ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5950

гр. София, 18.12.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 3054 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Н. Х., против въззивно решение № 1122/07.11.2024 г. постановено по в. гр. д. № 3365/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 426/14.07.2023 г. по гр. д. № 951/2022 г. на Окръжен съд -Благоевград, с което са отхвърлени: предявения от И. Н. Х. срещу Т. А. Т. иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за сумата 38 741 лв., дължима по сключен между страните договор за заем, както и предявения от И. Н. Х. срещу Т. А. Т. при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД за заплащане на същата сума.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е коментирал „порочният доклад на ОС - Благоевград с който се разпределя доказателствената тежест между страните“, а освен това в последното по делото съдебно заседание, е отхвърлил направено от касатора изрично искане за отлагане на делото, за да може да организира защитата си и да бъде представляван пред въззивната инстанция от адвокат.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба, касаторът нито се позовава на някое от изчерпателно посочените в нормата на чл. 280 ГПК основания за допустимост, нито поставя конкретен въпрос, за който да е възможно да се прецени дали не е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС и ВС, или в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на С., или дали не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторът е посочил, че ВКС, с решенията си винаги е постановявал, че всяка една страна в съдебното производство има право на защита и твърди, че на него такава не била допусната в производството пред Апелативен съд - София.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Т. А. Т. е подала писмен отговор, в който е изразила становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е приел, че ищецът е адвокат по професия, като в това му качество е бил упълномощен от ответницата Т., да я представлява по изп. д. № 559/2016 г. по описа на ЧСИ - Б. В., по което изпълнението било насочено към недвижим имот, в който живеели ответницата и майка й, като била насрочена публична продан. Ответницата на 02.11.2017 г. подписала нотариално заверено пълномощно, с което упълномощила Х., като адвокат да я представлява, в качеството й на обявен купувач и да я защитава в обявената процедура по провеждане на публичната продан по изпълнителното дело. В съдържанието на пълномощното тя го упълномощила и за продажба на същото жилище.

Установено е, че с постановление от 06.11.2017 г. на ЧСИ - Б. В. ответницата Т. е била обявена за купувач на имота предмет на публичната продан, и след внасяне на сумата от 38 741 лв. същият й е възложен. Не било спорно между страните, че сумата от 38 741 лв. е била внесена по изпълнителното дело от ищеца Х. на 03.11.2016 г. с вносна бележка, в която като основание за внасянето й било посочено „И./2016- ПП-04279.605.199.1.4“ /означение на номера по изпълнителното дело и идентификатора на недвижимия имот/. Номера на вносната бележка бил посочен от ЧСИ в постановлението като документ, с който е довнесена необходимата сума за издаване на постановлението за възлагане.

Въззивният съд е посочил, че на същата дата 03.11.2017г. е издаден и запис на заповед, с падеж 13.11.2017 г., съгласно който Т. се задължава да плати сумата от 30 000 лв. на адв. Х. След проведено заповедно производство и издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, пред ОС-Благоевград било образувано производство с правно основание чл. 422 ГПК по ч. гр. д. № 872/2021 г. с ищец Х. и ответник Т., което било прекратено, поради заявен отказ от иска по реда на чл. 233 ГПК.

Посочено е, че спорният въпрос по делото е за това дали сумата от 38 741 лв., внесена от ищеца Х. по сметка на ЧСИ при наддаване за имота, е била лично негова и предоставена в заем на ответницата с устна уговорка за връщането й или е била нейна и предадена на адвоката, за да я внесе по изпълнителното дело. Въз основа на представените по делото писмени доказателства е прието, че по делото е останало недоказано ищецът да е предавал лични парични средства на ответницата, респ. поето от нейна страна задължение за връщането им. Изложени са мотиви защо не са кредитирани в тази връзка показанията на св. Б. – братовчед на ищеца, свидетелстващ за факти, които му е споделял самия ищец. Посочено е също, че записът на заповед от 03.11.2017 г. не можел да се цени като документ по чл. 77 ал. 2 ЗЗД, доколкото сумата по същия не съвпада като размер с процесната сума, нито документа съдържа признание, че сумата е платена от адвоката по сметка на ЧСИ от името на ответницата, нито се обещава връщане на сумата. Според въззивния състав ответницата доказала своите правоизключващи възражения, че сумата внесена от ищеца И. Х., в качеството на неин адвокат по изпълнителното дело му е била предадена от нея. По тези съображения искът по чл. 240 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен.

С оглед изводът за неоснователност на главния иск, е бил разгледан и предявения като евентуален, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. За да отхвърли иска, съдът е приел, че ищецът не е доказал, при условията на пълно и главно доказване разместването на блага, т. е. че сумата, платена по сметка на ЧСИ при публичната продан е принадлежала на ищеца - адвокат, а не на неговия клиент - ответницата Т..

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В случая, касаторът не е формулирал правен въпрос, съобразно разясненията на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК.

Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението.

При този изход на делото, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 3000 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед представените по делото писмени доказателства за платено такова в посочения размер.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1122/07.11.2024 г. постановено по в. гр. д. № 3365/2023 г. по описа на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА И. Н. Х., с ЕГН [ЕГН] да заплати на Т. А. Т., с ЕГН [ЕГН], разноски за касационното производство в размер на 3000 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.