ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3624гр. София, 18.12.2025 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
И. Д.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1282/2025 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. И. М., И. Г. П. и Г. Г. М. (последните двама конституирани като наследници на починалия в хода на процеса първоначален ищец Г. И. М.), всички от [населено място], против решение № 55 от 25.02.2025 г. по в. т. д. № 301/2024 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и потвърждаване на решение № 79 от 17.02.2024 г. по т. д. № 44/2023 г. на Варненски окръжен съд, предявените от касаторите срещу „Ю. Б. АД частични искове с правно основание чл. 55, ал. 1, вр. с чл. 34 ЗЗД са отхвърлени съответно: искът на Д. И. М. – за разликата над 2 651.07 лв. до 13 000 лв. и над тази сума до претендираната солидарно част от 26 000 лв., а исковете на И. Г. П. и Г. Г. М. – за разликата над 7344.34 лв. до претендираната солидарно част от 26 000 лв., за които суми се твърди, че са неоснователно получена от банката по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 33441 от 06.02.2008 г. през периода м. 11.2017г. - 11.08.2020 г. курсова разлика между стойността в лева на изплатените от съдлъжниците в швейцарски франкове месечни вноски по курса към датата на плащането и левовата равностойност на същите вноски по фиксирания в договора курс.
Касаторите поддържат, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с частичното отхвърляне на претенциите им с твърдението, че съдебният състав не е съобразил, че всички договорни клаузи на чл. 1, чл. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 23 заедно предвиждат едно неделимо договорно условие – кредитополучателите да погасяват кредита в швейцарски франкове и да носят валутния риск от увеличението на курса на тази валута спрямо националната, поради което са неравноправни и съответно нищожни и не обвързват потребителите. Според тях, в нарушение на принципите за равнопоставеност и ефективност, съдът е приел, че в случая защитата на потребителите от неравноправни клаузи с иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се ограничава до посоченото в исковата молба липсващо основание – увеличение на месечните вноски, въпреки че в хода на производството ищците многократно се позовават на нищожност на целия договор, което възражение не се преклудира до приключване на делото. Касаторите твърдят, че отказът на въззивния съд да изследва въпроса каква сума потребителите са върнали на банката, дължат ли още и колко, или платеното от тях надхвърля и с колко получената по договора сума, както и отказът да извърши преценка и съпоставка на последиците за потребителите от запазване на договора и отхвърляне на част от частичните искове, респ. от прогласяване недействителността на целия договор за кредит и уважаване на частичните искове изцяло, е в грубо нарушение на конкретно цитираното право на ЕС.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „1. Когато установи неравноправност на клаузата от договор за банков кредит в чуждестранна валута (швейцарски франкове), в която е уговорено задължението на кредитополучателя да погасява кредита в тази валута и да носи валутен риск, дължи ли съдът служебно да извърши обективен анализ и преценка дали договорът може да се изпълнява без неравноправната клауза, да обяви недействителността му в цялост и да изведе нейните последици; 2. Как следва да процедира съдът, когато установи неравноправността на клаузата от договор за банков кредит в чуждестранна валута (швейцарски франкове), в която е уговорено задължението на кредитополучателя да погасява кредита в тази чуждестранна валута и да носи валутен риск – може ли да запази действието договора, като неутрализира неравноправния характер на клаузата и я адаптира/измени посредством промяна на обменния курс на валутата към конкретен времеви момент, или следва да прогласи целия договор за нищожен; 3. Какъв е предметът и правопораждащият фактически състав на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; Длъжен ли е ищецът да изчерпи в исковата молба всички липсващи правни основания за плащане на процесната сума; Включват ли се в предмета на делото и длъжен ли е съдът да обсъди и да съобрази всички доводи на ищеца и всички събрани доказателства за други липсващи правни основания за плащане на процесната сума“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, с позоваване на: решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на I т. о., решение № 50008 от 05.03.2025 г. по т. д. № 1367/2021 г. на II т. о. (по първия и втория въпрос); решение № 276 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 4663/2018 г. на IV г. о.; решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на III г. о., решение № 189 от 04.02.2014 г. по т. д. № 141/2012 г. на I т. о., решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г. на II т. о., решение № 239 от 16.07.2013г. по гр. д. № 1050/2012 г. на IV г. о., решение № 89 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 1184/2012 г. на ВКС, III ГО; Решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. на IV г. о. (по третия въпрос).
За въпроси № 1 и 2 е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с конкретно посочени актове на Съда на Европейския съюз: решение по дело С-645/22, решение по дело С-140/22 (относно първи въпрос), определение по дело С-117/23, Решение по дело С-19/20, решение по дело С-472/20, решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, решение по дело С-260/18 и решение по дело С-118/17 (относно втори въпрос).
Освен по поставените въпроси, касаторите молят за допускане на касационния контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдения за прилагане от въззивния съд на императивни правни норми от публичен ред в техния обратен, противоположен смисъл.
Ответникът по касация – „Ю. Б. АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 19.06.2025 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е преценил първоинстанционното решение за валидно и допустимо, като по отношение предмета на търсената защита, с оглед неколкократното уточняване от страна на ищците на претендираното от тях право, е приел, че е сезиран с частичен иск за сумата 26 000 лева (от общо вземане 106 835.05 лева), представляваща разликата между действително заплатените суми по сключения между страните договор за кредит № HL33441 от 06.02.2008 г. в лева по фиксинга на БНБ за швейцарския франк в деня на плащането на всяка вноска и стойността на вноските по фиксинга на БНБ за швейцарския франк в деня на усвояване на кредита за периода от месец ноември 2017 г. до 11.08.2020 г., ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата. По отношение на въведеното впоследствие от ищците възражение за засягане на същественото съдържание на кредитния договор с неравноправни елементи въззивната инстанция е посочила, че съдът не само може, но е и длъжен да разгледа оплакванията за опорочаването на договарянето в цялост, и служебно да приложи вече обявена на страните потребителска защита, стига това да се налага, за да се сравнят стойностите на валутната престация и изпълнението й в лева. Решаващият състав е счел, обаче, че съдът не може въз основа на такава преюдициална преценка, при начина, по който ищците са индивидуализирали спорното право, да присъжда връщане на сума като част не само от разликите от различния обменен курс, но и от други части, породени от твърдения за цялостна недействителност на договора, доколкото такива претенции не са били предявени.
От фактическа страна е приел за установено, че: На 06.02.2008 г. между „Ю. Б. АД, от една страна, и Д. И. М. и Г. И. М., от друга – в качеството им на кредитополучатели, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL33441, по силата на който банката е поела задължението да предостави на ищците кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 49 211 евро по курс „купува“ на банката към деня на усвояване, за покупка на недвижим имот, находящ се в [населено място], както и за други разплащания, а кредитополучателите се задължили да ползват отпуснатата сума и да я върнат съобразно уговореното, при срок на погасяване 216 месеца; Съгласно договора, сумата по кредита се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове, която се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ и се превежда по сметка на кредитополучателите в евро; Вземането по процесния договор за кредит е било предмет на поредица прехвърляния, като краен резултат ответната банка е придобила обратно правата на кредитодател; Независимо от прехвърлянето на вземанията, изпълнението на задълженията по кредита е приемано от банката, като текущите размери на изискуеми задължения са били отчитани в съответствие с периодичните промени във вноските, договаряни с цесионера.
Въззивният съд е обсъдил заключенията по назначените съдебно-счетоводни експертизи от първата инстанция, като е посочил, че поставените задачи на вещите лица се отнасят за различни варианти на остойностяване на отчетени във франкове плащания и сравняването им с различни варианти на размери на задължения при прилагане на различни погасителни планове, но без да са изследвани поотделно именно плащанията в спорния период. С оглед на това, е допуснал допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на която е приел, че: При анализ на конкретните вноски, които всеки от съдлъжниците е направил на касите на банката в процесния период, вещото лице е сборувало сумите до общо 53 239.81 лв. (до 8 139.81 лв. - с вносител Д. М. и 45 100 лв. - с вносител Г. М.); Тези левови плащания са били отчетени от банката по актуалния й курс до общо 29 977.95 франка, с които са били попълнени наличностите в кредитната сметка и са били усвоени за погасяване на наказателни лихви за забава, възнаградителни лихви, главница, такси и разходи за сметка на длъжниците, вкл. за подновена ипотека и застрахователни премии. При съпоставката на същата сборна сума на отчетени за плащания от банката франкове обаче, с текущ официален обменен курс на БНБ за тази валута, вещото лице е посочило, че левовата им стойност би достигнала само 52 395.59 лв. (844.22лв. по-малко от платените от длъжниците), а при отчитане на първоначалния обменен курс, обявен в приложение № 1 към договора, на франка към еврото, приложен от банката при усвояване на средствата („кръстосан“ през фиксиран курс на БНБ за тази „резервна“ валута за страната) левовата равностойност няма да надхвърли 35 900.07 лв. При тези констатации въззивният съд е формирал извод, че само поради текущото служебно изкупуване на вноските до договорената валута на цена, определяна от кредитора, и трайната пазарна тенденция за увеличаване на обменните курсове именно на тази валута след момента на договарянето, икономическата тежест на престацията на кредитополучателите се е увеличила със сумата от 17339.74лв. лв., формираща близо 1/3 от цялата внесена за процесния тригодишен период сума.
С оглед така установената фактическа обстановка, решаващият състав е приел от правна страна, че кредитополучателите са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което към процесния договор за банков кредит са приложими разпоредбите на ЗЗП и по-специално императивната закрила срещу неравноправно договаряне съгласно чл. 143, чл. 144, чл. 146, чл. 147 ЗЗП. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни възраженията на банката-ответник за изключване на тази закрила поради индивидуално договаряне и постигнато информирано съгласие и на двете страни по съдържанието на клаузите. Посочил е, че няма убедителни доказателства за предварително разясняване по подходящ и разбираем за неспециалист начин на действителната тежест на финансовия риск от използване на непозната за потребителя валута и особено на акцента на предлаганите като характерни за този продукт по-привлекателни условия за ползване (по-ниска лихва и бонуси) не като отстъпки, а като допълнително компенсиране на предвидима за специалиста възможна негативна динамика на валутния пазар.
След анализ на събраните доказателства, в т. ч. и признанието на ищцата М., въззивният съд е преценил, че съзнателно от ищците е приет само валутния риск от еднократното обменяне, наред с предложения по-изгоден като общ разход продукт с франкове, въпреки обявената на кредитора нужда от разплащания в евро. Формирал е извод, че потребителите са приели като приемливи за тях последиците от задължаване за връщане на валутен дълг в чуждестранна, различна от евро, валута, получена при обменен курс, посочен в приложение № 1 до размер, включен в първия погасителен план. Счел е, обаче, че извън тези уговорки, остават клаузите за допълнителното преизчисляване на левовата или еврова равностойност на франковите задължения по текущ курс към деня на внасянето, тъй като именно техните последици не са разяснени като действителен риск.
При тези правни изводи решаващият състав е преценил клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от процесния кредитен договор за неравноправни, съответно нищожни, което е довело до извод за частична основателност на предявените искове – доколкото нищожните клаузи не са породили правни последици от момента на сключването си, платеното въз основа на тях, каквато е установената с помощта на вещото лице сума 17 339.74 лв. – валутна разлика между стойност в лева на приети в швейцарски франкове изплатени от съдлъжниците месечни вноски по курса към датата на плащането и левовата равностойност на същите вноски по фиксиран в договора курс, подлежи на връщане, като платено без основание. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за липса на солидарност между ищците и като е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е приел, че конкретните размери на курсовите разлики по тези вноски се разпределят между двамата съдлъжници както следва: 2651.07 лв. – дължими на М. и по 7344.34 лв. – дължими на всеки от наследниците на първоначалния ищец Г. М..
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени.
Поставените от касаторите въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на делото по смисъла, разяснен в цитирания тълкувателен акт.
По отношение на първите два въпроса този извод произтича от факта, че въззивното решение не съдържа произнасяне по тях. Видно от мотивите на същото, решаващият състав изобщо не е обсъждал дали, поради установената неравноправност на конкретни договорни клаузи, процесният договор е изцяло недействителен или може да се изпълнява и без неравноправните клаузи, тъй като е приел, че в случая претенцията на ищците се отнася само до сумата, която представлява разликата между заплатените за процесния период суми по договора за кредит в лева по фиксинга на БНБ за швейцарския франк в деня на плащането на всяка вноска и стойността на вноските по фиксинга на БНБ за швейцарския франк в деня на усвояване на кредита. Преценил е, че при така заявеното спорно право, не може да присъди връщане на сума като част не само от разликите от различния обменен курс, но и от други части, на основание цялостна недействителност на договора, доколкото с такава претенция не е бил сезиран.
Следователно, посочените два въпроса не са обусловили изхода на делото и поради това не подлежат на обсъждане поддържаните за тях конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Що се отнася до въпросите по т. 3 от изложението, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК се дължи на това, че са поставени абстрактно, без да са отнесени към мотивите на обжалвания акт. По своята същност, тези въпроси обективират несъгласието на страните с изводите на въззивната инстанция, което обаче не може да обоснове допускане на касационния контрол.
На последно място, касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
В случая касаторът е мотивирал наличието на това основание единствено с несъгласието си с изхода на спора, без да изложи конкретни доводи в какво се изразява твърдяната от него очевидна неправилност.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, на ответника по касация „Ю. Б. АД следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 55 от 25.02.2025 г. по в. т. д. № 301/2024 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. И. М., И. Г. П. и Г. Г. М., всички от [населено място], чрез адв. Д. Д., САК, със съдебен адрес: [населено място], [улица], да заплатят на „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: