ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5692

гр. София, 07.12.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

като изслуша докладваното от съдия Петрова гр. д. № 2782 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е реда на чл. 288 от ГПК.

С решение № 73 от 23.04.2025 г. , постановено по в. гр. д. № 90/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, е потвърдено решение № 159 от 16.12.2024 г., постановено по гр. д.№ 208/ 2023 г. на Окръжен съд - Кърджали, с което е отхвърлен предявеният от Р. Н. К. против Я. Г. А. иск с правно основание чл. 108 от ЗС, за предаване владението на недвижим имот - апартамент № 32, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], жилищен блок ’’Р.”, вх. ”В”, ет. 4 ап. 32, с площ от 94.08 кв. м., ведно с избено помещение № 19 с площ 16.58 кв. м., таванско помещение № 29 с площ 8.38 кв. м. и 3.217% ид. ч. от коридорите на мазетата, помещение за смет, помещения за колички, коридори на тавани и стълбища, както и от правото на строеж, като неоснователен.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от Р. Н. К., представляван от адвокат Р., с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон и е необосновано. Поддържа оплакване, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по отношение на това как следва да се мотивира въззивно решение, че въззивният съд не се е произнесъл по съображения на ищеца - жалбоподател, че не са уважени своевременно направени негови доказателствени искания. Моли въззивното решение да бъде отменено и делото - върнато за ново разглеждане от въззивния съд, евентуално – предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС , че решението е неправилно и необосновано.Жалбоподателят сочи съдебна практика, на която въззивното решение противоречи по отношение на мотивирането на съдебния акт и обсъждането на всички възражения, наведени от страната, обсъждане на всички събрани по делото доказателства. Поддържа, че в противоречие с цитираната практика, без основание въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 176, ал. 3 от ГПК, че също в противоречие с практиката на ВКС са изводите на съда за действителност на оспорения договор за прехвърляне на право на собственост срещу гледане и издръжка.

В писмен отговор на касационната жалба ответницата Я. А., представлявана от адвокат Б., моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно. В отговор на изложението към касационната жалба ответникът сочи, че не е формулиран правен въпрос, по който въззивната инстанция да се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС. По същество поддържа, че въззивното решение е правилно, изводите на съда - обосновани и законосъобразни. Претендира направените по делото разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по иск за защита на право на собственост с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди постановеното първоинстанционно решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът - жалбоподател по делото е наследник по закон на И. К.- негов брат, починал на 03.07.2023 г., както и че И. К. приживе е бил собственик на процесния имот - апартамент. Посочил е, че И. К. на 12.05.2023 г. е упълномощил С. А./син на ответника/ да се разпорежда с неговия имот- „да продава, да заменя, да прехвърля, да дарява на лица и за цена, каквито прецени за удачни, включително и на себе си, включително и под данъчна оценка“ , въз основа на което пълномощно с договор от 28.06.2023 г. имотът е прехвърлен на ответника Я. Г. А. срещу задължението да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя, лично или чрез трети лица, като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега, до края на живота му. Също като безспорно установено съдът е отделил обстоятелството, че братът на И. К.- ищецът -работи и живее в [населено място] , а самият К. е живял в [населено място]. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства - две СМЕ, събраната медицинска документация, показанията на свидетелите, разпитани по делото и при съвкупната преценка на тези доказателства е приел извод, че И. К. е бил с влошено здравословно състояние и лекуван от „карцином на ларингса“, подложен на следоперативна лъчетерапия, с хронично прогресиращ ход на заболяването, но без данни състоянието му да е било критично или тежко. Съдът е посочил, че И. К. е установено да е понесъл добре лъчетерапията, на която е бил подложен, че на проведения му ТЕЛК на 11.05.2023 г. общото му състояние е било незадоволително, но е прието, че не е имал нужда от чужда помощ, което според съда сочи на годност да се справя сам. В подкрепа на този извод съдът е посочил, че на следващия ден И. К. се е явил при нотариус за удостоверяване на подписа му под пълномощното в полза на С. А.. В подкрепа на този извод съдът е цитирал и показанията на свидетеля Р., че в средата на м. април през същата година И. К. е идвал до селото си на стоп. Посочил е, че свидетелите установяват отпадане на физическото състояние на И. К., но и запазена възможност за самостоятелен живот. Посочил е, че според свидетелските показания И. К. е бил обгрижван в периода след операцията от ответницата и С. А., с когото били съученици. Посочил е, че И. К. е бил назначен на трудов договор във фирмата на ответницата от 01.02.2021 г., а след прекратяването на договора бил подпомаган финансово от С. А.. За близките отношения между И. К. и С. говорели пълномощно, дадено от първия на втория още 2014 г. Съдът е посочил, че И. К. е бил наясно с диагнозата и изхода от заболяването си, но бил оптимист. Искал да прехвърли имота си на С., като благодарност за положените грижи, но поради отказ от С. го прехвърлил на неговата майка, с която също били много близки. Съдът е приел извод, че ответницата не е предполагала, че И. ще почине скоро след сделката, още повече, че самата тя боледувала от карцином на дебело черво вече от години. Липсата на обективни данни за скорошната смърт на И. К. съдът е приел за потвърдена от показанията на свидетеля д-р Г., при която С. А. записал И. К. като личен лекар. Съдът е приел, че липсват данни С. А. да е ограничавал контакта на И. с негови близки . При така събраните и обсъдени доказателства съдът е приел, че прехвърлителят по договора в полза на ответника и наследодател на ищеца И. К. е страдал от онкологично заболяване „карцином на ларинкса“, диагностицирано на 03.10.2022 г., повече от осем месеца преди процесната сделка от 28.06.2023 г., вследствие на което е и починал на 03.07.2023 г., само пет дни след сключването й. Заболяването било животозастрашаващо, късно диагностицирано, но не е било в терминален стадий, при който лечението е невъзможно, а е изисквало да се полагат грижи за облекчаване на състоянието и максимално продължаване на живота. При това положение настъпването на смъртта не е било прогнозируемо във времето, а според СМЕ статистическите данни са в полза на петгодишна преживяемост. Обективното физическото състояние на К. не е било такова на пълна физическа немощ и двигателна невъзможност, което да индикира предстояща близка смърт. К. е бил подпомаган от майка и син А., които са поели и изцяло грижите и разходите във връзка с провежданото лъчелечение и са осъществили процедурите по освидетелстване от ТЕЛК и отпускане на инвалидна пенсия, като не са предполагали, че ще умре толкова скоро след сключване на сделката, с оглед продължаващото лечение с планувана химиотерапия и липсата на видима промяна, сочеща на рязко или трайно влошаване на състоянието му преди това. При тези обстоятелства, при които с процесния договор прехвърлителят И. К. е прехвърлил апартамента си, за да си осигури жизнено важните му лични грижи, като нито той, нито приобретателят А. са знаели, че той ще почине скоро след това, съдът е приел, че договорът между тях не е бил лишен от основание по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД, поради което и не е бил нищожен.

Съдът е приел още за недоказано, че договорът от 28.06.2023 г. е сключен без представителна власт или в нарушение на интереса на представляваното лице, както и че същият не накърнява добрите нрави, поради липса на доказано целенасочено, користно поведение на ответницата и нейния син да се възползват от слаб, болен, възрастен човек. Напротив, съдът е установил наличието на дългогодишна връзка между И. К. и С. А. и съществувало доверие между тях.

При така направените правни изводи въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд за това, че процесният имот е напуснал имуществото на наследодателя на ищеца в полза на ответника и предявеният ревандикационен иск следва да бъде отхвърлен и е потвърдил обжалваното решение.

С оглед изложените мотиви от въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Поставените от касатора въпроси под номер едно и две „А” касаят задължението на въззивната инстанция как следва да мотивира своето решение. В множество свои решения, както задължителни - ТР № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС, така и по конкретни казуси, ВКС последователно приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция е като втора първа инстанция – свързана е с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждането на установените факти под съответната приложимата материалноправна норма. В този смисъл освен посоченото тълкувателно решение са постановени множество решения - например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи своите изводи по съществото на спора и се произнесе по правните доводи и възражения на страните, съобразно наведените от тях въззивни оплаквания и при ограниченията на чл. 269, изр. 2 от ГПК. В своите мотиви съдът следва да отрази какво приема за установено по всички твърдяни правнорелевантни факти, да обсъди събрани по надлежен ред и относими доказателства. Съдът следва да мотивира своята преценка дали правнорелевантните факти са се осъществили или не след обсъждане на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В този смисъл решение № 5 от 09.01.2025 г. по гр. д. № 4419/2023 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на ІІ г. о. на ВКС и много други. В частност при преценка на събрани по делото свидетелски показания съдът следва да посочи на кои от тях дава вяра, кои показания не кредитира и защо/ решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, І г. о. и др. /. Обсъждайки прието заключение на вещо лице съдът дължи да изложи съображения дали кредитира същото и да го прецени в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства /решение №241 от 23.10.2013 г. по гр. д.№ 3194/2013 г. на ВКС, I г. о./. В посочения смисъл са и посочените от касатора решения в изложението към касационната жалба.

В пълен синхрон с посочената съдебна практика въззивният съд е изложил собствени мотиви по делото, като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата, които е счел за относими за спора и е обсъдил твърденията и оплакванията на страните. Мотивите са ясни, конкретни и не сочат за грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда. Съдът е посочил безспорните между страните факти. Анализирал е поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, обосновал е извода си, че наследодателят на ищеца И. К. е бил болен, но не са установени факти, от които да се направи извод за скорошната му смърт, както и извода, че не се установяват данни за възползване от страна на ответницата от състоянието на И. К.. Съдът е обсъдил всички доказателства - свидетелски показани относно здравословното състояние на К., за начина му на живот, обсъдил е СМЕ, данните за възможност на И. К. за водене на самостоятелен живот, правените от него планове за бъдещето, обсъдил е обстоятелството, че ищецът и неговият брат са живели в различни градове като факт, който обяснява необходимостта от помощ, която болният И. К. е изпитвал и която е удовлетворена от грижите на ответницата и нейното семейство, както е обсъдил липсата на обективни доказателства за злоупотреба от страна на ответницата при полагането на грижи за И. К.. Мотивите на въззивната инстанция са изключително подробни, аналитични и ясни, изводите на съда са обосновани, правните разпоредби, приложими към спора за тълкувани съобразно приетото в съдебната практика. Противно на оплакванията в касационната жалба въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като е отказал да назначи исканата от касатора - въззивник пред втората инстанция СМЕ. Тълкуването на касационните състави на разпоредбите на чл. 200, ал. 3 и на чл. 201 от ГПК сочи на извод, че направеното от страна в производството оспорване на представеното заключение на вещото лице, не задължава съда да допусне допълнителна или повторна експертиза. В чл. 200, ал. 3 от ГПК е посочено, че съдът може, но не и че е длъжен, при оспорване да назначи друго или повече вещи лица. Критериите, въз основа на които съдът преценява дали следва да допусне експертиза са посочени в чл. 201 от ГПК - повторна експертиза се допуска, когато представеното заключение не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, а допълнителна, когато заключението не е пълно и ясно. При произнасянето си по искането за допускане на нова или повторна или допълнителна експертиза съдът следва да мотивира становището си. В съответствие с посочената съдебна практика съставът на Апелативен съд - Пловдив е мотивирал защо счита, че не е необходимо да допусне изслушване на още една СМЕ по делото, като е посочил, че приетите две експертизи по делото дават еднопосочни заключения и са обосновани. Следва да се посочи още, че част от поставените въпроси от жалбоподателя са неотносими към предмета на делото, като тези, свързани с причината за смъртта на И. К., доколкото в исковата молба няма наведени твърдения за това, какви са причините за смъртта на праводателя на ответницата. Не е в противоречие с практиката на ВКС и обстоятелството, че въззивната инстанция е кредитирала показания, дадени от свидетели, доведени от ответника, въпреки наличието на близки отношения между свидетелите и страната. Трайна е практиката на ВКС при тълкуването на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, съгласно която не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната, като преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и на извод, че заинтересоваността на свидетеля не е повлияла на достоверността на показанията му /решение № 86/2022 г. по гр. д. № 3260/2021 г. на I г. о. на ВКС и цитираните в него решения/. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Съобразно възприетата практика въззивната инстанция е извела своите изводи въз основа на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства. Следва да се посочи при преценката на събраните свидетелски показания, че в същността си те не си противоречат. Свидетелите установяват, че И. К. е бил болен, отпаднал, но самостоятелен, с нужда от помощ и от грижи. Установяват, че неговият брат - ищецът- е живял в друг град и че помощ К. е получавал от семейството на ответницата. Свидетелите безпротиворечиво установяват, че са искали информация за И. К. от сина на ответницата, тъй като той е бил в контакт с болния, а не от неговите близки. Ето защо обстоятелството, че въззивният съд е обосновавал изводи въз основа на показанията на свидетели, близки до страните, не е в противоречие нито със законовите разпоредби, нито с практиката на касационната инстанция по сходни казуси. На следващо място, съобразено с практиката на ВКС е тълкуването на въззивната инстанция на разпоредбата на чл. 176 от ГПК. Постоянна е практиката на ВКС при тълкуването на тази разпоредба, че съдът е длъжен да цени обясненията на страната, съответно поведението й във връзка с обясненията, наред с всички доказателства по делото, излагайки мотиви кои факти следва да се считат за доказани при условията на чл. 176 от ГПК /решение № 876/2009 г. по гр. д. № 2879/2008 г. на ВКС, решение № 23/2018 г. по гр. д. №920/2017 г. на ВКС/. Въззивната инстанция не се е отклонила от тази практика, като е посочила, че фактите, за които са били поставени въпроси на ответницата, са установени и от други доказателства по делото и съдът е обосновал своите изводи именно на всички събрани по делото доказателства по делото. Съобразено със задължителната практика на ВКС е произнасянето на въззивната инстанция относно упълномощаването за сключване на сделка на разпореждане с недвижим имот. Съгласно даденото задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД с Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, за сключване на разпоредителна сделка, обвързваща упълномощителя, е достатъчно пълномощникът да бъде упълномощен с общо пълномощно. По силата на такова пълномощно именно и пълномощникът С. А. е сключил процесната сделка и изводът на АС - Пловдив, че представителната му власт е била надлежно учредена, е обоснован.

Втората част на втория въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаещ спорния въпрос кога алеаторен договор е сключен без основание, е разрешен изцяло в съответствие с практиката на ВКС. Съобразени с практиката на ВКС са изводите на въззивния съд за обстоятелствата, при установяването на които следва да се приеме, че договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане е нищожен като сключен без основание. Трайна е практиката на касационните състави, че алеаторният договор е нищожен, когато приобретателят е знаел за тежкото здравословно състояние и близката смърт на прехвърлителя /решение 444 от 14.07.2025 г. по гр. д. № 3626/2023 г. на ВКС, решение № 1040 от 11.10.1993 г. по гр. д. № 382/1993 г. на ВКС и др./. Въззивният състав напълно е съобразил посочената практика и е обосновал извод, че поради липса на доказателства за това, че ответницата е знаела за близката смърт на И. К., не може да се направи извод за нищожност на договора между страните на процесното основание.

Съобразен с практиката на ВКС е и изводът на въззивната инстанция за това, че няма данни договорът за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане да е нищожен поради нарушаване на добрите нрави. Съгласно приетото в практиката на ВКС /решение № 205/ 2022 г. по гр. д. № 2944/2021 г. на ВКС/ , за да се приеме, че алеаторният договор противоречи на добрите нрави следва да се установи неетично поведение от страна на приобретателя при сключването на договора, възползване от слабост или болест на прехвърлителя, злоупотреба с неговото доверие. Въззивната инстанция е изследвала сключването на процесния договор и е приела обоснован извод за това, че данни за такива отношения между страните не се установяват.

Ето защо, поставените въпроси не представляват правни въпроси, решени от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС и във връзка с които може да бъде допуснато до касация обжалваното въззивно решение.

Разглежданото решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, необходимо е неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Решението не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗЗД и процесуалноправните разпоредби на ГПК съобразно с техния точен смисъл, изводите на съда са постановени след анализ на събраните по делото доказателства и не са в противоречие с правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 73 от 23.04.2025 г. по в. гр. д. № 90/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по касационната жалба на Р. Н. К..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: