ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3603

гр. София, 17.12.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, IІ отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова

Диляна Господинова

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 1757 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве АД срещу решение № 592/09.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3052/2024 г. по описа на Aпелативен съд - София в частта, с която е отменено решение № 117/15.04.2024 г. по гр. д. № 199/2023 г. на Окръжен съд - Перник и касаторът е осъден да заплати на Р. С. М. допълнително сумата от 39 000 лв. (наред с присъдените с първоинстанционното решение 65 000 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния баща С. М., настъпила на 05.11.2019 г. след усложнения от травматични увреждания при ПТП на 26.10.2019 г., на основание чл. 432 КЗ, ведно с законна лихва върху главницата, считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане на задължението. Решението на Окръжен съд - Перник в частта за осъждане на касатора да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 65 000 лв. е влязло в сила като необжалвано с въззивна жалба.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответницата Р. М. не е депозирала отговор на касационната жалба.

Третото лице помагач на страната на ответника - МБАЛ „Р. А.“ АД, [населено място], не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че С. И. М., починал на 05.11.2019 г. в резултат на ПТП от 26.10.2019 г., е баща на ищцата Р. М., както и че водачът Л. Й. Л., причинил пътния инцидент при управление на товарен автомобил, е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност при ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве АД към момента на настъпване на ПТП. Съдът е посочил, че ПТП е настъпило на пътното платно, на което се е намирал пострадалият пешеходец и товарен автомобил, движещ се на заден ход. Приел е, че с оглед влязлата в сила присъда № 4 от 25.02.2021 г., постановена по НОХД № 132/2020 г. по описа на ОС – Перник и предвид разпоредбата на чл. 300 ГПК следва да зачете фактът, че застрахованият при ответника водач на МПС е извършил виновно противоправното деяние.

По въпроса за размера на обезщетението решаващият състав е приел, че първоинстанционният съд правилно е определил сумата от 130000 лв. като справедливо възмездяваща претърпените от ищцата неимуществени вреди.

По въпроса относно съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, апелативният съд се е позовал на съдебната практика, според която наличието на принос за настъпване на деянието трябва да бъде доказан от застрахователя. Счел е, че поради липсата на пряко доказване на факта, че с поведението си пострадалият пешеходец е нарушил правилата за движение по пътищата, определеният размер от 50 % съпричиняване в първоинстанционното решение е необоснован. Въззивният съд е акцентирал на това, че водачът на товарния автомобил е длъжен да се въздържа от маневра движение назад, обратно на посоката на движението по пътното платно и той носи отговорността, ако предприеме такава маневра пред пешеходец, който пресича, макар и не на обозначеното за това място или такъв, който по неизвестна причина се намира на пътното платно, както е било в случая. Посочил е още, че съдът следва да отчете и това, че съгласно чл. 20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, която да им позволи да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. Решаващият състав е определил размера на съпричиняването на 20 %, като е отчел, че ударът е настъпил на пътното платно, но при неизяснена причина за местоположението на пешеходеца върху платното и при наличие на доказателства, че пострадалият е бил на около 2-3 метра от задната част на товарния автомобил и при установения факт, че пешеходецът е спазил дистанция, която се е оказала недостатъчна да бъде възприет с поглед от страничните огледала от водача на товарния автомобил.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве АД на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставя следните въпроси: 1. „Кои са критериите (конкретните обстоятелства) от значение за определяне конкретната степен на принос на пешеходеца в ПТП, довели до телесни увреждания, приложими по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ?“; 2. „Длъжен ли е съдът да обсъди въз основа на въведените в отговора на въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевантни доказателства и доводи на ответника по въззивната жалба, касаещи възражението за съпричиняване и установяването на точната съпричинителна квота на пострадалия съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка към която да приложи относимите материално правни норми?“; 3. „Допуска ли нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите си констатации съда при определяне на степента на съпричиняване на пострадалия във вредите, ако не е изложил собствени мотиви за това кога е възникнала непосредствената опасност за всеки един от участниците в ПТП и с оглед на това да определи степента на предотвратимост за всеки от тях; ако не съобразява установените данни по случая, механизма на произшествието, изводите на съдебнотехническата експертиза според които: „при намерение за движение в указаната посока, пострадалият е разполагал с техническата възможност да избере коридор на движение в границите на десния коридор, което би изключило възможност за настъпване на процесния удар“, както и конкретно вменените разпоредби на ЗДвП за пешеходци при пресичане?“; 4. „В конкретния случай налице ли е равностоен принос на двамата участници, който съда е следвало да съобрази и спрямо него да намали определеното за справедливо обезщетение?“; 5. „Как следва да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД при данни за равностоен принос на участниците?“ и 6. „Равностоен ли е приноса на участниците в ПТП при нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на пешеходец фиксирани в чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за движение по пътищата?“. Касаторът посочва практика на ВКС по формулираните въпроси.

Всички въведени въпроси са относими към определения от въззивния съд принос на пострадалия за настъпване на произшествието, като първият, четвъртият, петият и шестият въпроси са материалноправни по приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а вторият и третият са заявени като процесуални, но също са свързани с изводите на въззивния съд относно определения процент на съпричиняване, доколкото касаят приетите за доказани или недоказани факти във връзка с настъпването на непозволеното увреждане. В този смисъл въпросите следва да се обсъдят общо от състава на ВКС.

По приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съществува практика на ВКС, обективирана в т. 7 от ППВС № 18/18.11.1963г., както и тази, на която се позовава касаторът. Произнасянето на въззивния съд не е направено в отклонение от принципните разрешения на ВКС относно преценката за наличието или липсата, съответно за размера на приноса на пострадалия при настъпване на произшествението. В съответствие с практиката на ВКС апелативният съд е приел, че релевантен за съпричиняването е само конкретно установен по спора принос, без който не би се стигнало до увреждането. За да не се съгласи с изводите на първоинстанционния съд за съпричиняване на пострадалия в размер на 50%, т. нар. от касатора равностоен принос, решаващият състав е изложил съображения, че единственият безспорно установен факт по делото е местоположението на пешеходеца на платното за движение към момента на удара от товарния автомобил. Мотивите за допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата от делинквента не преповтарят влязлата в сила присъда на наказателния съд и поради това са преценени от касатора като процесуално нарушение, в който контекст е поставеният трети въпрос. Във въззивното решение е направено описание на вероятното поведение на водача (не могъл да забележи пешеходеца през страничните огледа) и за хипотетично спазена или неспазена дистанция от пешеходеца, но без да се игнорира доводът в отговора на въззивната жалба на настоящия касатор, че пешеходецът е бил на пътното платно. В този смисъл касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение и поставя вторият въпрос, но извън посоченият факт за местоположението на пешеходеца и обсъждането от съда на поведението му (пресичал или по неизвестно причина се движел по платното), останалите съображения в отговора на въззивната жалба за неизбежност на удара от страна на водача на товарния автомобил, са относими към отговорността на делинквента. Конкретните твърдения и оплаквания не могат за обосноват евентуален равностоен принос на водача на автомобила и на пешеходеца, а целят пълно освобождаване от отговорност. Действително тези доводи не са обсъдени от въззивния съд, но при позоваване на влязлата в сила присъда на наказателния съд и частично влязлото в сила първоинстанционно решение, апелативният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и по въпросите за задълженията на въззивната инстанция съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. Настоящият състав на ВКС отбелязва, че разглеждани самостоятелно четвъртият, петият и шестият въпроси изискват преценка за правилността на обжалваното решение, която е извън предмета на производството по допускане на касационно обжалване.

Съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси, на която произнасянето от въззивния съд не противоречи, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.

Разноски за производството не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 592/09.05.2025 г., по в. гр. д. № 3052/2024 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.