарителя“ -

с довод, че въззивният акт е в противоречие с Решение № 326 от 20.12.2012 г. по гр. д.№ 177/2012 г. на ВКС, III г. о., Решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр. д.№ 805/2009 г. на ВКС, I г. о., Решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д.№ 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д.№ 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. д.№ 1006/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д.№ 588/2011 г. на ВКС, III г. о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д.№ 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр. д.№ 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о.

4. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от Закона за наследството в случаите, при които в процеса не е установено категорично, че в него са включени и други активи (недвижими имоти)?“;

5. „При липса на твърдение и представяне на доказателства от страна на дарения - ответник в производството по чл. 30 ЗН за наличие на други имоти, освен предмета на дарението, дали приемането на наследството по опис е необходимо условие за възстановяване на запазената част на наследник с право на такава?“ -

с довод, че въззивният акт е в противоречие с ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д.№ 3/2013 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 82 от 16.03.2011 г. по гр. д.№ 221/2010 г. на ВКС, II г. о. и Решение № 28 от 21.02.2014 г. по гр. д.№ 825/2012 г. на ВКС, II г. о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите три въпроса от изложението. Те се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, по който правен проблем е създадена практика на ВКС - задължителна за съобразяване от съдилищата и казуална, вкл. сочената от касатора, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно разясненията по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, въззивният съд е такъв по съществото на спора и непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор; въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; в мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства; след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по обсъждане на доводите и възраженията на страните, по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и установяване от тях на правнорелевантни факти, при допустимо приложение на разпоредбата на чл. 272 ГПК. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Въпрос № 4 няма обуславящо значение за изхода на спора, тъй като предпоставя по делото да не е установено, че в наследството на А. Н. В. са включени и други активи, освен процесната дарена 1/4 ид. част от недвижим имот. Този довод е в пряко противоречие с процесуалното поведение на касатора в производството пред първата инстанция, доколкото с депозираната от него молба с вх.№ 25132 от 30.01.2023 г. е заявил, че наследодателят му е притежавал 1/4 ид. част от сграда и дворно място в [населено място], както и земеделски имоти в землището на [населено място] село, общ. Р.. Верността на тези му твърдения не е отречена от насрещната страна, видно от становището с вх.№ 63285 от 08.03.2023 г., а в тяхна подкрепа е представена декларация по чл. 14 ЗМДТ. Тъй като въпрос № 4 е поставен, без да се държи сметка за установените по делото обстоятелства, същият не обективира общо основание за допускане на обжалването.

Не се установява произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с практиката на ВКС, посочена във връзка с въпрос № 5. В тълкувателното решение и в общите мотиви на посочените от касатора казуални актове на ВКС не е отречена възможността, при липса на твърдение и представяне на доказателства от страна на дарения-ответник в производството по чл. 30 ЗН за наличие на други имоти, освен предмета на дарението, да се приеме, че приемането на наследството по опис е необходимо условие за възстановяване на запазената част на наследник с право на такава, когато, в резултат от неговите собствени твърдения и процесуални действия по попълване на делото с доказателства, съдът е приел за установено, че атакуваното дарение не изчерпва оставеното от наследодателя наследство. Следва да се подчертае, че съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, като съгласно чл. 175 ГПК направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. С оглед формираната практика на ВКС, според която приемане на наследството по опис не се изисква в хипотеза, при която разпореждането е било извършено с универсално завещание, както и при разпореждане с един дарствен акт в полза на едно лице с цялото включено в наследството имущество (при което след смъртта на наследодателя в наследството не са останали нито активи, нито пасиви), изявлението на наследника с право на запазена част, подкрепено и с писмени доказателства, че в наследството са останали свободни имущества, съставлява признание на неизгоден за страната факт, изграждащ елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН. При наличие на такова признание, приложими са разясненията по т. 4 от ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д.№ 3/2013 г. на ВКС, ОСГК, съобразно които приемането на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част. Едва тогава, когато се пристъпи към формиране на наследствена маса по чл. 31 ЗН, за надареното лице възниква доказателствената тежест да установи, че в процесното наследство са останали свободни имущества на стойност, достатъчна ищецът да може да получи това, което съставлява негова запазена част, без да се пристъпва към намаляване на дарението. В случая не са налице основания да се приеме, че е осъществена материалната предпоставка за възстановяване на запазената част, поради което и въпросът за процесуалната активност на надарения-ответник в производството по чл. 30 ЗН за попълване на делото с доказателства се явява необуславящ.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 4125 от 09.07.2024 г. по в. гр. д.№ 11330/2023 г. на СГС, ІІ „в“ възз. гр. състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: