ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5689

София, 05.12.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 04 ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело 116 / 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, като представител на Държавата против решение № 209 от 04.10.2024 г. по гр. д.№ 247/2024 г. на Габровски окръжен съд, с което, след частична отмяна на решение №21 от 05.04.2024г. по гр. д.№219/2023г. на РС-Трявна е признато за установено по отношение на Държавата, че ищецът И. Г. Б., ЕГН [ЕГН], е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед №РД18-21/12.05.2010 г. на ИД на АГКК – Габрово, последно изменение със заповед КД-14-07- 60/02.02.2011 г. на началника на СГКК – Габрово, адрес на имота: ет.***, ап.***, в сграда №***, разположена в ПИ с идентификатор ***, с предназначение – жилище-апартамент, брой нива – 1, с площ 41,33 кв., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, при граници: на същия етаж - ***, ***, под обекта – няма, над обекта - ***.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, защото ищеца не е доказал правен интерес от предявяване на иска срещу държавата предвид твърдението, че имота е бил в капитала на търговско дружество, а и защото исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствена част и петитум. Направено е оплакване и за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и задължителната практика на ВКС относно това при заличаване на търговско дружество поради невписване в търговския регистър, чия собственност са недвижимите му имоти. Твърди се допускане на съществени процесуални нарушения, тъй като въззивният съд, в нарушение на диспозитивното начало, чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК и принципа за равнопоставеност на страните, е събрал доказателства след приклузивния срок. Счита, че въззивният съд е следвало да спре производството и да сезира Прокуратурата поради данни за извършено престъпление, което не може сам да установи. Като необосновани се оспорват изводите на въззивния съд относно това, че са доказани елементите на владението и признаците му.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и по ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Чия собственост стават недвижимите имоти и движимите вещи на търговски дружества, които не са пререгистрирани по ЗТРРЮЛНЦ, за които не е извършена ликвидация и които са заличени от търговския регистър? 2.Може ли въззивния съд да въздейства служебно върху предмета на делото и да вземе предвид фактическите обстоятелства, неизтъкнати от страната във въззивната жалба, но установени вследствие от служебно събраните доказателства? 3. Може ли гражданския съд при преценка на обстоятелствата по делото самостоятелно да прецени дали има извършено престъпление, когато този въпрос е от съществено значение за решаване на правният спор? 4.Лицата, живееещи в едно домакинство с държател на недвижим имот, които не се намират в наемно правоотношение със собственика могат ли да претендират, че осъществяват владение върху имота? Недопустимост на въззивното решение се твърди поради това, че ищецът не е доказал правен интерес от предявяване на иска, защото имота следва да се счита общинска собственост на основание чл. 11 ЗН, а не държавен след заличаване на търговското дружество, както и поради противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като правният му интерес е изводим от наличието на съставен акт за държавна собственост, без значение е чия собственост става имота след заличаване на търговското дружество, защото давността е изтекла докато имота е бил включен в капитала му и не е бил държавен в този период, поради което първият въпрос е неотносим. По втория въпрос се твърди, че съдът е действал в съответствие с принципите, залегнали в чл. 7 и чл. 10 ГПК. Третия въпрос се оспорва като неотносим към правния спор относно придобиване по давност на процесния апартамент. Последният въпрос се оспорва като не кореспондиращ на данните по делото, защото ищецът не е наемател, било е преустановено плащането на наем преди 2001 г., а той е завладял жилището след като е било освободено от майка му.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

И. Г. Б. е претендирал положителен установителен иск да бъде признато за установено по отношение на Държавата, че той е собственик на недвижим имот в [населено място], [улица], ет.***, ап.***, като се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност за период повече от 20 години, считано от края на 2001г. Правен интерес от предявяване на установителния иск срещу държавата извежда от невъзможността да се снабди с документ за собственост поради наличието на АДС от от 08.08.1994г. и отказа на Областния управител на О. Г. да отпише имота от актовите книги за държавна собственост. В исковата молба твърди, че имота е бил собственост на ЕТД „Ланатекс“ АД, което е преобразувана държавна фирма, че майка му е била наемател на търговското дружество, но то престанало да събира наем. През лятото на 2001 г. той и майка му напуснали жилището, но след няколко месеца, в края на 2001 г. той се нанесъл отново в жилището и започнал да го владее – стопанисвал го, направил ремонти. Опитал да се снабди с документ за собственост, но по този повод установил, че имота е актуван за държавен, поискал от областния управител да деактува имота през 2013 г. и през 2023 г., но той отказал. Затова моли съдът да установи, че е придобил имота на основание придобивна давност.

Районният съд отхвърлил иска, като е приел, че имота е държавна собственост и за него действа забраната за придобиване по давност, а и ищеца е в имота поради наемното правоотношение с майка му.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, защото ищецът е доказал правен интерес за предявяването му, предвид издаденият акт за държавна собственост, наличието на който препятства възможността да бъде признат за собственик по обстоятелствена проверка, а и факта, че ответната страна оспорва претенцията му.

Обжалваното въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба, в която няма противоречие между обстоятелствена част и петитум, по редовна въззивна жалба, в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Правният интерес на ищеца от предявяване на положителен установителен иск против държавата произтича от това, че тя е съставила акт за държавна собстевеност №779/08.08.1994г и областният управител е отказал да деактува имота по молба на ищеца през 2013 г. и през 2023 г. Дори на основание чл. 11 ЗН имота да се счита общинска собственост, то по отношение на общината това решение не създава сила на пресъдено нещо, поради което тезата на касатора, че на основание цитирания текст държавата е ненадлежен ответник е несъстоятелна. Имотът е актуван за държавен и държавата оспорва правото на собственост на ищеца. Това доказва наличието на правен спор с нея. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК.

За допускане до касация, държавата се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според т. 1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор.

Въззивният съд е приел за установено

Със заповед №РД-17-159/05.08.1991 г. на министъра на индустрията, търговията и услугите държавна фирма „Ланатекс“ – Трявна е преобразувана в еднолично дружество с ограничена отговорност и наименование „Ланатекс“ООД, вписано в регистъра на търговските дружества с решение от 03.10.1991 г. по ф. д. №2532/1991 г. на Габровски окръжен съд с капитал 8 484 000 неденоминирани лева и поема правата и задълженията на държавна фирма „Ланатекс“АД гр. Трявна /обн. ДВ бр. 97 от 26.11.1991 г./. Последвали са преобразувания на ЕТД, последно с решение от 03.02.2005 г. по ф. д. №5658/2002 г. на СГС е преместено седалището и адреса на управление от [населено място], район О., бл. „Р.“ №***ет.*** ап.***в [населено място], [улица] стая ***/обн. ДВ бр. 93/22.11.2005 г./. Дружеството „Ланатекс“АД гр. Варна не е пререгистрирано по Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел /ЗТРРЮЛНЦ/.

С АДС №779/08.08.1994г. е актувана като държавна сграда общежитие, на два етажа, с 12 апартамента, построена през 1970г., с местонахождение:гр.Т., кв.***, пл.№***, [улица], включваща и процесния апартамент, като в акта е отразено, че сградата е предоставена за стопанисване и управление на ЕТД „Ланатекс“. Въззивният съд е приел, а това не се оспорва и в становищата на ответника, че търговското дружество е придобило собствеността на основание чл. 17а ЗППДОП, като относно предпоставките за това се е съобразил и приетото по т. 2г на ТР №4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Поради непререгистрирането на „Ланатекс“АД в срока по §5г ал. 4 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, търговското дружество се счита за заличен търговец от 01.02.2017 г. Въззивният съд е приел, че след заличаването, считано от 01.02.2017г., имуществото на дружеството е могло да премине в собственост на държавата, предвид дадените разяснения в т. 10 от ТР1/2017г. по т. д.№1/2017г. на ОСТК на ВКС, според която в тази хипотеза по аналогия се прилага чл. 11 от Закона за наследството - имота се счита държавен, освен ако не е придобит от общината. По делото не се твърди и няма данни процесния апартамент да е актуван за общински.

За периода от края на 2001г. до заличаване на ЮЛ „Ланатекс“АД на 01.02.2017г., докато имота е бил в капитала на търговското дружество, по отношение на него не се е прилага забраната за придобиване по давност и не е действал мораториума за течение на придобивна давност по отношение на държавни и общински имоти. За този период ищецът не е бил наемател. Не е спорно, че е съществувало наемно правоотношение между дружеството майката на ищеца, но от средата на 2001г./лятото на 2001г./ тя е напуснала апартамента заедно с ищеца и той останал празен. За тази фактическа констатация, съдът се е позовал на дадените обяснения във въззивното производство и на показанията на свидетелите К., М., А. Й. и Г. Й., относно това, че двамата с майка му са напуснали процесното жилище, като майка му се върнала на село, а след известен период ищецът отново се е нанесъл в апартамента. Тези твърдения на ищеца в исковата молба, доказани с гласни доказателства не са опровергани от ответната страна. Свидетелите са установили, че ищецът живее в процесния апартамент и досега открито и необезпокоявано, правил е ремонти, сменял е дограма, прозорци, купувал мебели. Съдът е посочил, че ищеца не е бил държател, а е установил в края на 2001 г. владение и по отношение на него е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, защото е трето лице, което е установило самостоятелна фактическа власт върху имота още в края на 2001 г. преди промяната в собствеността. Позовавайки се на съдебна практика на ВКС /решение №88/27.07.2016г. по гр. д.№661/2016г. на ІІ г. о. на ВКС и решение №144 от 2.12.2014г. по гр. д. № 1650/2014г. на ІІ г. о. на ВКС / според която при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа сочат на действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС и че владението е за себе си. Тъй като тези действия не са от съсобственик, а от трето лице, което е установило владение, не е нужно да демонстрира промяна на намерението. Владението е прието за явно, защото е демонстрирано така, че всеки да може да разбере, че ищеца владее имота за себе си от действията му - ремонт и поддръжка на жилището, действия по снабдяване с документи за собственост и искания за деактуване на имота, откриване на данъчна партида на свое име през 2013 г., удостоверено от О. Т. в молбата-декларация за обстоятелствена поверка. Владението не е прекъсвано или прекъснато от държавата

Въззивният съд е приел, че установеното владение от ищеца след 2001г. до заличаване на „Ланатекс“АД поради непререгистрирането му в срока по §5г ал. 4 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, считано от 01.02.2017г., е за период по–дълъг от 10 години и обосновава осъществяването на състава на чл. 79, ал. 1 ЗЗД за придобиване по давност на процесния имот преди 01.02.2017г., когато е заличено търговското дружество като правен субект. Поради това процесния имот не е станал държавна или общинска собственост поради заличаване на търговското дружество, в чийто капитал е бил. Затова е без значение за изхода от спора първия поставен въпрос и по него не се допуска касационно обжалване.

Събирането на доказателства от въззивната инстанция е допустимо при условията на чл. 266 , ал. 1 и ал. 2 ГПК. С ТР № 1/2013 г., т. 2 се прие, че ако първата инстанция е допуснала процесуално нарушение, като не е дала точни и пълни указания до страната и това се е отразило на крайния изход от спора, при направено оплакване във въззивната жалба, пропускът следва да се поправи от въззивния съд. В исковата молба ищецът е посочил, че се е нанесъл отново в жилището в края на 2001 г. Не е посочил с какви действия и относно този факт не са била указана от РС необходимостта за събиране на доказателства. Във въззивното производство, първо с обясненията на ищеца по реда на чл. 143 ГПК, /от която възможност не се е възползвал РС/ и в съответствие с принципа, заложен в чл. 10 ГПК, а след това и чрез допуснатия свидетел са установени тези факти. Некореспондиращо на данните по делото е твърдението за служебно събиране на доказателства от въззивния съд. Гласни доказателства са допуснати от въззивния съд по искане на ищеца-въззивник. Затова по втори въпрос не се допуска касационно обжалване.

В съдебната практика няма колебание, че деликта може да бъде установен от гражданския съд и не е необходимо да се изчака влязла в сила присъда, но ако е издадена такава, тя е задължителна за гражданския съд относно деянието, противоправността и вината /чл. 300 ГПК/. В настоящия случай обаче производството е по иск за собственост, основан за придобивна давност и извод за завладяване на недвижим имот не зависи и няма връзка с това дали има престъпление. Завладяването на недвижим имот, независимо по какъв начин, ако е довело до явно, спокойно и непрекъснато владение, което е продължило в изискуемия от закона десет годишен период, в който давността не е прекъсната или спряно течението й води до придобиване по давност на позоваващият се на него владелец независимо дали завладяването е станало чрез окупиране на имота. Касаторът, ако е считал имота държавен, е разполагал със всички средства за защита - искови, административни, наказателни, от които не се е възползвал. По изложените съображения трети въпрос е неопределящ за изхода от спора. Отделно от това въззивният съд не е преценявал дали има извършено престъпление и е отказал спиране на производството на основание чл. 229, т. 5 ГПК. В същия смисъл са и представените актове от касатора по този въпрос.

В срока, през който е текла придобивната давност – 2001 г. до края на 2010 г., а и до предявяване на настоящия иск през 2023 г. нито майката на ищеца, нито той самия са били наематели на ответното дружество, поради което ищеца не е държател. Последният въпрос не кореспондира на установеното по спора, поради което е неопределящ за изхода от него и затова по него не се допуска касационно обжалване.

Поради това, че формулираните въпроси са неотносими или неопределящи за изхода от спора, по тях не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касация.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК Очевидно неправилно е решението когато от мотивите му е видно, че съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон включително и без противоречие с принципи на гражданския процес, като тези, залегнали в чл. 6, чл. 7 и чл. 10 ГПК. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответникът по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с договора за правна помощ размер 1000 лв., за която сума е отразено, че е изплатена в брой.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 209 от 04.10.2024 г. по гр. д.№ 247/2024 г. на Габровски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, като представител на Държавата

О. М. на регионалното развитие и благоустройството, като представител на Държавата да плати на И. Г. Б., ЕГН [ЕГН] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 1000 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: