ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5888

гр.София, 16.12.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 3066/ 2025 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. М. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 436/ 10.04.2025 г. по гр. д.№ 197/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Врачански окръжен съд № 547/ 16.10.2024 г. по гр. д. № 432/ 2022 г. и по този начин С. М. М. е осъден да заплати на М. В. В. на основание чл. 79 ал. 1 вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД - 250 000 лева - главница по договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г.; на основание чл. 79 ал. 1 вр. чл. 240 ал. 2 ЗЗД - 15 000 лева, дължима като възнаградителна лихва по договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г. за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2020 г.; на основание чл. 92 ал. 1 ЗЗД - 50 000 лева, дължима като неустойка за забава по договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г., ведно със законната лихва върху сумите от 18.10.2022 г. до окончателното изплащане на задължението; на основание чл. 78 ал. 1 ГПК - направените разноски по делото в размер 20 700 лева за първоинстанционното и 17 250 лв за въззивното производство.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба – такава, която съдържала взаимоизключващи се и противоречиви твърдения за правопораждащите факти. Освен това поддържа очевидна неправилност на решението поради прилагане в обратния смисъл на разпоредбата на чл. 79 ал. 1 вр. чл. 240 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД – защото въззивният съд неправилно приел за доказано предаването в брой на сумата 250 000 лв. Наред с това формулира и правни въпроси, по които касационното обжалване да бъде допуснато, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, съдът уточнява и синтезира по следния начин: 1. при заявена претенция за защита на вземания на основание чл. 240 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ал. 1 ЗЗД, необходимо ли е да бъде установено фактическо предаване на пари в брой и при какви условия това може да се приеме за доказано, ако заетата сума е над 10 000 лв и в договора не е ясно разписан начинът на предаване на сумата; 2. при направено възражение срещу приета по делото тройна експертиза на подпис, длъжен ли е въззивният съд да допусне изслушването на повторна единична експертиза, ако ответникът оспорва авторството на подписа и разполага с частна експертиза с противоположно заключение; 3. допустимо ли е въззивно решение, постановено по нередовна искова молба – в която спорното материално право не е индивидуализирано от ищеца надлежно, ясно и непротиворечиво, без да е предприета процедурата по чл. 129 ГПК и без на ответника да е даден нов срок за отговор срещу исковата молба; 4. длъжен ли е въззивният съд да изследва всички релевантни за спорното право факти по предявения иск и да обсъди в мотивите към решението си всички относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, като изложи пълни, точни ясни и безпротиворечиви мотиви за крайните си изводи; и 5. длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички относими доказателства по делото при изграждане на фактическите си изводи, да не основава решението си само на избрани от него доказателства без да обясни защо игнорира останалите и да не обсъжда непълно, едностранно и извадково доказателствата с оглед достигане до определен извод. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, същевременно че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната страна М. В. В., оспорва жалбата като поддържа, че не са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Цитираните от касатора решения на ВКС счита за неотносими към правните разрешения в обжалваното решение. Поставените от касатора въпроси нямали отношение към тези разрешения, те касаели правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства и по тях обжалване не можело да се допусне. При условията на евентуалност излага съображения по същество за неоснователност на касационната жалба.

След образуването на касационното производство, с молба вх.№ 22080/ 27.11.2025 г. пълномощникът на жалбоподателя С. М. е направил искане за спиране на производството по делото. Твърди, че в ОДМВР Враца била образувана преписка № 369000-15713/ 2025 г., по която ще бъдат изследвани въпроси, поставени пред първоинстанционния и въззивния съд, но които те отказали да обсъждат /как точно е станало предаването на сумата на ответника, дали лично той е приел сумата, в какви купюри, наведнъж ли е била дадена сумата и др./. По преписката бил приложен протокол за извършена независима извънсъдебна почеркова експертиза, която доказвала, че подписите на С. М. в приложените по делото договор за паричен заем и запис на заповед /въз основа на които е издадено осъдителното въззивно решение/ са неистински. Според касатора налице са условията по чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК и производството по делото трябва да бъде спряно.

Ответната страна М. В. оспорва искането. Твърди, че наличието на проверка или досъдебно производство не е достатъчно основание да се приеме, че изходът от него ще има определящо значение за правилното решаване на спора. Хипотетичната възможност в бъдеще да бъдат установени престъпни обстоятелства не била равнозначна на преюдициален въпрос. Според ищцата спирането на производството би довело до неоправдано забавяне на окончателното решаване на спора.

Съдът преценява искането на касатора за спиране на производството по делото за неоснователно. Както е прието в определение № 2/ 03.01.2018 г. по ч. гр. д.№ 2780/ 2017 г., ІV г. о., ВКС, основанието по чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК е налице, когато съдът, разглеждащ гражданскоправния спор, констатира съществуването на престъпни обстоятелства, които са от значение за правилното разрешаване на спора и установяването им в исковото гражданско производство е невъзможно. Само обстоятелството, че се извършва проверка от прокуратурата или органите на МВР дали е извършено престъпление, или пък е образувано досъдебно производство за установяване на престъпление, не е основание за спиране на гражданското производство на основание чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК. Това основание за спиране не е налице и в случаите, когато една от страните по него твърди, че съществуват такива обстоятелства и по неин сигнал се извършва проверка за евентуално извършено престъпление. Настоящият съдебен състав възприема така установената практика, поради което искането за спиране на производството е неоснователно.

Касационната жалба е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Въззивният съд установил, че на 05.09.2018 г. бил сключен договор за паричен заем с поръчителство между М. В. В. в качеството на заемодател и С. М. М. в качеството на заемател. С договора ищцата предала на ответника в брой при подписването му 250 000 лв, като договорът служел като разписка. Заемателят се задължил да върне сумата в срок 31.12.2020 г. при уговорена годишна лихва върху предоставената в заем сума в размер на 3%. Уговорено било също, че заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 % от заемната сума за всеки просрочен ден, ако не я върне на падежа, но не повече от 20 % от цялата сума на заема. На същата дата бил издаден запис на заповед, с който издателят С. М. М. безусловно се задължил да заплати без протест, без разноски и при представянето на записа на заповед сумата 250 000 лева на 31.12.2020 г. на М. В. В.. Заключенията на приетите по делото единична и тройна съдебно-почеркови експертизи било, че договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г. и запис на заповед от 05.09.2018 г. са подписани от С. М. М., подписите са автентични, ръкописният текст е изпълнен от същото лице. При тези фактически установявания съдът извел основателност на предявените искове. По възраженията на ответника за нередовност на исковата молба посочил, че в исковата молба и уточнителна молба вх.№ 7545/ 21.12.2022 г. ищецът ясно е заявил, че основава исковата си претенция на сключения договор за заем. Поради реалния характер на този договор, правата и задълженията между страните възниквали от момента на постигането на съгласие и от предаването на паричната сума от заемодателя в собственост на заемателя. Предаването и получаването на сумата можело да се доказва с всякакъв документ, изходящ от заемателя - разписка за предоставяне на сумата в заем, движение на парични средства от банковата сметка на заемодателя към банковата сметка на заемателя; свидетелски показания, но при спазване на ограниченията в чл. 164 ал. 1 ГПК. Въззивният съд намерил за неоснователно възражението на ответника, основано на чл. 3 от Закон за ограничаване на плащанията в брой и предвиждащ разплащанията над 10 000 лева да се извършват само по банков път. Посочил, че нарушаването на тази разпоредба не водело до недействителност на договора, а само представлявало административно нарушение. Счел за установено предаването на сумата от 250 000 лева от ищеца в заем на ответника от текста на самия договор, в който било посочено, че служи за разписка. Ответникът не твърдял и не ангажирал доказателства за връщане на заетата сума, затова тя била дължима със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Основателен бил и искът за заплащане на сумата от 15 000 лева, дължима като възнаградителна лихва по договора за заем. Такава била уговорена писмено, съгласно изискванията на закона, в размер 3 % годишно и за период от две години нейният размер бил 15 000 лева. За основателен бил счетен и искът за заплащане на сумата 50 000 лева, дължима като неустойка за забава по договора за заем. Налице било валидно поето договорно задължение, което не било изпълнено от длъжника, като за неизпълнението на това задължение била уговорена предварително неустоечна клауза. Заемателят се задължил да плати неустойка в размер 1% от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 20%. Максималният размер на задължението бил ограничен до 50 000 лв и в този размер искът бил основателен. Възражението за нищожност на договора за паричен заем с поръчителство поради недействителност на договора за поръчителство, направено с писмена защита но ответника пред него, съдът намерил за преклудирано, но въпреки това го отхвърлил по същество, като приел, че поръчителство изобщо не било давано.

Не е налице вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Доводи за нередовност на исковата молба касаторът /ответник по делото/ е релевирал още в първата инстанция /с отговора срещу исковата молба/ и ги е поддържал във въззивното производство, но те законосъобразно са отхвърлени от въззивния съд. Исковата молба трябва да съдържа твърдения за осъществилите се факти, при които възниква спорното право и е редовна, ако такива твърдения /които могат да бъдат подведени към съответната материалноправна норма/ са изложени. Не е условие за редовност на исковата молба излагането в нея на твърдения за факти, които не пораждат спорното право. Ответникът не може да се оплаква, че такива твърдения не са изложени от ищеца, тъй като законът не въвежда изисквания в исковата молба да се сочат факти, различни от правопораждащите.

Не са налице и предпоставките за допускане на касационния контрол на основание чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът счита за неправилна фактическата констатация на въззивния съд, че ищцата е предала на ответника в брой сумата 250 000 лв. Това е касационен довод за необоснованост на решението, но не и твърдение за явна необоснованост, въз основа на която обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“.

Касационното обжалване не следва да се допусне и по повдигнатите правни въпроси. Първият от тях е необуславящ, защото въззивният съд не е приел, че искът за връщане на заета сума може да бъде уважен без да е установено фактическо предаване на пари в брой от заемодателя на заемателя и без в договора да е ясно разписан начинът на предаване на сумата. В обжалваното решение са изложени мотиви, според които по делото е установено предаване на заетата сума в брой от заемодателя на заемателя и че това се доказва от договора, подписан от ответника, който се е съгласил този договор да служи като разписка за получаване на сумата от него. Поради това първият въпрос на касатора не е релевантен за правните разрешения на въззивния съд.

Вторият въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил, че частната експертиза не съставлява годно доказателствено средство. Тя би могла да се ползва като доказателствено средство само с изричното съгласие на всяка от страните, на каквото съгласие не би могло да се приравни липсата на изричното й оспорване от страната, на която се противопоставя /решение № 48/ 23.07.2020 г. по т. д.№ 199/ 2019 г., І т. о., ВКС/. Затова когато съдът е допуснал и приел единична експертиза, а след оспорването й – и експертиза от състав от три други вещи лица, той не е длъжен да допусне повторна единична експертиза въз основа на представено от страна частно експертно заключение. Това частно заключение няма доказателствена стойност.

Третият въпрос е формулиран във връзка с доводите на касатора за вероятната недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба. На тези доводи вече е отговорено.

Процесуалноправните четвърти и пети въпрос са обуславящи, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Съобразено е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр. д.N 3902/ 2014 г., ІV г. о. и цитираните в него/. Затова по тези въпроси не е налице допълнителното основание по т. 1 на ал. 1 на чл. 280 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното с молба вх.№ 22080/ 27.11.2025 г. от пълномощник на С. М. М. искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 436/ 10.04.2025 г. по гр. д.№ 197/ 2025 г.

ОСЪЖДА С. М. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на М. В. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [жк], [жилищен адрес] 17 250 лв /седемнадесет хиляди двеста и петдесет лева/ разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: