ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3385/02.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1162 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. М. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 3/09.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. по описа на ОС-Шумен, 1 с-в, в частта, в която е отменено решение № 565/17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1315/2023 г. по описа на РС-Шумен, с което са уважени предявените от „Банка ДСК“ АД срещу М. М. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични притезания: 1) за сумата над 6731,07 лв. до присъдения размер от 9142,09 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното заплащане и 2) за сумата от 1297,79 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 1114/09.11.2022 г. по ч. гр. д. № 2393/2022 г. по описа на РС-Шумен, като в тази част тези искове са отхвърлени. Съобразно този изход на въззивното производство първоинстанцинното решение е отменено и в частта, в която са присъдени сторените съдебни разноски в заповедното и първоинстанционното производство – над сумата от 1168,32 лв. до размера от 1790,97 лв. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 6731,07 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното заплащане, а първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични вземания: 1) 698,63 лв. – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г.; 2) 538,36 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.07.2019 г. до 08.09.2022 г. и 3) 142,21 лв. - обезщетение за забава за периода от 09.09.2022 г. до 04.11.2022 г.

Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – в противоречие с правилата на логическо мислене при анализиране на действителната воля на страните, изразена в релевантния договор за потребителски кредит, окръжният съд е достигнал до неправилния фактически извод, че екземпляр от това писмено съглашение не е било предоставено на кредитополучателя, вследствие на което е нарушил материалния закон – чл. 10, ал. 1 ЗПК, достигайки до правното съждение, че процесният договор за банков кредит е нищожен (арг. чл. 22, предл. 1 ЗПК). Счита, че страните по това кредитно правоотношение изрично са уговорили в клаузата на стр. 14, ред 7 от договора, че той е подписан в два еднообразни екземпляра – по един за всяка от страните, като поради необсъждане в съвкупност на всички събрани по делото доказателствени средства това правнорелевантно обстоятелство не е взето предвид при формиране на вътрешната воля на въззивния съд.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Достатъчно ли е договорът за потребителски кредит да е представен и сключен в два екземпляра - по един за всяка от страните, за да се приеме за спазено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за представяне на екземпляр от него, или е необходимо, доказване на факта на получаването му от кредитополучателя в деня на неговото сключване, или в по-късен момент?“; 2. „Недействителен ли е на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК договор за кредит, в който изрично е посочено, че е сключен в два екземпляра, но липсват доказателства за фактическото предаване на единия екземпляр от него на кредитополучателя?“; 3. „Недействителен ли е на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК договор за кредит, в който изрично е посочено, че е сключен в два екземпляра, но в който е предвидено, че за предаването на екземпляра, предвиден за кредитополучателя, ще се изисква неговото съдействие?“ (твърди се, че тези три материалноправни въпроса са в противоречие с тълкувателните разяснения на правото на ЕС, дадени в решение на СЕС по дело С-42/15, като касаторът счита, че правният отговор по тях ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото); 4. „Длъжен ли е въззивният съд да направи цялостна проверка на всички правнорелевантни факти, от които произтичат спорните по делото права, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства?“ (твърди се противоречие както със задължителната практика, чийто израз представляват тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, така и с казуалната практика на ВКС - решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г., IV г. о.; решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о.; решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о.; решение № 222/ 2017 г. по т. д. № 425/2015 г., ІІ т. о.; решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о.; решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о.; решение № 186/14.01.2016 г. по гр. д. № 5980/2014 г.; решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г.; решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г.; решение № 215/30.10.2019 г. по гр. д. № 4780/2018 г.; решение № 210/09.02.2018 г. по т. д. 1115/2017 г., I т. о.; решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г.; решение № 22/24.02.2015 г. по гр. д. № 481/2014 г. и решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г.) и 5. „Следва ли при тълкуване на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните, както и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор (арг. чл. 20 ЗЗД)?“ (твърди се противоречие с решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г., IV г. о.; решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., ІV г. о.; решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о.; решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. и решение № 105/30.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 944/2010 г., II т. о.).

Ответникът по тази касационна жалба, чрез назначения от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 09.11.2016 г. между „С. Ж. Е. АД-Варна, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД (кредитодател), и М. М. М. (кредитополучател) е сключен договор за потребителски кредит, като в изпълнение на породеното от него правно задължение банката е предоставила на кредитополучателя уговорения кредит, а той е поел правно задължение да го върне, ведно с възнаградителната лихва - на месечни анюитетни вноски съгласно погасителния план. От приетата ССЕ се изяснявало, че към момента на предявяване на исковата молба е настъпила изискуемостта на всички изплатени месечни погасителни вноски – от 29 до 85 (последната). Разглеждайки релевираните от въззивника правни доводи за нищожност на договора, въззивният съд е обосновал правното съждение, че договорът за банков кредит отговаря на нормативните изисквания, уредени в чл. 10, ал. 1 ЗПК, относно минимално допустимия шрифт на писмения документ, в който оспорената кредитна сделка е била материализирана. Съгласно заключението на приетите от окръжния съд основна и допълнителна СТЕ се изяснявало, че при изготвяне на договора за потребителски кредит, вкл. част I и Приложение № 1 е използван серифен шрифт с големина 12,5 pt, а на част II - шрифт с големина 12 pt, поради което не е нарушено изискването за използване на шрифт, по-малък от 12.

Счел е обаче за основателно правното твърдение на въззивника, че банката не е установила второто нормативно изискване, уредено в чл. 10, ал. 1 ЗПК, а именно че релевантният договор за потребителски кредит е бил съставен в два екземпляра - по един за всяка от страните по него. Изяснил е, че съгласно клаузата на чл. 22, ал. 2, от част II от процесното кредитно съглашение на кредитополучателя следва да бъде предаден екземпляр от договора при първото му посещение в банката след установената в т. 18.2 дата – момента на подписване от банката (09.11.2016 г.). По делото не били представени доказателства, че на кредитополучателя е бил предаден екземпляр от договора както при сключването му на 09.11.2016 г., така и впоследствие. Не е приел, че този факт се установява от обстоятелството, че кредитополучателят е подписал договора и приложенията към него, респ. че първоначално е погасявал вноските, като на 02.07.2018 г. е била подадена молба и за предоговаряне на гратисен период. Изискването за предаване на екземпляр от договора на потребителя е от императивен порядък, като то гарантира, че информацията относно уговорките в договора и правните му последици ще бъде предоставена на потребителя при сключването на договора за потребителски кредит - в четлив, пълен, точен и максимално ясен вид, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор, дали да го сключи.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че банката не е доказала спазването на императивното изискване, предписано в правната норма на чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради което процесният договор за банков кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Следователно, приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да възстанови само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящия случай чистата стойност по кредита възлиза на 12500 лв., като от нея трябва да се приспадне заплатената от кредитополучателят на банката сума общо от 5768,93 лв., поради което дължима остава само главница в размер на 6731,07 лв., ведно със законната мораторна лихва върху нея от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 07.11.2022 г., до окончателното заплащане.

Първият въпрос не отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е правен – по същество с него се навежда довод за необоснованост на фактическия извод на окръжния съд, че банката, на която принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), не е установила в процеса на доказване правнорелевантното обстоятелство, че процесният договор за потребителски кредит е бил съставен в два екземпляра, един от които да е предаден на кредитополучателя.

Вторият и третият материалноправни въпроси не са решени в противоречие, а в съответствие с правото на ЕС. Посоченото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решение на СЕС по дело № 42/15 не разрешава пряко този въпрос, като в т. 1 от диспозитива му е изяснено, че договорът за потребителски кредит не трябва непременно да бъде изготвен в един-единствен документ, но всички данни по чл. 10, § 2 от директивата трябва да са на хартиен или друг траен носител. Съгласно чл. 10, § 1, изр. 2 от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана с действащия ЗПК (§ 2 от ДР на този закон), обаче всяка от страните по договора получава екземпляр от договора за кредит, т. е. тази кредитна сделка трябва да е материализирана в писмена форма (за действителност) в два екземпляра. Това нормативно изискване е от императивен характер, поради което нарушаването му представлява порок, обуславящ недействителността на договора за потребителски кредит. Тъй като правният отговор на тези материалноправни въпроса са изяснени от правото на ЕС, те не са от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото.

Четвъртият (процесуалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила). Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Окръжният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, вкл. и на клаузите, уговорени в процесния договор за потребителски кредит. За да достигне до правния извод, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен поради противоречие с нормативното изискване, уредено в чл. 10, ал. 1 ЗПК (потребителският договор да е сключен в два екземпляра, един който да бъде предоставен на кредитополучателя), въззивният съд е приел, че съгласно клаузата на чл. 22, ал. 2, от част II от процесното кредитно съглашение на кредитополучателя следва да бъде предаден екземпляр от договора при първото му посещение в банката след установената в т. 18.2 дата – момента на подписване от банката (09.11.2016 г.), но е достигнал до фактическия извод, че по делото не са представени доказателства, че на кредитополучателя е бил предаден екземпляр от договора както при сключването му на 09.11.2016 г., така и впоследствие. Счел е, че този факт не следва да бъде приет за установен от обстоятелството, че кредитополучателят е подписал договора и приложенията към него, респ. че първоначално е погасявал вноските, като на 02.07.2018 г. е била подадена молба и за предоговаряне на гратисен период.

Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства окръжният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По петия правен въпрос: „Следва ли при тълкуване на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните, както и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор (арг. чл. 20 ЗЗД)?“, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се извърши проверка дали този правен въпрос е решен в противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС, вкл. и с известната на настоящия съдебен състав, формирана с решение № 214/24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1883/2023 г., II т. о.; решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, II г. о.; решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 74,18 лв.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3/09.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. по описа на ОС-Шумен, 1 с-в, с което след частична отмяна на решение № 565/17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1315/2023 г. по описа на РС-Шумен, са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД срещу М. М. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични притезания: 1) за сумата над 6731,07 лв. до присъдения размер от 9142,09 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното заплащане и 2) за сумата от 1297,79 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 1114/09.11.2022 г. по ч. гр. д. № 2393/2022 г. по описа на РС-Шумен.

ДАВА 1-седмичен срок на „БАНКА ДСК“ АД да представи по делото доказателства за внесена по сметката на ВКС на Р. Б. държавна такса в размер на 74,18 лв., като при неизпълнение на указанието в срока производството по жалбата ще бъде прекратено.

СЛЕД ПРЕДСТАВЯНЕ на вносния документ делото да се докладва на председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.