ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5853

гр. София, 15.12.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2981 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото [община], подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Н. Н. срещу решение № 132/07.03.2025 г., постановено по възз. търг. дело № 905/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260455/14.08.2024 г. по гр. дело № 1804/2021 г. на Софийския градски съд (СГС), е отхвърлен предявеният от общината-касатор срещу „Е. ен. Б.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 от ГПК за заплащане на сумата 114 676.46 лв., претендирана като обезщетение за вреди, причинени от допуснато по ч. търг. дело № 55/2018 г. на Плевенския окръжен съд (ПОС) обезпечение на иск, който е отхвърлен; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на общината-касатор, също чрез адв. Н., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният материалноправен въпрос: дължи ли се обезщетение за имуществени вреди от заплатени лихви по ползван кредит поради липса на средства, в случай на препятстване заплащането на сумите по издаден изпълнителен лист, чрез искане за допускане на обезпечение. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл и го разрешил в противоречие с решение № 156/18.12.2017 г. по търг. д. № 449/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че същата била свързана с изводите на САС, с които изцяло са възприети изводите от първоинстанционното решение за липса на причинно-следствена връзка между допуснатото обезпечение и претърпените от общината вреди в периода, в който тя е била лишена от финансовите средства, за които е бил издаден изпълнителният лист от 28.11.2017 г.

Насрещната страна – ответното „Ес. ен. Б.“ АД, в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. П. Р. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е възприел установената с първоинстанцинното решение по делото фактическа обстановка, както следва: С договор от 21.07.2011 г. за преотстъпване на възмездно право на строеж, общината-ищец е учредила право на строеж върху свой недвижим имот в полза на „Д. С. М.“ ООД за изграждане на фотоволтаична централа. На 30.05.2012 г. е вписана законна ипотека върху учреденото право на строеж, обезпечаваща вземанията на общината за цената по договора. С нотариален акт № 26/19.06.2012 г. ответното „Ес. ен. Б.“ АД е закупило от „Д. С. М.“ ООД учреденото право на строеж, което е обект на учредената в полза на общината-ищец ипотека, като впоследствие е изградена фотоволтаичната централа от ответното дружество. Съгласно изпълнителен лист от 28.11.2017 г., издаден в полза на общината-ищец срещу „Д. С. М.“ ООД, последното дружество е осъдено да й заплати сумата в размер на 100 000 евро, представляваща дължими вноски за цената на отстъпеното право на строеж за периода 31.07.2012 г. - 31.07.2015 г. Въз основа на този изпълнителен лист е образувано изп. д. № 1724/2017 г. по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 815, с взискател общината-ищец, по което изпълнението е насочено върху правото на строеж, придобито от ответното дружество и ипотекирано в полза на общината за обезпечение на задълженията по договора за учредяване на правото на строеж. Съгласно уведомление за принудително изпълнение от 09.03.2018 г., към този момент общото задължение по изпълнителното дело надхвърля 300 000 лв. По ч. търг. д. № 55/2018 г. по описа на ПОС е допуснато обезпечение на бъдещ иск на ответното дружество срещу общината-ищец и „Д. С. М.“ ООД за прогласяване нищожност на ипотеката, учредена върху правото на строеж, а при условията на евентуалност – за установяване, че ипотеката не обхваща построената от ответника фотоволтаична централа. Като обезпечителна мярка е допуснато спиране на изпълнението по изп. д. № 1724/2017 г. на ЧСИ с рег. № ..., образувано за събиране на дължимите суми по договора за учредяване на правото на строеж. По обезпечения иск на ответника е образувано гр. д. № 268/2018 г. по описа на ПОС, по което с решение от 15.10.2018 г. искът е отхвърлен, като решението е влязло в сила на 03.02.2020 г. Допуснатото обезпечение е отменено с определение от 01.04.2020 г. С договор за кредит № ..... г. „Фонд за органите на местното самоуправление в България“ ЕАД, чрез „У. Б.“ АД, е отпуснало на общината-ищец кредит в размер 3 400 000 лв., предназначен за финансиране и рефинансиране на допустими разходи за изпълнение на одобрен инфраструктурен проект. Съгласно счетоводната експертиза по делото, заплатените от общината-ищец лихви по този кредит, са в общ размер, възлизащ на процесната сума 114 676.46 лв., като също според експертизата, кредитът е погасен изцяло заедно с лихвите на 25.05.2017 г.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил решаващите изводи на първата инстанция, че тези лихви по договора за кредит не могат да се определят като вреди, които да са причинени вследствие на допуснатото като обезпечение в полза на ответното дружество, спиране на изпълнението, взискател по което е общината-ищец (сега касатор). В тази връзка апелативният съд е изтъкнал, че договорът за кредит, по който е заплатена претендираната като обезщетение за вреди лихва, е сключен от общината-жалбоподател на 14.12.2015 г., а дължимите суми по договора за кредит и въпросната лихва са изплатени изцяло от общината на 25.05.2017 г. Изтъкнал е също, че изпълнителния лист, по който е образувано изп. д. № 1724/2017г. на ЧСИ с рег.№ ...., е издаден на 28.11.2017 г., т. е. – към момента когато е издаден изпълнителния лист, общината-ищец вече е била погасила изцяло задълженията си по договора за кредит. При така описаната хронология, въззивният съд също е приел, че липсва причинна връзка между допуснатото обезпечение и претендираните вреди, като отново е изтъкнал, че към датата на допускането на обезпечението и спирането на изпълнението – 16.03.2018 г., дължимите суми по кредита и претендираната лихва са били заплатени. С оглед това съдът е приел, че липсва каквато и да било логика, тези действия, предприети от ответното дружество на 16.03.2018 г. да са повлияли върху събитие – погасяването на кредита, случило се 9 месеца по-рано – на 25.05.2017 г. Отделно от това, апелативният съд е приел, че за да носи отговорност за настъпилите вреди, ответникът е следвало да знае, че общината е изтеглила този кредит, но по делото не се и подържа да е налице знание за това обстоятелство у ответника. Съдът е намерил за неоснователни и доводите във въззивната жалба на общината-ищец, че към момента на допускането на обезпечението на 16.03.2018 г. е било налице задължение на ответното дружество в установения с изпълнителния лист от 28.11.2017 г. размер – за суми, дължими в периода 31.07.2012 г.- 31.07.2015 г., и именно това бил периодът, който установявал причинната връзка между допуснатото обезпечение и претърпените от общината вреди във връзка със заплатените лихви по договора за кредит от 14.12.2015 г. Въззивният съд е приел, че тези доводи на жалбоподателя не кореспондират с установеното по делото, като е изтъкнал, че съгласно договора от 14.12.2015 г., отпуснатият с него на общината кредит в размер 3 400 000 лв. е предназначен за финансиране и рефинансиране на допустими разходи за изпълнение на одобрен инфраструктурен проект, т. е. кредитът е с конкретно целево предназначение, поради което също не може да се направи логическа връзка между него и допуснатото обезпечение.

Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, по следните съображения:

Поставеният от страна на общината-касатор материалноправен въпрос не е обуславящ горните правни съображения и изводи на въззивния съд, и е без значение за крайния изход на правния спор между страните по делото. Това е така, защото апелативният съд не е отрекъл принципно, че се дължи обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени лихви по ползван кредит поради липса на средства, в случай на препятстване заплащането на сумите по издаден изпълнителен лист, поради спиране на изпълнението по него чрез искане и допускане на обезпечение на иск (каквато е постановката на въпроса), а е приел, че предвид хронологията на установените по делото обстоятелства в конкретния случай (погасяването изцяло на кредита заедно с лихвите предхожда във времето спирането на принудителното изпълнение по издадения изпълнителен лист) логически изключва наличието на причинно-следствена връзка между твърдяната от страна на общината-ищец имуществена вреда, изразяваща се в заплатените от нея лихви по кредита, и последвалото във времето – поискано от дружеството-ответник и допуснато от съда обезпечение на бъдещия иск, чрез спирането на принудителното изпълнение по издадения в полза на общината изпълнителен лист.

Отделно от горното, касаторът се позовава на неотносима към настоящия случай практика на ВКС. С посоченото от страна на общината решение № 156/18.12.2017 г. по търг. д. № 449/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, в отговор на правния въпрос: „съизмерима ли е вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1 от ГПК със законната лихва върху внесената като обезпечение сума“, е прието, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, предл. 1 от ГПК е съизмерима, като минимален размер, със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение. Така възприетото в практиката на ВКС разрешение не кореспондира нито с предмета на предявения по делото иск за обезщетение на вреди, съизмеряващи се със заплатена договорна лихва по кредит, нито с установените по делото правно-релевантни обстоятелства по иска. Това разрешение би било от значение по претенция за вреди, съизмеряващи се със законната лихва върху сумата по издаден изпълнителен лист, за периода на спиране на принудителното изпълнение по него, допуснато като обезпечение на иск, но такава искова претенция не е предмет на настоящото дело.

В обобщение – както поставеният от касатора материалноправен въпрос, така и сочената от него практика на ВКС стоят извън предмета на настоящото дело и са без значение за крайния резултат по него, поради което не е налице както общата, така и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Напротив – към него са изложени достатъчно ясни мотиви, като сочените във вързка с това основание от страна на общината-касатор изводи на двете инстанции по делото за липса на причинно-следствена връзка между твърдените от нея имуществени вреди и допуснатото обезпечение по искане на ответника, предвид установените по делото правно-релевантни обстоятелства и тяхната хронология, са в пълно съответствие с правилата на формалната и правната логика.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК общината-ищец дължи и следва да бъде осъдена да заплати на дружеството-ответник, претендираните и направени от същото разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 9 950 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 132/07.03.2025 г., постановено по възз. търг. дело № 905/2024 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА [община] с БУЛСТАТ[ЕИК] да заплати на „Ес. ен. Б.“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 9 950 лв. (девет хиляди деветстотин и петдесет лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: