ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5716

гр. София, 09.12.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Д. К.

като изслуша докладваното от съдията Коледжикова гр. дело № 1419 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 4460 от 14.02.2025 г., подадена от името на Д. С. М. и Й. Г. М. чрез адв. П. С., против решение № 1430 от 18.12.2024 г. по в. гр. д № 2029/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 2534/04.07.2024г. постановено по гр. д. № 7233/2023г. по описа на Районен съд – Варна е признато за установено по предявените от П. Х. М. и Д. Д. Г. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Д. С. М. и Й. Г. М. не са собственици на реална част от ПИ с идентификатор *** по Кадастралната карта на [населено място], с. о.“З.“ с граници на частта: от север - ПИ ***, от запад - пътека, юг и изток - останалата част от поземлен имот ПИ с идентификатор *** по Кадастралната карта, с площ от 79 кв. м., заключена между точки а2, а3, а6 и а7 на комбинирана скица № 6 към СТЕ, приподписана от състава на съда.

В касационната жалба се сочат оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост. Неправилно била приложена забраната на чл. 200, ал., ЗУТ за придобиване по давност на реални части от имоти в урбанизирана територия. Допуснати били нарушения при обсъждане на гласните доказателства. Не било отчетено влязлото в сила решение по чл. 75 ЗС, както и обясненията на ищеца по ДП 4031/2022 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Иска се допускане до касация по въпросите:

1. Прилага ли се забраната по чл. 200 ал. 1ЗУТ за придобиване на реално определени части от поземлените имоти в границите на населените места и селищните образувания, неотговарящи на изискванията по чл. 19 ЗУТ, чрез правни сделки или по давност за неурегулираните с план за регулация имоти, или тази забрана се отнася само за урегулираните поземлени имоти?

2. Може ли реална част от поземлен имот да бъде придобита по давност, ако фактическият състав на придобивната давност е изтекъл в периода, когато имотът е бил извън регулация?

3. Считат ли се за урегулирани поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, попадащи в обхвата на одобрен общ устройствен план или на действащ план за улична регулация?

4. Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да постанови решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява поотделно и в тяхната взаимна логическа връзка и допустимо ли е да основе изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства?

5. Може ли въззивният съд да откаже да вземе предвид и изцяло да не кредитира показанията на посочен от страната свидетел само поради факта на негов съдебен спор с насрещната страна?

Ответниците по касация П. М. и Д. Г. оспорват допускането до касационно обжалване като считат, че формулираните в изложението въпроси не обосновават съответните селективни критерии, а решението на Варненския окръжен съд е правилно, обосновано и мотивирано.

Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд разгледал предявени от П. Х. М. и Д. Д. Г. искове за отричане на правото на собственост на Д. С. М. и Й. Г. М. върху реална част от Поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с. о. „З., с площ от 89 кв. м., при посочени граници на частта.

Прието е от фактическа страна, че ищците са придобили правото на собственост върху ПИ с идентификотар № *** с площ от 1295 кв. м. През 2022 г. част от имота е урегулирана в ПИ с идентификатор № *** с площ от 606 кв. м., идентичен с УПИ *, кв. 6 по плана на СО „З.“, район „А.“ на [населено място]. Ответниците са придобили правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***. Двата имота (на ищците и ответниците) са съседни.

По предявения отрицателен установителен иск ответниците са заявили, че владението върху процесната част им било предадено през 2000 г. при сключване на договора за покупка на дворно място, заснето в КК като поземлен имот с идентификатор ***, и са я придобили по давност.

Въззивният съд е приел, че считано от 2001 г. процесната реална част с площ от 89 кв. м. от ПИ № ***, а след изменението на КК - от ПИ с идентификатор ***, попада в строителните граници на селищно образувание „З., създадено по силата на Решение № 322-4 от 29.05.2000 г. на ОбС [населено място] и следователно е част от имот в урбанизирана територия. Посочил, че спрямо него е приложима разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, според която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 от ЗУТ. Процесната реална част е с площ от 89 кв. м. /79 кв. м. по оцифрен модел/, т. е. под изискуемата според чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот, поради което не би могла да се придобие по давност. Приел е, че в случая не е приложимо изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ, според което ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот, защото приложимостта на чл. 17 ЗУТ се предпоставя от наличието на първоначално урегулиране на територията /дворищна регулация/, при която възникват придаваеми по регулация части между съседни имоти. Посочил е, че условие за прилагане на изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ е наличието на придаваеми части при условията на чл. 17 ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивната давност, като фактическото присъединяване и упражняваното владение не са достатъчни. Приел за безспорно, че имотите не са били урегулирани по начин, който да предвижда придаване на процесната или друга реална част от имота на ищците или техните праводатели към имота на ответниците с идентификатор * по КК. Преценил е като неоснователно възражението на ответниците, че правилото на чл. 200 ЗУТ е приложимо само за урегулирани с план за дворищна регулация имоти, като е изложил съображения, че водещ критерий за приложимост на разпоредбата на чл. 200 ЗУТ спрямо даден имот е не неговото урегулиране с план за регулация, а дали той попада в урбанизирана територия - в границите на населено място или селищно образувание. В случая процесният имот бил в обхвата на одобрения през 2011г. ПУП-ПУР на с. о.З., по силата на който процесната реална част е част от УПИ *, чийто вътрешни регулационни граници съвпадали с границите между двата имота по действащата КК, а също и в обхвата на одобрения през 2012 г. Общ устройствен план на [населено място], според който имотът попада в жилищна устройствена зона. Добавил, че за територията бил одобрен и план на новообразуваните имоти от 2002 г., по който процесната част попадала в ПНИ № * и приел това за допълнително основание за прилагане на забраната по чл. 200 ал. 1 ЗУТ по отношение на спорната реална част. В обобщение е приел, че с оглед твърдения начален момент на давността, на която се позовават ответниците - от 2000 г., срокът на упражняваното от тях владение върху процесната част от 89 кв. м. до приемането на посочените планове е недостатъчен, за да произведе придобиване на собственост върху тази част, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което независимо от фактическите изводите за осъществяване на елементите на давностно владение, ответниците не се легитимират като собственици по давност на процесната реална част от ПИ с идентификатор ***.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането й до касационен контрол.

Първият два поставени въпроса не съответстват на данните по делото. Въззивният съд е посочил, че от 2000 г. имотът попада в урбанизирана територия, следователно за него е приложимо ограничението на чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Началният момент на придобивната давност, на която ответниците се позовават – 2000 г., съвпада с обявяването на района за урбанизирана територия, следователно формулираният втори въпрос не е разрешен от въззивния съд.

Третият въпрос също не е разрешен от въззивния съд и е без значение за спора, тъй като забраната по чл. 200, ал. 1 ЗУТ не е обусловена от урегулиране на имота, а от разположението му в границите на населените места и селищните образувания.

Четвъртият и петият въпроси относно задължението за пълноценно обсъждане на доказателствата не е обусловил решаващите мотиви за отхвърляне възражението на ответниците. Въпросът е поставен във връзка с оплакванията за неправилен анализ на гласните доказателства относно упражняваната от ответниците фактическа власт и незачитането на постановеното решение по владелческия иск на ответниците срещу ищците.

Видно от мотивите на въззивния съд, изводът за липса на фактическия състав на придобивната давност е направен с оглед невъзможността процесната реална част да се придобие по давност за посочения от ответниците период, за който имотът попада в урбанизирана територия – чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Въпросът за упражняването на фактическа власт не е решаващ, както и решението по владелческия иск, с което не се решава материално-правен спор за принадлежността на процесната част, а се дава защита на нарушено владение като фактическо състояние.

В обобщение – за нито един от поставените от касаторите въпроси не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсват основания за допускането на обжалваното решение до касационно обжалване.

Ответниците по касация са направили разноски в настоящото производство, които претендират да им се присъдят. Касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на П. Х. М. и Д. Д. Г. разноски за адвокатско възнаграждение доказания размер от 1500 лева.

По изложените мотиви Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1430 от 18.12.2024 г. по в. гр. д № 2029/2024 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА Д. С. М., ЕГН [ЕГН] и Й. Г. М., ЕГН [ЕГН] и двамата с адрес: [населено място], с. о.“З.“, ул.“З. 17-та“ № 1 да заплатят на П. Х. М., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица] Д. Д. Г., ЕГН [ЕГН] с адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ал. 7 сумата 1500 (хиляда и петстотин) лева – разноски пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.